1-10

The most selfish one letter word..........."I" -- Avoid it.
The most satisfying two-letter word........"WE" -- Use it
The most poisonous three-letter word......."EGO" -- Kill it.
The most used four-letter word........"LOVE" -- Value it.
The most pleasing five-letter word......."SMILE" -- Keep it.
The fastest spreading six-letter word......"RUMOR" -- Ignore it.
The hardest working seven-letter word....."SUCCESS" -- Achieve it.
The most enviable eight-letter word......."JEALOUSY" -- Distance it.
The most powerful nine-letter word......."KNOWLEDGE" -- Acquire it.
The most essential ten-letter word......"CONFIDENCE" -- Trust it

НАУЧИХ

Току що научих, че прошка се дава
само когато прекрачиш гнева си.
Разбрах, че сълзите не носят забрава,
... че бягаш, когато докоснеш страха си...

Току що научих, че тихата ласка
изгаря по-силно от огън разпален,
че връщаш се там, където си чакан,
че който те съди - не те заслужава...

Току що научих, че полета може
да бъде отсечен със думи-плесници,
че не омразата трябва да те тревожи,
а плахия вопъл на тъжни зеници...

Току що научих, че Рая вълшебен
би се побрал и в една малка стая
- стига да знаеш, че там си потребен,
че там си обичан - стига да знаеш...

The All Seeing I - The Beat Goes On

От "Приятел в нужда се познава"

Казвала ли съм ти...
/oт... преди/

Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
... И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...

Бяхте ли в банката?

Представете си, че има банка, която всеки ден зарежда по сметката ви 86 400 долара. Остатъкът не се прехвърля за следващия ден. Всяка вечер служителите изтриват онова, което не сте похарчили. Какво ще направите? Ще използвате всичко до последния цент, разбира се!
Всеки от нас разполага с такава банка. Нейното име е ВРЕМЕ. Всяка сутрин имате в наличност 86 400 секунди. Всяка нощ онова, което не сте успели да инвестирате за добри дела, бива заличено безследно. Всеки ден за вас се отваря нова сметка. И всяка вечер тя се закрива.
Ако не успеете да използвате депозита от деня, загубата е за ваша сметка. Няма шанс да си върнете изгубеното. Няма начин да го прехвърлите за утрешния ден. Трябва да живееете в настоящето с това, което ви е дадено днес.
Инвестирайте го така че да се радвате на здраве щастие и успех.

Часовникът тикта. Направете деня си възможно най-добър.

За да разберете колко стрував една година, попитайте студент, който трябва да повтаря годината.

За да разберете колко струвва един месец, попитайте майка, родила бебето си преждевременно.

За да разберете колко струва една седмица, попитайте редактора на седмичен вестник.

За да разберете колко струва един час, попитайте двама влюбени, които очакват да се видят.

За да разберете колко струва една минута, попитайте някой, който е изпуснал влака.

За да разберете колко струва една секунда, попитайте някой, който който е преживял катастрофа.

За да разберете колко струва една стотна от секундата, попитайте носител на сребърен медал от олимпийски игри.

Ценете всеки миг от живота си. Ценете го още повече, ако го прекарвате с някой важен човек, достатъчно важен, за да му отделите част от времето си.

ЗАПОМНЕТЕ: времето не чака никого.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е мистерия.
Днешният ден е дар.

Нека ти разкажа, Хорхе Букай, Въпроси

Сеансът започна зле, по онзи гаден начин, както когато идвах в кабинета, без да знам за какво искам да говоря, и мълчах. Или знаех за какво искам да говоря, но не го правех. Или си давах сметка, че би било по-добре да не идвам, но вече бях там. Или когато и Дебелия нямаше желание да говори и не ми помагаше. Или му се искаше да помогне, но мълчеше…

Това бяха мълчаливите сеанси.

Напрегнати сеанси.

Досадни сеанси.





— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.

— Така ли?…

„Кратък отговор“, помислих си.

— Да — отвърнах още по-кратко.

— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.

— Казва се Въпроси, но не са въпроси.

— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?

— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.

— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.

Трудно, нали?

Почти невъзможно?

Или може би… съвсем невъзможно?

Как да живееш, когато си различен?

Има ли смисъл от това терзание?

А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?

Иначе защо да работя над себе си?

Защо да ходя на терапия?

Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?

И каква е моята роля в това лутане?

Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?

Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?

Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?

Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?

Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?

Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?

Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?

Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?

Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?

И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?

Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?

Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?

Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?

Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?

Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?

Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?

И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?

Нима някой е длъжен да ме разбира?

Нима е длъжен да ме приема?

Нима е длъжен да ме слуша?

Нима е длъжен да ме харесва?

Нима е длъжен да не ме лъже?

Нима е длъжен да се съобразява с мен?

Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?

Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?

Нима някой е длъжен да ме обича?

Нима е длъжен да ме уважава?

Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?

А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?

И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?

… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?





Дебелия се прокашля…

— Ама че нощ е била снощи, а?

— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.

Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.

Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…

И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…

МАЛКИЯТ ПРИНЦ http://malkiqtprinc.atspace.com/index.htm

*21*
Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...



Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.


Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.

А казах ли ти...

А казах ли ти днес, че те обичам?
Не ми се искаше да си вървиш,
а някой ден във свят различен
ти свойта обич с мен да споделиш?...

А казах ли ти днес, че тебе искам,
каквото и да струва обичта;
да можех да съм все до тебе близко,
да бъда част от твоята душа?

А казах ли ти днес, че няма нищо вечно,
че хората живеят само миг,
а нашият е бъдеще далечно -
ще бъде ехо от сега издаден вик...

А казах ли ти колко те обичам?...
Дано в сърцето ти това да е простимо -
пропуснах го, защото ми се вижда,
че с двете думи е неизразимо...

А казах ли ти днес, че тъй било решено:
и двамата да скитаме без цел,
преследвайки мечтите си, внушени
от някой, който слага ни предел?

А казах ли ти днес, че ще те чакам,
дори и да не знам къде и докога...
че пътят ти е връщане обратно,
а аз съм указателна стрелка?

А казах ли ти днес, че те обичам?
Дори да съм забравила, сама
ще ти го кажа пак, когато свърши всичко...
Обичам те! И утре, и сега....

Искам да знам!

Не ме интересува как си изкарваш прехраната.
Искам да знам за какво те боли и дали би посмял да мечтаеш, да посрещнеш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува на колко години си.
Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш като глупак заради любовта си, мечтата си, заради приключението да бъдеш жив.

Не ме интересува кои планети кръжат около Луната ти.
Искам да знам дали си се докосвал до собствената си горест, дали оставаш неограничаван от препятствията на живота или се свиваш и затваряш от страх да не се повтори болката!

Искам да знам дали можеш да бъдеш в болката, моята или твоята собствена, без да я криеш, заглушаваш или да я поправяш.

Искам да знам дали можеш да бъдеш в радостта, моята или твоята собствена, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстаза да те изпълни до последната ти клетка, без да ни предупреждаваш да сме внимателни, разумни, или да помним ограничаващата ни човешка същност.

Не ме интересува дали историята, която ми разказваш е истина.
Искам да знам дали можеш да разочароваш някой друг, оставайки верен на себе си, дали можеш да понесеш обвинението, че си *предател*, непредавайки собствената си душа.

Искам да знам дали можеш да бъдеш предан и следователно, заслужаващ доверие.

Искам да знам дали можеш да видиш красотата, дори когато тя не е красива всеки ден, и дали можеш да си извора на божието присъствие в живота.

Искам да знам дали можеш да живееш с поражението, твоето или моето, и все пак да си в състояние да застанеш на ръба и да рискуваш отново - Да!

Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш.
Искам да знам дали можеш да се събудиш след нощта на горестта и отчаянието, изтерзан и наранен до кости, и да направиш каквото е нужно да бъде направено за децата.

Не ме интересува кой си и как си дошъл тук.
Искам да знам дали можеш да бъдеш сам със себе си.

Не ме интересува къде и какво си учил.
Искам да знам какво те поддържа отвътре, когато всичко се руши.

Искам да знам дали ще застанеш до мен в огъня и няма да се отдръпнеш!

Невероятен фотограф..... невероятни снимки.....

Не съм сигурна дали ви трябва регистрация във фейсбук, за да видите снимките...
Трябва да копирате линка в нов подпрозорец. Не знам как иначе да го сложа тук :(

http://www.facebook.com/profile.php?id=100000092396816#!/media/albums/?id=38051523201

Животът скрит е в дребните неща, Бисерка Каменова.

Животът скрит е в дребните неща-
в жест най - обикновен, ала човешки,
в любима песен, слушана в нощта
в човек, умеещ да прощава грешки.

В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.

В стремежа да запазиш своя дух
свободен в несвободното ни време,
да не виниш за всичко някой друг
да не превръщаш обичта във бреме.

Във ручеите топли на кръвта,
в сълзите непринудено родени-
най-истински са дребните неща
и те остават спомени след време.

