Мечти семенца

В тишината на размишлението ми усещам целият си вътрешен свят
като семенце,
някак малко и незначително, но пълно с възможности.
И виждам в недрата му зародиша на чудно дърво -
дървото на собствения ми живот, докато расте.
В незначителността си всяко семенце пази духа на дървото,
което някога ще стане.
Всяко семенце знае как да израсте дърво,
като падне в плодородна почва,
погълне сокове, които да го хранят,
като разпери клоните си, листата си,
отрупа се с цвят и плод,
за да може да даде това, което му е отредено.
Всяко семенце знае как да израсте и стане дърво.
И толкова са семенцата, колкото са тайните мечти.
вътре в нас безброй мечти чакат да покълнат,
да пуснат корени и водят светлината,
да умрат като семенца... за да се родят като дървета.
Дървета чудни и величави,
които със силата си ни напомнят да чуем вътрешния си глас,
да се вслушаме в мъдростта на нашите семенца мечти.
Мечтите ни показват пътя със символи и знаци всевъзможни -
във всяка случка и момент,
във хората и обстоятелствата,
в болката и радостта,
в победите и пораженията.
Насън и наяве мечтите ни напомнят
да се видим,
да се чуем,
да се разберем.
Показват ни посоката в изплъзващите се предчувствия
и в блясъка на ослепителните просветления.
Така растем, развиваме се и вървим напред...
И един ден,
докато прекосяваме вечното настояще, наречено живот,
семенцата на мечтите ни ще се превърнат в дървета,
ще разперят клони - като криле огромни,
които, порейки небето, ще свържат с една - едничка линия -
миналото с бъдещето ни.
Няма от какво да се страхуват...
с тях върви една дълбока мъдрост...
защото всяко семенце знае как да стане дърво.

Желая ти достатъчно.

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза:

- Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко.

Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?

- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.

Съзнавайки, че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.

- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.

- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.

- Докато се сбогувахте, дочух че каза Желая ти достатъчно. Мога ли да попитам, какво означава това?

Той се усмихна.

- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.

Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.

- Когато си казахме Желая ти достатъчно, си пожелавахме достатъчно хубави неща в живота, които да ни помагат.

Той се обърна към мен и продължи, като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
Желая ти достатъчно болка, че и най-малките радости в живота
да изглеждат много по-големи.

Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.
Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш.
Желая ти достатъчно Здравей, за да ти дадат сили
за последното Довиждане!

Той се просълзи и се отдалечи.

Ден десети

Дните вече се свършиха. А всичко едва сега започва.
Любовта ме отнесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам всекидневието с бистро клокочене, да нахлуя в задухата с ведър, непресъхващ смях.
Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!
Хора, не се оставяйте да влезнете в клопка!
Само любовта крие нещо обещаващо.
Искам да задържа неудържимото.
Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.
Цял свят се изгражда в нас сред разрухата - един нов, по - друг свят. Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в ноща , куха сред развалини.
Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.
трябва да се надраснем, за да стигнем любовта.
Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб. Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори любовта.
Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.
Любовта е една смела крачка към неизвестността.
Населихме развалините с надежди.
Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.
Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.
Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.
Сама дойдох и сама си отивам...

* * *

Вятърът на покрива обръща безразборно страниците на дневника отзад напред, спира някъде по - дълго, сякаш нещо повече допада на вятърничавия му вкус. А дъждът шиба отгоре, изтрива, заличава афектираните думи на едно влюбено момиче, което си въобразяваше, че е откривател и творец на онова чувство, забърквало хората, откак свят светува. Вятърът прелиства страниците, прелиствеа десетте дни...

Ден девети

Хора, добри хора! Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов или полулюбов.
Вие с примера си ме съветвате загрижено. Така искате да заприличам на вас!
Ако и аз се прибера на топло, кой ще бди над любовта? Кой ще я зове в тъмните, ветровити вечери? Кой ще ви напомня, че тя съществува?
Как ще се сгуша в топло врабче гнездо, а да оставя любовта да зъзне отвън сама? Тясно е за нея вътре в четири стени. Тя вирее навън сред свободния, широк ритъм на хоризонтите.
Аз съм тук на преден пост на любовта под дъжд и вятър.
Не съжалявам за рисковете, които поех.
Сама идвам и сама ще си отида.
Всеки миг трябва да бъде изживян пълнокръвно, интензивно.
Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!
Хора, аз първа посрещам слънцето тук горе и ви го предавам с опарени шепи!

Ден осми

Тая любов на шега излезе най - голямата истина в живота ми!
Защо трябва винаги да бъдем сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?
Хора, сърцето ви е домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата.
Колко сте виновни, хора, пред любовта, загдето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.
Колко сте виновни, хора, пред най - голямата чистота, висота и красота на живота!
Млади приятели от цял свят! Да освободим свободата на света - любовта!
Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно белите дни. Да няма задъхана нощ с голи, лунни рамене!

