Дните вече се свършиха. А всичко едва сега започва.
Любовта ме отнесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам всекидневието с бистро клокочене, да нахлуя в задухата с ведър, непресъхващ смях.
Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!
Хора, не се оставяйте да влезнете в клопка!
Само любовта крие нещо обещаващо.
Искам да задържа неудържимото.
Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.
Цял свят се изгражда в нас сред разрухата - един нов, по - друг свят. Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в ноща , куха сред развалини.
Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.
трябва да се надраснем, за да стигнем любовта.
Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб. Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори любовта.
Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.
Любовта е една смела крачка към неизвестността.
Населихме развалините с надежди.
Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.
Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.
Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.
Сама дойдох и сама си отивам...
* * *
Вятърът на покрива обръща безразборно страниците на дневника отзад напред, спира някъде по - дълго, сякаш нещо повече допада на вятърничавия му вкус. А дъждът шиба отгоре, изтрива, заличава афектираните думи на едно влюбено момиче, което си въобразяваше, че е откривател и творец на онова чувство, забърквало хората, откак свят светува. Вятърът прелиства страниците, прелиствеа десетте дни...
Няма коментари:
Публикуване на коментар