ЧАСОВНИКЪТ и НЕДОСТАТЪКЪТ на ЖЕНИТЕ

Жените имат сили, които изумяват мъжете...
Те понасят страдания, те понасят мъка, но те носят щастие, любов и радост.
Те се усмихват, когато искат да крещят.
Пеят, когато искат да плачат.
Плачат, когато са щастливи и се смеят, когато са нервни.
Те се борят за това, в което вярват.
Те се изправят срещу несправедливостта.
Не приемат „не” за отговор, когато вярват, че има по-добро решение.
Лишават се от нещо, за да има за семейството.
Отиват на доктор с изплашен приятел.
Те обичат безусловно.
Плачат, когато децата им успеят и са щастливи, когато приятелите им получават награди.
Радват се, когато чуят за раждане или сватба.
Сърцата им са разбити, когато си отиде приятел....
Скърбят безкрайно, когато загубят член на семейството и все пак са силни, когато мислят, че не им е останала сила.
Те знаят, че една прегръдка и една целувка може да излекува разбитото сърце...
Жените идват във всички форми, размери и цветове.
Те ще карат километри, ще летят, ходят, тичат или ще ти е-майл-нат само, за да ти покажат колко са загрижени за теб.
Сърцето на жената е това, което кара светът все още да се върти.
Те носят радост, надежда и любов.
Те изпитват състрадание и имат идеи.
Те дават морална подкрепа на семейството си и приятелите си.
Жените имат важни неща да кажат и всичко да дадат.

НО ВЪПРЕКИ ТОВА, АКО ИМАТ НЯКАКЪВ НЕДОСТАТЪК,
ТОВА Е, ЧЕ ТЕ ЗАБРАВЯТ КОЛКО СА ЦЕННИ.
Господ не ни дава хората, които искаме.
Той ни дава хората, от които се НУЖДАЕМ...
да ни помогнат, да ни наранят, да ни напуснат, да ни обичат
и да ни направят човека, който искаме да бъдем.

"Джонатан Ливингстън Чайката" Ричард Бах

За КНИГАТА
Хората, които създават свои собствени правила, когато са убедени, че са прави...
Хората, които изпитват особена наслада от добре свършената работа, дори когато не получават признанието на другите...
Хората, които знаят, че в живота има нещо повече от нещата, които виждат очите ни...
Всички те ще следват неотклонно ДЖОНАТАН ЧАЙКАТА до последната страница на книгата.
Други може би просто ще се потопят в магията на едно прекрасно приключение - триумф на свободата и полета на човешкия дух.
И в двата случая прочитът на тази книга е ЕДНО НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ.


ЗА АВТОРА РИЧАРД БАХ
(роден през 1936 г.) е американски писател, потомък на композиторската фамилия Бах. Летец по професия, сътрудничи като журналист в сп. „Флаинг".
Публикувал е популяризаторските книги за авиация „Чужденец на земята", „Биплан" и „Нищо случайно".
След като през 1970 година „ДЖОНАТАН Ливингстън ЧАЙКАТА" му донася голяма популярност в САЩ и Европа, издава книгите „Дарът на крилата", „Илюзии", „Няма толкова далечно място", а в сьавторство със съпругата си Леели Париш-Бах - романите „Мост през вечността" и „Едно".
Последната му книга - „Бягство от сигурността" излиза през 1995 година.


На истинския Джонатан Чайката, който живее във всеки от нас.

