Ден втори

Предутрен трепет ме събужда.
Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми. Разсъмва ден от неизвестност.
Добро утро, ден!
Обикновено зааран се успивах. Струваше ми се, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тежесттта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо.
Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си запланувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.
Кожата ме боли от целувки като изгаряне от слънце.
Потяпям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.
Станали през деня, ние двамата държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по - бодри от всики.
Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самият себе си.
Една сладка тревога: да не проспим новият ден, новото раждане на любовта.
От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.
Следа сама себе си. Радвам се и се удивлявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам от себе си.
Само двама заедно сме човек - пълноценен, истински.
Ти си делови, аз съм "отнесена" според твоят израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими, тъкмо защото сме различни до непримиримост.
Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.
Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта на миналото. И двамата не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по - красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да сбъднат своята мечта.
Всичко се изявява в своята обратна същност.
Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по - трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по - поетична и светла. Това не е само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта винаги има тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.
Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.
Навярно това е любовта - без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най - хубавата - това е свобода.
Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.
Ти не сложи пръстен на руката ми. Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие. Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта - моя сватбен пръстен.