Ден седми

Всяка своя грешка пред любовта заплащам с болка. Не разбрах за какво. Едва не си отидох завинаги. Цял ден не си продумахме, не се погледнахме.
Трябва ли да се брои тоя ден? Да се заличи от календара един несъществуващ ден!
Нека бъдат заличени всички дни, в които няма да бъдем заедно!
Няма да си простя никога, че убих един ден!
И все пак няма да се подчиня на твоя властен нрав. Аз съм самостоятелен човек! Не мога да бъда скачен съд!
Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка. Искам да изляза на простор! Да се осъществя!
Искам свободно да избирам и сменям посоките си!
Благоразумието ме съветва на ухо: бъди като всички жени! Направи си добра сметка! Не прави погрешна стъпка!
А аз отвръщам на благоразумието:
Ако моята любов е грешка, тогава най- вярната стъпка в живота ми е тази грешка!
Стига грабеж на чувства! Любов и забрана - две несъвместимости!
Какво от това, че нямаме покрив над главите си?
Звездният свод е наш покрив, цялата земя е наш дом. Никой не може да разруши нашият необятен дом!

Ден шести

Устните ти като огън се разхождат по мене.
Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.
Твоята любов ми е нужда, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна горчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообреченa на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам – само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината – моя равностойна съперница.
Сама идвам и сама ще си отида.

Ден пети

Сега вали. Всичко е в сълзи. Време е за отклонение.

Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!
Не мога да понасям женското "не", което значи "да". Когато искам, аз казвам "да", а когато не искам, казвам "не". Жени, аз ви връщам човешкия език!
Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.
Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Никога не мога да обичам от благодарност.
Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.
Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам...
Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.
Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.
Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.
Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта - неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!

Ден четвърти

Не мога да разбера от кой момент започнах да те обичам.
Може би от оня миг, в който изпитах желание да срещна погледа ти и с това вече ме притежаваше.
Ръцете ти са настояще, а мислите - бъдеще.
Прегърната от настоящето, се мъча да проникна в бъдещето.
Един трети, непредвиден, нероден още човек, съчетал най - хубавото от двама ни, се надвесва през раменете ни, жаден да види слънцето и да разгласи по земята безсмъртието на нашата любов. А ние го пропъждаме. Не му даваме слънцето.
Нали за това стана революцията? За да обичаш свободно и да бъдеш обичан.
За да се роди човекът! Но светът е още неуютен, разрушен, миниран с предразсъдъци. Първо трябва да създадем един обитаем свят.
За да се вдигне от пепелищата и тъмнините, бе пожертван един нероден живот. Преди още да бъде загатнат, бе осуетен.
С това ние отричаме близостта си и опровергаваме целувките си.
Не знаех, че любовта е отговорност.

Ден трети

Правя удивителни открития.Сякаш всичко става за пръв път в света.
Двама души откриват любовта не само за себе си, но и за цял свят. По - богат става светът. Бих го обединила, ако потъпча чувствата си.
Откривам това чудо на природата - мъжа. Искам да избея един химн на мъжа.
- Ти си мой творец - твоето обятие ме създава.
Проникваш в мене, цял от необятност.
Чрез тебе аз ставам безбройна.
Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смъртния. Знаех, че рано или късно ще те срещна.
Винаги ти беше в мене една липса, по - осезаема от всяко присъствие.
Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най - дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене.
Възвисена, нова, непредвидена - себе си откривам като далечна звезда

Ден втори

Предутрен трепет ме събужда.
Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми. Разсъмва ден от неизвестност.
Добро утро, ден!
Обикновено зааран се успивах. Струваше ми се, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тежесттта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо.
Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си запланувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.
Кожата ме боли от целувки като изгаряне от слънце.
Потяпям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.
Станали през деня, ние двамата държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по - бодри от всики.
Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самият себе си.
Една сладка тревога: да не проспим новият ден, новото раждане на любовта.
От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.
Следа сама себе си. Радвам се и се удивлявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам от себе си.
Само двама заедно сме човек - пълноценен, истински.
Ти си делови, аз съм "отнесена" според твоят израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими, тъкмо защото сме различни до непримиримост.
Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.
Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта на миналото. И двамата не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по - красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да сбъднат своята мечта.
Всичко се изявява в своята обратна същност.
Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по - трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по - поетична и светла. Това не е само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта винаги има тъга по изгубеното. А тъгата е поезия.
Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.
Навярно това е любовта - без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най - хубавата - това е свобода.
Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.
Ти не сложи пръстен на руката ми. Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие. Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта - моя сватбен пръстен.