ПЪРВА ЧАСТ
БЕШЕ УТРО и РАННОТО СЛЪНЦЕ разискряше злато по леките вълни на спокойното море.
На километър от брега една рибарска лодка обсипа водата с късчета риба за примамка и вестта за Закуската на Ятото блесна като светкавица във въздуха. Хиляди чайки долетяха край лодката и всички с хитруване се заборичкаха за късчетата храна. Започваше още един изпълнен с грижи ден.
Но далеч от всички, уединен отвъд лодката и брега, Джонатан Ливингстън Чайката се упражняваше. На около тридесет метра височина в небето той поотпусна ципестите си крачета, вдигна човка и опъна до болка криле в едва поносима извивка. Това означаваше забавяне на полета и сега той летеше все по-бавно, докато вятърът в лицето му се превърна само в шепот, а океанът под него спря неподвижен. Присви очи, крайно съсредоточен, задържа дъха си и напрегнал сили, увеличи само... с още... два... сантиметра... извивката на крилете... Тогава перата му се разрошиха, той загуби скорост и падна.
Чайките, както знаете, никога не залитат, никога не губят скорост. За тях загубата на скорост във въздуха е срам и позор.
Обаче Джонатан Ливингстш Чайката не се засрами, а отново изпъна криле в онази мъчителна до потреперване извивка - забавяше и забавяше, докато отново загубеше скорост — той не беше обикновена чайка.
Побечето чайки не си дават труда да научат за летенето ншцо друго, освен най-простото - как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.
Беше открил, че този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Дори родителите му се тревожеха, че Джонатан прекарва по цели дни сам и непрекьснато експериментира спускане ниско над вълните.
Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега - за да измери следата от плъзгането си в пясъка, - родителите му вече истински се разтревожиха.
— Защо, Джон, защо? - попита го майка му. - Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите? Защо не ядеш, синко? Станал си само пера и кости!
— Нищо, че съм само пера и кости, мамо. Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.
- Виж какво, Джонатан - каза баща му доброжелателно, - наближава зимата. Лодките съвсем ще намалеят, а рибата, която сега плува на повърхността, ще се спусне надълбоко. Ако толкова искаш да учиш, тогава научи нещо повече за храната и как да я намираш. Летенето е хубаво нещо, но не се яде. Не забравяй, че летиш, за да се храниш.
Джонатан покорно кимна. Следващите няколко дни той се мъчеше да се държи като останалите птици: наистина се стараеше, пищеше и се биеше с другите птици от ятото край вълноломите и рибарските лодки, гмуркаше се за късчета риба и хляб. Но нищо не се получаваше.
"Всичко това е толкова е безсмислено, рече си той и нарочно подхвърли трудно извоюваната рибка на една прегладняла стара чайка, която го гонеше. Можех да използвам цялото това време, за да се уча да летя. Имам да уча още толкова много неща!"
Съвсем скоро Джонатан Чайката отново беше сам, далеч навътре в морето, гладен, щастлив и отново се учеше да лети.
Сега се занимаваше със скоростта и за една седмица упражнения научи повече и от най-бързата чайка на света.
От триста метра височина той размахваше криле с всичка сила и се хвърляше почти отвесно във водата - така откри защо чайките пикират с прибрани криле. Само след шест секунди той вече се движеше със сто километра в час, скорост, при която, в момента на размах, крилото губи устойчивост.
Повтаряше това упражнение отново и отново. Съсредоточил цялото си внимание, той правеше усилия до предела на възможностите си, но щом набереше много голяма скорост, губеше контрол.
Издигане на триста метра. Първо устремяване напред с пълна сила, след това пикиране с размах на крилата и отвесно падане. И всеки път, при размаха нагоре, лявото му крило изведнъж спираше, той рязко се накланяше наляво, задържаше дясното крило, за да възстанови равновесието, и изпърхвайки като пламък, започваше лудо да се върти надясно като пумпал.
Все не можеше да улучи точния момент при издигането. Направи десет опита и всеки път, щом скоростта преминеше сто и десет километра в час, той се превръщаше в рошава топка перушина и загубил контрол, се сгромолясваше във водата.
"Начинът е, помисли накрая Джонатан, мокър до кости, начинът е при големи скорости крилете да се държат неподвижни - размахваш ги, докато стигнеш осемдесет километра, после задържаш в едно положение."
Той опита отново от шестстотин метра височина — пикира, насочил човка надолу. И когато достигна осемдесет километра в час, разпери криле докрай и престана да ги движи. Изискваше се неимоверно усилие, но той успя. За десет секунди беше достигнал над сто и четиридесет километра в час. Джонатан бе поставил световен рекорд за скорост на чайка!
Но победата бе мимолетна. Щом се опита да излезе от пикирането, в момента, в който измени ъгъла на крилете си, той бе сграбчен от същия ужасен, непреодолим вихър, който при скоростта от сто и четиридесет километра в час го блъсна като динамит. Джонатан Ливингстън Чайката се взриви във въздуха и се размаза в твърдото като камък море.
Когато дойде на себе си, вече беше нощ и той се носеше в лунната светлина по повърхността на океана. Усещаше крилете си, сякаш бяха пречупени оловни пръчки, но много повече му тежеше бремето на провала. Обзе го смътното желание това бреме да го повлече към дъното и най-сетне всичко да свърши.
Вече бавно потъваше във водата, когато долови в себе си някакъв непознат, глух глас. "Няма друг път. Аз съм чайка. Ограничен съм от собствената си природа. Ако бях роден, за да науча толкова много за летенето, тогава вместо мозък щях да имам изчислителна машина. Ако бях създаден за скоростни полети, щях да имам къси криле на сокол и щях да се храня с мишки вместо с риба. Прав беше баща ми. Трябва да забравя това безумие. Трябва да се върна у дома, при своето Ято, и да се задоволя с това, което съм - жалка, ограничена чаша."
Гласът се стихна, а Джонатан се съгласи с него.
Нощем мястото на една чайка е на брега и отсега нататък, реши Джонатан, той ще стане нормална чайка. Така ще бъде най-добре за всички.
Вдигна се тежко над тъмната вода и полетя към сушата, благодарен, че бе успял да се научи да лети с минимални усилия на неголяма височина.
"Но не, помисли той, аз вече се отказах от това, което бях, отказах се от всичко, което успях да науча. Аз съм чайка, като всички други, и ще летя като чайка." Издигна се с мъка на тридесет метра и като размаха по-силно криле, забърза към сушата.
Чувстваше се по-добре, след като взе решение да бъде като всички други в Ятото. Връзките с онази сила, която го влечеше към познанието, се бяха прекъснали и вече нямаше да има нито предизвикателства, нито поражения. Колко е хубаво просто да престанеш да мислиш и да летиш през мрака към светлините на брега!
"Мрак! - тревожно изхриптя глухият глас. - Чайките никога не летят по тъмно."
Но Джонатан не го чуваше. Колко е хубаво, мислеше той. Луната и светлинките, които трепкат по водата и показват пътя като сигнални огньове в нощта, а всичко наоколо е тъй мирно и спокойно...
"Опомни се! Чайките никога не летят по тъмно!
Ако беше създаден да летиш в мрака, щеше да имаш очите на бухал! И изчислителна машина вместо мозък! Щеше да бъдеш с кьси криле на сокол!"
Там, в нощта, на тридесет метра височина, Джонатан Ливингстън Чайката стисна силно очи. От болката и от взетото решение не бе останала и следа.
Къси криле. Къси криле на сокол!
"Ето кьде е отговорът! Колко съм бил глупав! Тряббвт ми къси, малки криле. Трябва просто да прибера по-голямата част от крилете си и да летя само с връхчетата. Къси криле!"
Той се издигна на шестстотин метра над тъмното море и без дори за миг да помисли за неуспех и смърт, плътно притисна кьм тялото си предната част на крилете си, остави разперени във вятъра само тънките като кинжали пера на връхчетата им и се хвърли отвесно надолу.
Вятърът изрева като чудовище в ушите му. Сто и десет километра в час, сто и петдесет, двеста, още по-бързо! Сега, при скорост двеста километра в час, той не усещаше такова напрежение в крилете, както преди - при сто и десет. Едно едва доловимо извиване на връхчетата бе достатъчно, за да спре да пикира, и Джонатан профуча над вълните, като сив топовен снаряд под лунния диск.
Той стисна очи, за да ги предпази от вятъра, и изпадна във възторг. Двеста и двадесет километра в час! И то без да губи контрол! "Ами ако започна да пикирам от хиляда и петстотин метра вместо от шестстотин, колко ли бързо..."
Обещанията, които бе изрекьл преди малко, бяха забравени, пометени от страхотния ураганен вятър. Въпреки това не се чувстваше виновен, че ги е нарушил. Такива обещания са само за чайки, които са се примирили да бъдат обикновени. Оня, който учейки се е докосвал до съвършенството, няма нужда от подобни обещания.
По изгрев слънце Джонатан отново започна да тренира. От височина хиляда и петстотин метра рибарските лодки изглеждаха като точици върху гладката синя вода, а Ятото, което закусваше - като лек облак завихрени прашинки.
Той беше пълен със сили, още тръпнещ от радост, горд, че бе овладял страха си. Без да се двоуми, притисна към тялото си предната част на крилата, разпери късите им, остри връхчета и се хвърли към морето. Когато достигна хиляда и двеста метра височина, вече бе набрал пределната скорост, а вятърът се бе превърнал в плътна, непробиваема, оглушителна стена, която не му позволяваше да се движи по-бързо. Той летеше отвесно надолу със скорост триста и четиридесет километра в час. Преглътна, защото знаеше, че разтвори ли криле при тази скорост, ще бъде разкъсан на милиони парченца. Но скоростта беше мощ, скоростта беше радост, скоростта беше чиста красота.
На височина триста метра той започна да излиза от пикирането. Връхчетата на крилете му се огъваха и смазваха в гигантския вятър, лодката и ятото чайки приближаваха към него със скоростта на метеор, нарастваха право на пътя му.
Той не можеше да спре, още не знаеше как да избива при такава скорост.
Сблъсъкът щеше да означава мигновена смърт.
И той стисна очи.
Така тази сутрин, точно по изгрев слънце, Джонатан Ливингстън Чайката се вряза насред Ятото, което закусваше - връхлетя, стиснал очи, с триста и четиридесет километра в час, съпровождан от оглушително свистене на вятър и пера. Очевидно този път Чайката на щастието му се беше усмихнала, защото не загина никой.
В мига, когато вдигна човка право към небето, той още се носеше със скорост двеста и петдесет километра в час. Когато успя да намали до тридесет километра и най-после отново разпери криле, лодката вече се намираше на хиляда и двеста метра под него и изглеждаше като точица в морето.
Мислите му ликуваха! Пределната скорост! Чайка, която лети с триста и четиридесет километра в час! Това беше прелом, най-великият, единствения момент в историята на Ятото и от този момент за Джонатан Чайката се откри нова ера. Той отлетя кьм самотната си изпитателна зона, на височина две хиляди и четиристотин метра прибра плътно криле, хвърли се отвесно надолу и внезапно откри как да завива.
Откри, че ако промени само със сантиметър положението на едно-единствено перо на връхчето на крилото си, може да направи плавен завой при страхотна скорост. Но преди това вече бе научил, че ако при такава скорост раздвижи повече от едно перо, тялото му ше започне да се върти като куршум... И Джонатан беше първата чайка на света, изпълнила въздушна акробатика.
Без да губи време за приказки с другите чайки, този ден той летя до залез слънце. Откри лупинга, бавното превъртане, спиралното въртене, обратното въртене, виража.
Беше късна нощ, когато Джонатан се прибра в Ятото, на брега. Беше замаян и смъртно уморен. И все пак, преди да кацне, той от радост направи лупинг и миг преди да докосне земята - бързо завъртане. Като чуят за това, размишляваше той за Прелома, те ще полудеят от радост. Колко повече неща изпълваха вече живота! Вместо да сновем тъпо напред-назад край рибарските лодки, сега животът придобива смисъл! Ще се издигнем над невежеството, ще открием себе си като достойни, интелигентни и способни същества! Ние можем да бъдем свободни! Можем да се научим да летим!
Оттук нататък годините изглеждаха пълни с живот и сияеха от обещания.
Когато кацна, цялото Ято се беше събрало на Голям съвет — личеше, че отдавна са тук. Всъщност те чакаха него.
- Джонатан Ливингстън Чайката! Застани в кръга! - Гласът на Старейшината прозвуча с върховна тържественост. Да застанеш в кръга означаваше само едно от двете: или огромен позор, или огромна чест. Със заставане в кръга на честта бяха отличавани най-изтъкнатите водачи на чайките. Естествено, и тази сутрин чайките бяха излизали за Закуската на Ятото, помисли си той, значи са видели Прелома! Но аз не искам никакви почести. Нямам никакво желание да бъда водач. Искам само да споделя с тях какво съм открил, да им покажа онези хоризонти, които се откриват пред всички нас. Той пристъпи напред.
— Чайко Джонатан Ливингстън — каза Старейшината, - застани в кръга на позора пред очите на всички чайки!
Той изпита чувството, че са го ударили. Коленете му се подкосиха, перата му провиснаха, ушите му забучаха. Изправен в Кръга на позора? Невъзможно! А Преломът! Те не могат да разберат! Те грешат, грешат!
- ... заради неговата дръзка безотговорност - редеше строго тържественият глас, — потъпкваща достойнството и традициите на Племето на чайките...
Да бъдеш изправен в Кръга на позора означаваше още да бъдеш прокуден от обществото на чайките, да бъдеш осъден на самотен живот по Далечните скали.
-... един ден, чайко Джонатан Ливингстън, ти ще научиш, че безотговорността не води доникьде. Животът е непознат и непознаваем. Ние знаем само, че сме изпратени на този свят, за да се храним и да останем живи колкото е възможно по-дълго.
Една чайка никога не бива да противоречи на Съвета на Ятото, но Джонатан Ливингстън издигна глас.
- Безотговорност ли? Братя мои! - извика той. - Има ли по-отговорна личност от една чайка, която е открила и следва същността, висшия смисъл на живота? Векове наред ние се блъскахме за рибешки глави, а сега има за какво да живеем - да учим, да откриваме, да бъдем свободни! Дайте ми възможност, нека да ви покажа какво открих...
Ятото изглеждаше като вкаменено.
— Братството се разтрогва - изврещяха чайките в един глас, церемониално запушиха уши и му обърнаха гръб.
Джонатан Чайката остана сам до края на дните си, но летеше на големи разстояния отвъд Далечните скали. Едничката му мъка беше не самотата, а мисълта, че останалите чайки отказаха да повярват какви славни изживявания ги очакваха в полета, бяха отказали да отворят очи и да видят.
С всеки изминал ден той научаваше нещо повече. Научи, че като се гмурне във водата с висока скорост и следва течението, може да стигне до три метра дълбочина и така да намира рядка и вкусна риба. Побече нямаше нужда от рибарските лодки и коравия хляб, за да преживява. Научи се да подремва във въздуха, да определя нощем посоката си по вятъра, който духа откъм брега, и така можеше да прелита стотици километри от залез до изгрев слънце. Воден от същия вътрешен усет, той летеше през тежките морски мъгли и се издигаше над тях в ослепителноясни небеса..., а в същото това време всяка друга чайка си стоеше на брега, без да подозира, че може да има нещо друго, освен мъгла и дъжд. Той се научи да язди високите ветрове далеч навътре над сушата и там да си лови за обяд крехки насекоми.
Всичко, което някога се бе надявал да даде на Ятото, сега бе останало само за него: научи се да лети и не съжаляваше за цената, която беше да платил. Джонатан Чайката бе открил, че именно скуката, страхът и гневът правят живота на чайките толкова кратък, а откакто те бяха напуснали съзнанието му, той заживя дълъг и наистина чудесен живот.

Тогава, една вечер се появиха Те и завариха Джонатан да се носи плавно през своето любимо небе, сам и изпълнен с покой. Двете чайки, които се появиха до крилете му, бяха чисти като звездна светлина и излъчваха нежно, дружелюбно сияние във висините на нощния въздух. Но най-прекрасно бе съвършенството, с което летяха, като връхчетата на крилете им постоянно оставаха точно на два сантиметра от неговите.
Без да проговори, Джонатан ги подложи на проверка, каквато нито една чайка досега не бе преминавала успешно. Той изви криле и забави скорост до момента, в който само километър в час по-малко би означавал сигурно падане. Двете лъчезарни птици плавно намалиха скорост и продължиха да летят успоредно с него. Те познаваха бавното летене.
Той прибра криле, превъртя се и стремглаво се спусна надолу със скорост триста километра в час. Те полетяха надолу успоредно с него, описвайки безупречна фигура.
Накрая, със същата скорост, той премина в дълго, вертикално, бавно превъртане. Те се превъртяха заедно с него, усмихнати.
Той се върна в хоризонтален полет и помълча още малко, преди да заговори:
— Много добре - каза той. - Кои сте вие?
- Ние сме от твоето Ято, Джонатан. Ние сме ти братя. - Думите им бяха уверени и спокойни. - Дойдохме да те отведем по-високо, да те заведем в твоя дом.
-Аз нямам дом. Нямам Ято. Аз съм Прокуден. И освен това, сега прелитаме над върха на великата ветровита планина, а само след още няколкостотин метра аз няма да мога да издигна по-високо това старо тяло.
- Можеш, Джонатан. Защото си се научил. Ти завърши едното училище и вече дойде време да започнеш следващото.
Понеже тези думи бяха озарявали целия му живот, сега Джонатан Чайката веднага разбра техния смисъл. Прави бяха. Той би могъл да лети още по-високо и беше време да се завърне у дома.
Той огледа за последен път небето и великолепната сребриста земя, кьдето бе научил толкова много.
- Готов съм - каза накрая той.
И Джонатан Ливингстън Чайката се заиздига нагоре с двете сияйни като звезди птици, докато изчезнаха в напълно черно небе.