Ден първи

Сама идвам и сама ще си отида.
Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.
Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от вековеначин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момически страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.
Гледам отвисоко с освободени очи.
Лудешки весело! Усещам най - рядкото щастие на този свят: да съм свободна! Да имам самоинициатива за собствения си живот, да направя един експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива са хората на бъдещето.
Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.
Бъдете млади, влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал - той ще ви заведе до развалини!
подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда - всико това убива чувството. А чувството е най - нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.
Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!
За недораслите ми родители моята литнала на воля любов би се стоварила като тежък удар. Как да ги превъзпитам?
Не мога да понясям протегнати ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават.
Защо ме гледате, съседи, състуденти, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?
Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:
Човекът започва да става човек!
Сърцето ми бие като камбана:
Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!
Влюбени от цял свят, съединявайте се! /това задраскано/

Из "Отклонение" Блага Димитрова

... Вятърът прелиства вехта ученическа тетрадка, захвърлена там горе на стръмните керемиди край окадения комин. Листове, начертани с редове като за класно упражнение. Някоя дума задраскана, пак прибавено нещо. Вметнати на полето изречения, заградени с тумбести облаци. Моят млад, още неоформен почерк. Вятърът четеше дневника на едно момиче, което смяташе себе си за дъщеря на революцията. Накъде е разнесъл той, по кои посоки и кои кръстопътища е развял, до кои устни и чела е пръснал като цветен прашец ония младежки смешни самопризнания, така пълни с порив и противоречия? Или ги е разпилял с прах на пътищата? Или ги е засипал с пушеци и сажди от комините на тихи еснафски домашни огнища?
Някога си водех дневник на десетте "опитни" дни. Дневник на собствената си най - променлива и неуловима същност - на първите си чувства. От него помня един стремеж, една наивна дързост за изясняване на неизяснимото.
=> => =>

Искам да съм малка.

Искам да съм малка.
За да ме пускат във ваканция, а не да си пускам отпуска.

Искам да съм малка.
За да слагам тайно обувките на мама, а не да се състезавам с ЧЕЗ, за да мога да сложа нови обувки.

Искам да съм малка.
За да ме хващат как крада джанки и вишни, а не как карам без винетка.

Искам да съм малка.
За да пея в хόра, а не когато няма хора вкъщи.

Искам да съм малка.
За да съм оцапана със сладкото на баба, а не с червилото на Барби.

Искам да съм малка.
За да лепнат пръстите ми от пластелин, а не от кόла маска.

Искам да съм малка.
За да се преструвам, че вярвам в Дядо Коледа, а не да се преструвам на него.

Искам да съм малка.
За да откривам вкуса на нещата, а не само консервантите в тях.

Искам да съм малка.
За да тичам из двор, а не по бягаща пътека.

Искам да съм малка.
За да си броя стотинките, а не дълговете към кредитните карти.

Искам да съм малка.
За да скачам на въже и да играя на ластик, а не да прескачам часовете по йога и да си играя с кръвната си захар.

Искам да съм малка.
За да ме държат за ръка, а не на малкия си пръст.

Искам да съм малка.
За да имам помощни колелца и да не падам толкова често по пътя.

Искам да съм малка.
За да съм сигурна, че ще стана много добра в нещо, а не да се крия, понеже не съм много добра в него.

Искам да съм малка.
За да казвам каквото мисля, а не каквото повелява тактиката.

Искам да съм малка.
За да се изчервявам отново, а не да се преструвам на отворена мацка с опит и с права, но без чувства.

Искам да съм малка.
За да си намирам по-лесно обувки. №40 е кошмар!

Искам да съм малка.
За да имам касичка-прасе, а не личен консултант в банката. Прасето мълчи дори когато го чупиш, а консултантът не млъква и накрая задължително те пречупва.

Искам да съм малка.
За да закусвам с попара и да обядвам с миш-маш, а не да закусвам с Дюкан и да обядвам с упражнения по дишане.

Искам да съм малка.
За да зная, че ще „го” срещна, а не да се чудя дали съм „го” срещнала.

Искам да съм малка.
За да имам приятели, а не приятелски семейства.

Искам да съм малка.
За да имам време да уча, а не да се уча как да имам повече. И никога да нямам време за нищо.

Искам да съм малка.
За да правя топчета от сополи, а не трагедия от малко прах в къщата.

Искам да съм малка.
За да ми се радват, когато сричам или говоря глупости, а не да злорадстват.

Искам да съм малка.
За да се страхувам само от въшки и кариес, а не от рак и целулит.

Искам да съм малка.
За да се катеря по дървета, а не по социални стълбици.

Искам да съм малка.
За да се уча на белú от Пипи Дългото Чорапче, а не на правилни постъпки от Джон Кехоу и Хорхе Букай.

Искам да съм малка.
За да искам разрешение, а не да се колебая дали разрешението ми е правилно.

Искам да съм малка.
За да ми казват да обичам родината, а не да ме гонят от нея всячески.

Искам да съм малка.
За да не знам какво означават думички като „демокрация”, „инфлация”, „радиация”, „суета” и „парабени”, а не да се чудя какво да правя с тях.

Искам да съм малка.
За да имам рани по коленете и лактите, а не само вътре в мен.

Искам да съм малка.
За да чета прости неща, а не да се пъна да пиша сложни.