Втора част
ЗНАЧИ ТОВА СА НЕБЕСАТА, мислеше си той и се усмихваше на себе си. Не беше много почтително да анализираш небесата в момента, когато се издигаш нагоре, за да навлезеш в тях.
Докато се отдалечаваше от Земята, вече над облацате и в неизменна фигура с двете лъчезарни чайки, той забеляза, че и собственото му тяло започва да блести, както техните. Наистина, същият онзи млад Джонатан Чайката, който винаги бе живял зад златистите му очи, и сега си беше там, но погледнато отвън, формата му се бе променила.
Все така усещаше тялото си като тяло на чайка, но то вече летеше много по-добре, както старото никога не бе успявало. Виж ти, помисли си той, с наполовина по-малко усилия достигам двойно по-голяма скорост, двойно по-добри постижения, отколкото в най-добрите ми дни на Земята!
Сега перата му сияеха ослепително бели, а крилата му бяха гладки и съвършени като слитъци полирано сребро. Той с наслаждение започна да ги проучва, да изпитва силата на тези нови крила.
Когато достигна четиристотин километра в час, усети, че наближава предела на своята максимална скорост. При четиристотин и четиридесет реши, че по-бързо не би могъл да лети и дори изпита разочарование. Значи възможностите на новото му тяло имаха граници. И въпреки че доста бе надминал предишния си рекорд за скорост, все пак някаква граница съществуваше и бяха нужни огромни усилия, за да я преодолее. На небето, помисли си той, не би трябвало да има граници.
Облаците се разтвориха, неговите придружители извикаха: "Щастливо кацане, Джонатан!" — и изчезнаха в разредения въздух.
Той летеше над някакво море към скалист бряг. Няколко чайки тренираха на скалите движения за полет. Далеч на север, съвсем на хоризонта, летяха още няколко. Нови гледки, нови мисли, нови въпроси. Защо ли имаше толкова малко чайки? На небето би трябвало да има безброй ята чайки! И защо така внезапно се по-чувствах толкова уморен? Би трябвало чайките на Небето никога да не се изморяват или да заспиват.
Къде беше чувал това? Спомените от неговия живот на Земята изчезваха. Земята бе мястото, където бе научил много, наистина, но сега подробностите избледняваха - имаше там нещо като борба за прехрана и той беше като че ли Прокуден.
Десетината чайки от брега безмълвно дойдоха да го посрещнат. Той почувства само, че е добре дошъл и че си е у дома. За него това беше голям ден - ден, чийто изгрев вече не си спомняше.
Той изви, насочвайки се към брега, размаха криле, за да спре във въздуха на два пръста над земята, после леко кацна на пясъка. Другите чайки също кацнаха, но без изобщо и перце да изпърха. Както се полюшваха във вятъра с изопнати блестящи крила, просто някак променяха наклона на перата си и спираха в мига, в който крачката им докоснеха земята. Това беше красиво изпълнение, но Джонатан бе твърде изморен, за да се опита да го направи. Застанал там, на брега, без изобщо да бе промълвил и дума, той заспа.
През следващите дни Джонатан разбра, че на това място има да научи също толкова много за летенето, колкото и в предишния си живот. Но имаше и разлика. Той беше сред чайки, които мислеха като него. За всяка от тях най-важното нещо в живота беше да търси и постига съвършенство в онова, което най-много обича да прави - да лети. Те до една бяха великолепни птици и часове наред всеки ден се упражняваха и изпробваха нови и нови фигури от висшия пилотаж.
Задълго Джонатан забрави света, от който бе дошъл - онова място, където Ятото живееше със здраво стиснати за радостта от полета очи и с криле, които използваше само като средство да намира храна и да се бори за нея. Но понякога, макар само за миг, той си спомняше.
Спомни си за това една сутрин, когато заедно със своя инструктор почиваше на брега, след като бе упражнявал бързи странични превъртания с прибрани крила.
- Къде са другите, Съливан? - попита той безмълвно, вече свикнал с лесната и удобна телепатия, която тези чайки използваха, вместо обичайните крясъци и грачене. - Защо тук няма повече чайки? Там, откъдето идвам, имаше...
- ... хиляди и хиляди чайки. Знам. - Съливан поклати глава: - Единствения отговор, който мога да дам, Джонатан, е, че птици като теб се срещат една на милион. Повечето от нас достигат дотук много по-бавно. Ние преминаваме от един свят в друг, който е почти същият, и веднага забравяме откъде сме дошли, не ни интересува към какво сме се стремили, живеем само за мига. Можеш ли да си представиш колко живота е трябвало да изживеем, преди изобщо да ни хрумне, че съществува и нещо повече от яденето, боричкането или властта в Ятото? Хиляда живота, Джон, десет хиляди! А след това още сто живота, докато започнем да научаваме, че има такова нещо като съвършенството, а след това - други сто, докато проумеем идеята, че нашето предназначение в живота е да открием това съвършенство и да го предадем по-нататък. Същите правила ни ръководят и сега, естествено: ние избираме следващия си свят чрез това, което сме научили в този. Не научим ли нищо, то и следващият свят ще е същият като сегашния - с все същите граници и все същите оловни тежести, които трябва да преодоляваме.
Той разпери криле и се обърна с лице към вятъра.
- Но ти, Джон - каза той, - ти научи наведнъж толкова много, че не трябваше да преминаваш през хиляда живота, за да стигнеш до този.
Само за миг те отново бяха във въздуха и продължиха упражненията. Трудно беше да направят това превъртане във фигура, защото половината време Джонатан трябваше да лети по гръб и да съобразява обратната извивка на крилете си, така че постоянно да бъде в унисон с движенията на своя инструктор.
— Хайде да опитаме пак, Джонатан - казваше отново и отново Съливан. - Да опитаме пак. Докато най-сетне рече: - Добре! И те започнаха да упражняват външен лупинг.
Една вечер чайките, които не владееха изкуството на нощния полет, стояха заедно на пясъчния бряг и мислеха. Джонатан събра цялата си смелост и се приближи до Старейшината, за когото мълбата говореше, че скоро щял да напусне този свят.
- Чанг - заговори той малко притеснен. Старата чайка го погледна ласкаво.
- Какво има, синко?
Вместо да изнемощее от възрастта, Старейшината беше станал още по-силен - можеше да надлети всяка чайка от Ятото и владееше фигури, които другите тепърва се готвеха да учат.
- Чанг, този свят изобщо не е небето, нали? Старейшината се усмихна в лунната светлина.
- Ти отново се учиш, Джонатан — отвърна той.
- Добре, какво ще стане оттук нататък? Къде отиваме? Има ли изобщо такова място като небето?
- Не, Джонатан, няма такова място. Небето не е място, нито бреме. Небето - това е да бъдеш съвършен. - Той замълча за миг. - Ти летиш много бързо, нали?
- Аз... аз изпитвам наслаждение от скоростта -отбърна Джонатан изненадан, но горд, че Старейшината е забелязал.
— Ти ще започнеш да докосваш небето, Джонатан, в мига, в който се докоснеш до съвършената скорост. И това не означава да летиш с хиляди километри в час или с милиони, или със скоростта на светлината. Защото всяко число е граница, а съвършенството няма граници. Съвършената скорост, сине мой, означава, че си там.
Без никакво предупреждение Чанг изчезна и пак се появи до самата вода, на петнадесетина метра по-нататък. И всичко стана само в един миг. След това отново изчезна и в същата милисекунда застана до рамото на Джонатан.
- Това е просто за развлечение - каза той.
Джонатан беше изумен. Той забрави да пита повече за небето.
- Как правиш това? Какво е като усещане? Колко далеч можеш да отидеш по този начин?
- Можеш да отидеш до всяко място и до всяко време, които си избереш - каза Старейшината. -Аз съм бил навсякъде и във всяко време, за което ми е хрумвало.
Той погледна към морето.
- Странно нещо. Чайките, които пренебрегват съвършенството заради пътуването, не стигат кой знае къде, при това - бавно. А тези, които не обръщат толкова внимание на пътуването, в името на съвършенството, стигат навсякъде, и то мигновено. Запомни, Джонатан, небето не е нито място, нито време, защото мястото и времето са нещо толкова безсмислено... Небето е...
- Можеш ли да ме научиш да летя така? - Джонатан Чайката тръпнеше от желание да овладее нещо друго, непознато.
- Разбира се, щом искаш.
- Искам. Кога можем да започнем?
- Още сега, ако искаш.
- Искам да се науча да летя по този начин - каза Джонатан и някаква особена светлина засия в очите му. - Кажи ми какво трябва да правя.
Чанг заговори бавно, като гледаше внимателно по-младата чайка.
- За да летиш бързо като мисълта докьдето и да било - каза той, - трябва да започнеш със съзнанието, че вече си пристигнал...
Според Чанг разковничето бе в това Джонатан да престане да се възприема като пленник на едно ограничено тяло, с размах на крилете един метър и предварително програмирани възможности. Важното беше да осъзнае, че неговата истинска природа, съвършена като ненаписано число, живее едновременно навсякьде в пространството и времето.
Джонатан тренираше упорито всеки ден, отпреди изгрев слънце до кьсна среднощ, но въпреки всичките си усилия не се придвижваше и на перце от мястото си.
- Забрави вярата! - повтаряше Чанг отново и отново. - За да полетиш, ти трябваше не Вяра, а да проумееш какво е летенето. И сега е същото. Хайде, опитай пак...
Докато един ден, както стоеше на брега със затворени очи и се концентрираше, в един проблясък на мисълта Джонатан проумя какво всъщност му е казвал Чанг.
- Ами да, наистина! Аз съм една съвършена, без ограничения чайка. - Той просто бе разтърсен от радост.
- Добре! - каза Чанг и в гласа му прозвучаха победни нотки.
Джонатан отвори очи. Стоеше сам със Старейшината на един съвсем различен бряг - дърветата стигаха до самата вода, двойка жълти слънца обикаляха небето.
- Ти най-после схвана идеята - каза Чанг, - но трябва да поработиш още върху способността да се контролираш...
Джонатан беше изумен.
- Къде се намираме?
На Старейшината обаче изобщо не му беше направила впечатление необичайната гледка и той небрежно отвърна:
- Явно на някаква планета със зелено небе и двойна звезда за слънце.
Джонатан изпищя от възторг — първият звук, който издаваше, откакто бе напуснал Земята.
- ПОЛУЧИ СЕ!
- Разбира се, че се получи, Джон - каза Чанг. - Винаги се получава, когато знаеш какво правиш. Сега обърни внимание на контрола...
Когато се върнаха, вече беше тъмно. Другите чайки изгледаха Джонатан със страхопочитание в златистите си очи, защото бяха видели как той изчезва от мястото, с което сякаш се бе сраснал от толкова време.
Той бързо прекъсна поздравленията им.
- Аз съм новодошъл тук! Едва започвам! И трябва да науча от вас много неща!
- Чудно нещо, Джон - каза Съливан, който стоеше близо до него, - ти се боиш от учението най-малко от всички чайки, които съм виждал за десет хиляди години.
Ятото мълчеше и Джонатан от смущение запристъпя от крак на крак.
- Можем да започнем работа над времето, ако искаш - каза Чанг, - докато се научиш да летиш в миналото и бъдещето. Тогава ще бъдеш готов да започнеш най-трудното, най-дръзновеното, най-забавното от всичко. Ще бъдеш готов да започнеш да летиш по-високо и да разбереш значението на добротата и любовта.
Измина месеци или поне такова чувство имаше Джонатан, и той постигна блестящи успехи. Винаги бе усвоявал всичко много бързо, просто още от първия опит, а сега, като специален ученик на Самия Старейшина, той попиваше новите идеи като компютър с аеродинамична форма и перушина.
И тогава дойде денят, в който Чанг изчезна. Преди това беше разговарял спокойно с всички, като настояваше никога да не престават да учат, да се упражняват и да се стремят колкото е възможно по-дълбоко да проумеят съвършения, невидим принцип на целия Живот. После, както говореше, перата му започнаха да блестят все по-ярко и накрая засияха толкова ослепително, че нито една чайка не можеше да издържи блясъка им.
- Джонатан - каза Чанг и това бяха последните думи, които той произнесе, - продължавай да работиш над любовта.
Когато отново можеха да виждат, Чанг бе изчезнал.
Дните минаваха и Джонатан често се улавяше, че мисли за Земята, откъдето бе дошъл. Ако там знаеше една десета, една стотна от това, което беше научил тук, колко по-голям смисъл би имал животът му! Той стоеше на брега и се питаше дали там има някоя чайка, която се бори да надмогне своята ограниченост, която се опитва да проумее същността на полета извън предназначението да долетиш до рибарската лодка, за да отмъкнеш коричка хляб. Може би имаше дори и някой Прокуден, който се е опитал да каже истината в лицето на Ятото. Колкото повече се упражняваше Джонатан в уроците по доброта, колкото повече се стремеше да опознае природата на любовта, толкова повече му се искаше да се върне обратно на Земята. Защото въпреки своето самотно минало, Джонатан Ливингстън бе роден за учител и неговият начин да изрази любовта си бе стремежът да сподели откритата от него истина с някоя чайка, която търси благоприятен случай, за да се отправи сама да търси истината.
Съливан, който вече бе овладял летенето със скоростта на мисълта и помагаше на другите да учат, откликна скептично.
- Джон, ти вече бе прогонен веднъж. Защо мислиш, че някоя от чайките, които познаваш отпреди, сега ще поиска да те изслуша? Знаеш поговорката Колкото по-високо лети чайката, талкова по-надалеч вижда и знаеш, че е вярна. Онези чайки, сред които си роден, си стоят на земята, бият се и се карат помежду си. Те са на хиляди километри далеч от небето - а ти искаш да им го покажеш от мястото, където си стоят! Джон, те не виждат дори крайчеца на собствените си крила!
Остани си тук. Помагай тук на новодошлите чайки, на онези, които са достатъчно високо, за да прозрат онова, което ти имаш да им кажеш. - Той замълча за малко и после каза: - Какво щеше да бъде, ако Чанг се бе върнал кьм своите стари светове? Къде щеше да бъдеш ти днес?
Последният довод беше най-убедителен: Съливан имаше право. Колкото по-високо лети чайката, толкова по-надалеч вижда.
Джонатан остана да работи с новите чайки, които идваха и много бързо и блестящо усвояваха уроците си. Но старото му чувство отново се върна и той не можеше да се избави от мисълта, че на Земята сигурно има една или две чайки, които са способни да учат. Колко повече щеше да знае самият той, ако Чанг се бе появил в онези дни, когато бе Прокуден!
— Съли, аз трябва да се върна — каза накрая той.-Твоите ученици напредват добре. Те ще ти помагат за новаците.
Съливан въздъхна, но не възрази.
- Сигурно ще ми бъде мъчно за теб, Джонатан. -Това беше всичко, което му отвърна той.
- Съли, засрами се! - упрекна го Джонатан. - И не ставай глупав! В какво се упражняваме двамата всеки ден?
Ако приятелството ни зависи от такива неща като пространство и време, значи, когато един ден преодолеем пространството и времето, ние ще разрушим нашето братство, така ли?! Но нали като преодолеем пространството, едничкото, което всъщност ни остава, е Тук. А преодолеем ли времето, едничкото, което ни остава, е Сега. И не мислиш ли, че насред това Тук и Сега не бихме могли да се виждаме от време на време? Съливан Чайката неволно се засмя.
- Ах, ти, безумна птицо! - ласкаво каза той. - Ако някой изобщо е в състояние да покаже някому на земята как да вижда на хиляди километри, това положително е Джонатан Ливингстън Чайката. - Той се загледа в пясъка. — Довиждане, приятелю Джон!
- Довиждане, Съли. Пак ще се срещнем. - И докато казваше това, Джонатан извика в съзнанието си образа на голямото ято чайки на брега на друго време и с школувана лекота проумя, че самият той не представлява просто пера и кости, а съвършената идея за свобода и полет, неограничавана от нищичко.

Флетчър Линд Чайката беше сьвсем млад, но вече бе убеден, че с никоя друга птица, в което и да било Ято, не са се отнасяли така грубо и несправедливо, както с него.
- Не ме интересува какво говорят! - Мислеше яростно той, докато летеше кьм Далечните скали със замъглен поглед. - Летенето е нещо много повече от това просто да пърхаш от едно място до друго! Дори един... комар го прави! Едно нищо и никакво превъртане около Старейшината, просто за развлечение, и вече съм Прокуден! Слепи ли са те? Не виждат ли? Нима не могат да си представят колко славно би било да се научим да летим истински!
- Все ми е едно какво мислят. Аз ще им покажа какво значи да летиш! Нека бъда Прокуден, щом искат. Но ще ги накарам да съжаляват за това...
В главата му се обади един глас и въпреки, че звучеше съвсем спокойно, Флетчър тъй се стресна, че за миг загуби контрол и залитна във въздуха:
- Не им се сърди, Флетчър! Като са те прокудили, те са навредили само на себе си и един ден ще го осъзнаят, ще съзрат онова, което виждаш ти. Прости им и им помогни да го проумеят!
На сантиметър от дясното му крило летеше най-ослепително бялата чайка на света, носеше се във въздуха без никакво усилие, без дори перце да помръдне, въпреки че Флетчър летеше почти с пределната си скорост.
За миг всичко у Флетчър се обърка.
"Какво става? Да не съм полудял? Или съм умрял? Какво е това?"
Тих и спокоен, гласът продължи да звучи в мислите му и поиска отговор:
- Чайко Флетчър Линд, искаш ли да летиш? -ДА, ИСКАМ ДА ЛЕТЯ!
- Чайко Флетчър Линд, толкова силно ли искаш да летиш, че да си готов да простиш на Ятото, да продължиш да се учиш, а един ден да се върнеш тук, за да помогнеш и на другите да научат това, което знаеш?
Все едно колко честолюбив или уязвен беше Флетчър Линд Чайката, той не можеше да излъже това Великолепно, мъдро същество.
- Да - промълби тихо той.
- Тогава, Флетч - каза с много ласкав глас сияйното създание, - тогава да започнем с Хоризонталния полет...


Трета част
ДЖОНАТАН КРЪЖЕШЕ БАВНО над Далечните скали и наблюдаваше. Тази неопитна чайка Флетчър Линд беше почти съвършен ученик по летене. Във въздуха той беше силен, лек и бърз, но най-важното - гореше от желание да се учи да лети.
Ето го, тъжмо долиташе, разрошена сива топка, която оглушително профуча край учителя си с двеста и четиридесет километра в час. Рязко изхвърляне — и той вече изпълнява друго упражнение — шестнадесет лупинга в бавно вертикално превъртане, като ги отброяваше високо на глас.
— ... осем... девет... десет... Виж Джонатан-из-ли-зам-от-вихъра... единадесет... искам-такова-внезапно-спиране-като-твоето... дванадесет... ама-не-мога-прок-лет-да-съм... тринадесет... тези-последни-три-лупин-га... без... четири на... ааа!
Неуспехът на Флетчър при внезапното спиране предизвика у него бурен взрив от ярост и негодувание. Падаше по гръб, завихрен безпощадно в обратен свредел. Когато накрая, задъхан, овладя полета, той беше вече на около триста метра под своя инструктор.
- Напразно си губиш времето с мен, Джонатан! Толкова съм тъп! Толкова съм глупав! Опитвам ли, опитвам, но нищо не излиза!
Джонатан Чайката гледаше надолу кьм него и кимаше.
- Разбира се, че никога няма да го направиш както трябва, ако набираш височина тъй рязко, Флетчър, ти загуби почти шестдесет километра в час при влизането! Трябва да го правиш по-плавнол. Твърдо, но плавно, запомни ли?
Той се спусна до по-младата чайка.
- Нека опитаме сега да го направим заедно, във фигура. И обърни внимание на издигането. Плавно влизане, с лекота.
В края на третия месец Джонатан имаше още шест ученика, всичките Прокудени, но изпълнени с любопитство кьм тази странна нова идея - да летиш просто заради радостта от летенето.
И все пак по-лесно беше да изпълняват сложните фигури, отколкото да проумеят смисъла, скрит в тях.
- Всъщност всеки от нас въплъщава идеята за Великата чайка, безграничната идея за свободата - говореше им Джонатан вечер на брега, - а безупречният полет е стъпка към изразяването на истинската ни същност. Трябва да отхвърлим всичко, което ни ограничава. Затова са всички тези упражнения за постигане на висока скорост, на ниска скорост, за усвояване на фигурите от висшия пилотаж...
... и учениците му заспиваха, изтощени от целодневните тренировки. Практическите упражнения им харесваха, защото скоростта ги опияняваше, а заедно с това утоляваха и жаждата си непрекъснато да научават нещо ново, която растеше с всеки урок. Но никой от тях, дори и Флетчър Линд, не можа да осъзнае, че полетът на идеи може да бъде също толкова реален, както полетът на вятъра или перата.
— Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си...
Но както и да им го обясняваше, учениците му възприемаха неговите думи като приятна измислица и всъщност повече им се доспиваше.
Само след един месец Джонатан им каза, че вече е време да се върнат при Ятото.
- Но ние не сме готови! - каза чайката Хенри Калвин. - А и те не ни искат! Ние сме Прокудени! Не можем насила да отидем там, кьдето не сме добре дошли, нали?
- Ние сме свободни да отидем, кьдето искаме, и да бъдем това, което сме - отговори Джонатан. Той се вдигна от пясъка и полетя на изток, към родните брегове на Ятото.
За известно време учениците му се почувстваха объркани, защото според Закона на Ятото един Прокуден никога не се връща и Законът не бе нарушаван нито веднъж от десет хиляди години насам. Законът казваше "Стой!", Джонатан каза "Тръгвай!" и вече се бе отдалечил на километър над водата. Ако се бавеха още, той щеше да стигне сам до враждебното Ято.
- Ами, ние не сме длъжни да се подчиняваме на Закона, щом не сме част от Ятото, нали? - обади се плахо Флетчър. - Освен това, ако решат да се бият, ние ще бъдем много по-полезни там, отколкото тук.
И така, сутринта те долетяха откьм запад -осем чайки във фигура двоен ромб, почти крило до крило. Прелетяха с двеста и петнадесет километра в час над Брега на Съвета, кьдето се събираше Ятото - Джонатан начело, от дясната му страна плавно се носеше Флетчър, отляво Хенри Калвин като на игра се справяше с вятъра. После, без да нарушават фигурата, всички птици, като една, бавно се превъртяха надясно... хоризонтално... обърнати по гръб... пак хоризонтално... а вятърът плющеше над всички.
Внезапно грачът и трясъците, които изпълваха всекидневния живот на Ятото, бяха пресечени, сякаш фигурата двоен ромб беше огромен нож, и осем хиляди очи на чайки останаха широко отворени, без дори да примигнат. Осемте птици, една по една, набираха рязко височина, правеха лупинг, профучаваха надолу и след като мигновено убиваха скоростта, кацаха стабилно на пясъка. После, сякаш в това нямаше нищо необичайно, Джонатан Чайката направи разбор на полета.
- Да започнем от това - каза той с иронична усмивка, - че всички влязохте във фигурата с известно забавяне...
През Ятото сякаш премина мълния. Тези птици са Прокудени! И са се върнали! А това... това не бива да става! Опасенията на Флетчър, че ще има бой, се разсеяха от пълното стъписване на Ятото.
- Добре де, те може и да са Прокудени - проговори една от по-младите птици, - но кьде, по дяволите, са се научили да летят така?
Измина почти час, докато Думата на Старейшината обиколи Ятото: Никой да не им обръща внимание. Чайка, която разговаря с Прокуден, сама ще бъде Прокудена. Чайка, която гледа Прокуден, нарушава Закона на Ятото.
От този момент нататък Джонатан виждаше наоколо сиви гърбове, но той сякаш не ги забелязваше. Продължи тренировките точно над Брега на Съвета и за първи път подтикваше учениците си да се стараят да достигат границата на възможностите си.
- Чайко Мартин! - кьнтеше гласът му в небето. - Казваш, че можеш да летиш с ниска скорост. Нищо не можеш, докато не го докажеш! ЛЕТИ!
И кроткият малък Мартин Уилям Чайката от страх да не предизвика недоволството на учителя си, изненада самия себе си, като се превърна в истински магьостник на малките скорости. Използваше и най-лекия полъх, така че само с лека извивка на перата, без изобщо да размаха криле, успяваше да се издигне от пясъка до облаците и обратно.
По същия начин чайката Чарлс-Роланд се издигна до седем хиляди метра височина над великата ветровита планина и се спусна, посинял от ледения разреден въздух, зашеметен и щастлив, решен на другата сутрин да стигне дори още по-високо.
Чайката Флетчър, който повече от всеки друг обичаше фигурите от висшия пилотаж, постигна своето шестнадесеткратно бавно отвесно превъртане, а на следващия ден надмина себе си, като направи тройно странично премятане и крилете му проблясваха с ослепително бяла светлина над брега, откьдето не едно око крадешком го наблюдаваше.
Джонатан не се отделяше и за миг от учениците си. На всеки успяваше да каже нещо, насърчаваше ги и ги напътстваше, водеше ги. Летеше заедно с тях през нощта, през облаци и буря, от любов кьм летенето, докато Ятото с жалък вид се скупчваше на земята.
Като свършеха тренировките, учениците си почиваха на брега и с времето започнаха да се вслушват по-внимателно в думите на Джонатан. Някои от идеите му изглеждаха направо безумни и те не можеха да ги проумеят, но други бяха съвсем разбираеми и им допадаха.
Постепенно нощем около кръга на учениците започна да се образува още един кръг - любопитни чайки, които дълги часове слушаха в тъмното разговорите, но не искаха да бъдат разпознати, особено помежду си, затова преди разсьмване изчезваха.
Един месец след Завръщането първата чайка от Ятото се осмели "да премине чертата" и поиска да я научат да лети. Беше чайката Терънс Лоуъл. Заради това свое желание беше осъден на изгнание, обявиха го за Прокуден и той стана осмият ученик на Джонатан.
Следвашдта нощ от Ятото дойде чайката Кърк Мейнард - той залиташе по пясъка, влачеше лявото си крило и рухна в краката на Джонатан.
— Помогни ми - каза той едва чуто, с чезнешия глас на умираш. - Искам да летя повече от всичко друго на света...
- Последвай ме тогава - каза Джонатан. - Издигни се заедно с мен от земята и започваме...
— Ти не ме разбра. Крилото ми. Не мога да си движа крилото.
- Чайко Мейнард, ти имаш свободата да бъдеш това, което си, самият ти, тук и сега, и нищо не може да ти попречи. Такъв е законът на Великата чайка, Законът, който Е.
- Искаш да кажеш, че мога да летя?
- Казах, че си свободен.
И тъй просто и лесно, Кърк Мейнард без усилие разпери криле и се издигна в тъмния нощен въздух. Ятото се разбуди от неговите викове - от сто и петдесет метра височина той викаше колкото му глас държи:
- Мога да летя! Чуйте! АЗ МОГА ДА ЛЕТЯ!
По изгрев слънце около хиляда птици бяха наобиколили кръга на учениците и любопитно гледаха Мейнард. Вече не ги интересуваше дали ще ги видят или не, а слушаха Джонатан и се опитваха да вникнат в думите му.
Той говореше за съвсем прости неща - за това, че право на чайката е да лети, че свободата е самата природа на нейното съществуване, че каквото и да пречи на тази свобода, то трябва да бъде отхвърлено, независимо дали е обичай, предразсъдък или каквото и да било друго ограничение.
- Да бъде отхвърлен ли? - обади се един глас от множеството. - Дори ако тоба е Законът на Ятото?
- Единственият истински закон е този, който води към свободата - каза Джонатан. - Друг няма.
- Как можеш да искаш от нас да летим като теб? -попита друг глас. - Ти си особен, надарен, божествен, ти стоиш над останалите птици.
- Погледнете Флетчър! Лоуъл! Чарлс-Роланд! И те ли са особени, надарени, божествени по рождение? Не повече от вас, не повече от мен. Едничката разлика, наистина единствената е, че започнаха да осъзнават какво са всъщност и започнаха да осьществяват призванието си.
Учениците му, с изключение на Флетчър, се размърдаха неспокойно. Досега не бяха проумели, че точно това са правили.
С всеки изминал ден тълпата около тях растеше, чайките идваха, за да питат, да изразят преклонението си, да се присмиват.
- Сред Ятото се говори, че ако ти не си Синът на самата Велика чайка, - каза Флетчър една сутрин на Джонатан, - тогава сигурно си изпреварил времето си с хиляда години.
Джонатан въздъхна. Такава е цената на неразбирането, помисли си той. Ще те нарекат или дявол, или бог.
- Ти, Флетчър, как мислиш? Наистина ли сме изпреварили времето си?
Последва дълго мълчание.
- Ами, този начин на летене винаги си е съществувал тук, за да може да го научи всеки, който пожелае да го открие - това няма нищо общо с времето. Може би сме изпреварили просто обичая. Изпреварили сме начина, по който летят повечето чайки.
- Това вече е друго нещо - каза Джонатан, превъртя се и се понесе във въздуха по гръб. - Това не е дори и наполовина толкова лошо, колкото да изпреварим времето си.
Това се случи една седмица по-късно. Флетчър демонстрираше елементите на скоростното летене пред нова група ученици. Той тъкмо излизаше от пикиране от две хиляди метра височина — дълга сива черта, профучаваща на сантиметри над пясъка, - когато една съвсем млада чайка, литнала за пръв път, се изпречи на пътя му, викайки на помощ майка си. Флетчър разполагаше само с десета от секундата, за да се опита да избегне младата чайка, изви с усилие вляво и със скорост над триста километра в час се заби в една гранитна скала.
Изпита усещането, че скалата е огромна твърда врата към друг свят. При сблъсъка изпита взрив от страх, потрес и плътен мрак, след това се зарея в някакво странно, странно небе - забравяйки, спомняйки си, забравяйки - уплашен, печален и изпълнен с разкаяние.
В него прозвуча един глас, както първия ден, когато срещна Джонатан Ливингстън Чайката.
— Там е работата, Флетчър, че досега се опитвахме да надмогваме ограниченията си подред, с търпение. Още не бяхме стигнали до летенето през скала, това е малко по-нататък в програмата.
- Джонатан!
- Известен още като Сина на Великата чайка -каза сухо неговият инструктор.
- Какво правиш тук? Ами скалата! Аз не бях ли... не съм ли... умрял?
- О, хайде, Флетчър, мисли! Щом сега говориш с мен, явно не си умрял, нали? Това, което успя да направиш, беше, че смени малко рязко нивото си на съзнание. Сега избирай: можеш или да останеш тук и да учиш на това ниво - което, между другото, е доста по-високо от нивото, което ти напусна, или можеш да се върнеш при Ятото и да продължиш да работиш с него. Старейшините се надяваха да се случи някакво нещастие, но ти им направи толкова добра услуга, че останаха смаяни.
— Искам да се върна при Ятото, естествено. Аз едва бях започнал с новата група!
- Чудесно, Флетчър. Помниш ли какво си бяхме говорили - че тялото не е нищо друго, а самата мисъл...?
Флетчър разтърси глава, разпери криле и отвори очи в подножието на скалата, наобиколен от цялото Ято. Още при първото му раздвижване сред Ятото се надигна страхотна гълчава от трясъци и грак.
- Той е жив! Той, умря, а сега е жив!
— Той го докосна с връхчето на крилото си! Върна го към живота! Синът на Великата чайка!
- Не! Той отрича! Той е дявол! ДЯВОЛЪТ! Дошъл е да погуби Ятото!
Тълпата от четири хиляди чайки изпадна в ужас от това, което се бе случило, и писъкът ДЯВОЛ! премина през тях като ураган, бушуващ над океана. С изцъклени очи, с наострени клюнове, те започнаха да затягат кръга, готови да ги унищожат.
- Няма ли се почувстваш по-добре, ако си тръгнем, Флетчър? - попита Джонатан.
- Положително не бих протестирал много, ако го сторим...
В същия миг те се озоваха на половин километър от скалата, а святкащите клюнове на озверената тълпа се забиха в празното пространство.
- Защо ли най-трудното нещо на света е да убедиш една птица, че е свободна - недоумяваше Джонатан - и че може сама да си го докаже, стига да отдели малко време, за да се поупражнява? Защо трябва да е толкова трудно?
Флетчър все още примигваше, смаян от промяната в обстановката.
- Какво направи току-що? Как се озовахме тук?
- Ти нали каза, че искаш да се измъкнем от тълпата?
- Да! Но ти как...
- Както всичко друго, Флетчър. Въпрос на упражнения.
На другата сутрин Ятото беше забравило за вчерашното си безумие, но Флетчър помнеше всичко.
— Джонатан, помниш ли какво ми каза някога — че трябва да обичаме Ятото достатъчно, за да се върнем при него и да му помагаме да учи?
- Да.
- Не мога да проумея как успяваш да обичаш тълпа озверели птици, които току-що са се опитали да те убият.
- О, Флетч, това не ти харесва, а? Ти, естествено, не обичаш омразата и злото! Но трябва да се упражняваш, за да можеш да разпознаеш истинската чайка, да виждаш доброто у всяка от тях и да им помогнеш сами да го съзрат. Това разбирам под думата обич. И е истинско наслаждение, когато го постигнеш.
Спомням си, например, една разярена млада птица, казваше се Флетчър Линд Чайката. Беше току-що Прокуден, готов да се бие до смърт с Ятото, и тъкмо започваше да си изгражда собствен ад на Далечните скали. А ето го днес - вместо това гради собствените си небеса и води цялото Ято в тази посока.
Флетчър се обърна кьм своя учител и в очите му за миг проблясна страх.
-Аз да Водя? Какво искаш да кажеш с това аз да ги Водя? Тук ти си учителят. Не можеш да си отидеш!
- Не мога ли? А не ти ли хрумва, че може да има и други ята, други Флетчъри, които имат нужда от учител, повече от този тук, който вече е намерил пътя си към светлината?
- Аз? Джон, аз съм само една обикновена чайка, а ти си...
- ... единственият Син на Великата чайка, а? -Джонатан въздъхна и се загледа в морето. - Ти повече нямаш нужда от мен. Нужно ти е да продължиш да откриваш себе си, всеки ден да опознаваш още мъничко от оня истинския, безпределния Флетчър Чайката. Той е твоят инструктор. Трябва да се научиш да го разбираш и да се упражняваш да бъдеш той.
Миг по-късно тялото на Джонатан затрептя във въздуха, заблещука и започна да става прозрачно.
— Не им позволявай да пускат глупави слухове за мен или да ме превръщат в бог. Нали, Флетч? Аз съм чайка. Обичам да летя, може би...
-ДЖОНАТАН!
- Горкият Флетч! Не вярвай на това, което ти казват очите! Те могат да показват само границите. Гледай с истинското си проникновение, откривай това, което всъщност дълбоко в себе си знаеш, и тогава ще съзреш начина на летене.
Блещукането напълно помръкна. Джонатан Чайката беше изчезнал в празния въздух.
След известно време Флетчър се насили да се издигне в небето и застана пред групата съвсем неопитни ученици, закопнели за първия си урок.
- Като за начало - започна тежко той - ще трябва да осъзнаете, че всяка чайка представлява безпределната идея за свобода, един образ на великата чайка, а цялото ви тяло - от крайчеца на едното до крайчеца на другото крило, е само вашата собствена мисъл.
Младите чайки го гледаха насмешливо. "Хайде де, мислеха си те, това хич не звучи като правила за лупинг."
Флетчър въздъхна и започна отначало.
- Хм... А-а... — заговори той и ги изгледа проницателно. -Добре, да започнем с Хоризонтален полет...
И докато казваше това, внезапно осъзна, че неговият приятел наистина не е бил по-божествен от самия Флетчър.
"Никакви граници ли, Джонатан?, - помисли си той. - Добре, тогава не е далеч часът, когато ще изплувам от разредения въздух на твоя бряг и ще ти покажа това-онова за летенето!"
И макар че се опитваше да изглежда подобаващо строг пред учениците си, Флетчър внезапно ги видя такива, каквито бяха наистина, съзря ги само за миг, но в този миг той не само хареса, но и обикна това, което виждаше. "Значи няма никакви граници, а, Джонатан?", помисли си той и се усмихна. Неговият път на учение бе започнал.

Очите на първата ни любов... из "Отколонение"

Очите на първата ни любов. Те са най - силната, неизтриваема памет за нашият образ. Само те могат да ни видят през реката на времето, която всеки ден подмолно заличава по пътя някоя наша черта, всекичасно ни отнема и поройно отвлича завинаги нещо наше характерно и впечатва нещо ново, изплъзващо се от погледа на другите, които са близо край нас, пък и от собствения ни поглед. Течащите промени могат да бъдат уловени само от очите, които са ни обичали в нашата ранна младост. Тия очи ни пазят в най - свежия ни, най - красив и най - нетраен образ и в същото време не пропущат разновидностите на новото ни лице, защото те най - остро и наранимо възприемат промените, станали с нас през годините. Ние в пълния си, истински облик съществуваме само в очите на старата си любов. Нашата младост и зрелост, нашето цялостно развитие е само там, в очите на неосъществената ни любов. Човек в никой отделен момент не е цялостен, не е той. Човек е в безбройните си образи, наслоени през целият му съзнателен живот, противоречиви, самоизключващи се, взаимно допълващи се, несъвършени всеки по отделно, но само всички заедно завършени и споени в една неповторимост. И всички различни наслойки от наши образи и нюанси на наши образи могат да се съчетаят в едно, да се възприемат едновременно само от очите на старата ни любов, с която сме се разминали. Тия очи могат да уловят със свръхчувствителност промените в нас. А промените - това е човекът. При среща след много години ние, разпилени, раздробени, неясни за самите себе си, изведнъж в любимите си някога очи можем да се открием цялостно. Срещата с прежна, непостигната любов е най - силното преживяване на зрелия човек, не като приключение на чувството, а като откритие: това е стещата със самия себе си, със своята убягваща същност, с най - хубавото от себе си - с неосъщественото...

Ти вече си разчупил своята тясна тристенна клетка: времето, скоростта, пътя. И си излязъл на простор. Караш колата по - бавно и откриваш света. Каква пъстрина! Багрите вече не се сливат в едно сиво, изпепелено, а заговарят всяка по отделно на свой глас. Крайпътните стволи не зачеркват пейзажа, а го поставят в рамка и го подчертават. Лицата на овчарчетата и селянки наоколо вече не са петна, а добиват черти и изражение. Светът иде във фокус. Пред нас се отваря безбрежен летен ден, прострян отвъд границата на хоризонта. Наближаваме Пловдив. И двамата се опасяваме от мълчанието. Не по - малко се опасяваме и от думите. Знаем ли накъде могат да ни отведат? В разговора едвам пристъпваме, сякаш внимаваме да не хлътнем с крак в цепнатината на развалини. Зад всеки завой се задават спомени и ние нащрек се пазим от сблъсък с тях. А най - опасни са спомените за неосъществениет възможности, за пропуснатото...

...Потъваме в мълчалив диалог. Какво ми напомня това? Нищо не мога да видя, да усетя, без да се ударя до болка о същия стар навик. Това е закъсняло продължение на нашите някогашни безсмислени и така насъщни спорове. Дълбоко в нас ечи ехото на младежките противоречия. За да го заглушиш, ти се обръщаш към мене служебно:
- Е, ти осъществи главните цели в живота си!
- Преди да ги осъществя , ми поникнаха други!
Продължаваме мислено.
Каква бе амбициозна!Ами ти?
Цяла напаст е тази амбиция да постигнеш свръхзадачи, да хвърлиш свръхсили, да изпълниш свръхпланове. Всичко това се заплаща с вътрешно обедняване, с изчерпване. Иде един миг, озърнеш се - ти си забравил, че си човек, че имаш нужда от глътка...

Мигът... из "Отклонение"

Мигът. Не аз го връщам, а той ме връща към мене самата, към миналото, което е било моя същност. В спектъра на мига се добавя още една боя: изненада от промените, станали в самите нас. Казват, че припомнянето е измисляне на миналото. Как мога да измислям онова, което бе по - реално от всяка измислица? Искам да прогоня спомена, за да не се сблъскам до нараняване с промените. Вече го няма онова свежо чувство, оня звезден трепет. Чувството не може да издържи в четириизмерния свят от време и пространство. Може би при стълкновението с реалността на нашият свят то анихилира. Чувството вирее в някакъв друг свят, с други измерения. До този недостъпен святние се докосваме само в мига. И сега един такъв миг ме връхлита настоящето. Повторно и в същото време за пръв път изживявам миналото. Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии. Лъч по лъч от погледа ми е ограбен. Не смея да се озърна по изминатия път, защото ще съгледам собствената си пустиня. Връщането ми към спомена не е в посока назад, а някъде към неизвестното в самата мене.

За миговете и думите - Из "Отклонение" - Блага Димитрова

Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я – вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълъг години наред. Цял живот. Все същите пепеляви монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценнен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.

Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно съчетание от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата сложна кръстоска, за да експлоадира един такъв компактен миг, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни представи за света и за самите нас. Не приемаме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувстваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия страх, в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили вкуса му. Цял живот копнеем за един единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваваме.

Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни неволно изпраща към другия поток импулси и ги получава обратно отразени, засилени, удвоени. Независимо от намерението ни. Нещо в нас се надига срещу самите нас. Смешно не само за външни очи, но и пред собствените ни очи. Светкавичен миг, пресовал в себе си дълга върволица години. Как да го хванеш?

Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.

Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо – да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите стават време, а времето осезаема реалност.

Словото е безкрайно. То се простира далече във времето – назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови, предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено широко назад и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувства движение на времето в две посоки едновременно. Колко неизвестни същества са вложили в словото есенцията на своя отдавна излетял живот. И колко неизвестни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.

Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и с бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение – времето. Ние имаме насъщна нужда от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска наивност те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния миг чрез слово безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита съпротива срещу неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашият отчаян отпор срещу откъслечността и краткостта на миговете. Словесна вибрация срещу безмълвието и неподвижността на нищото.

Мигът е невъзстановим, но бавните, трудно идващи, стипчиво зреещи думи – те са относителното безсмъртие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и вечно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното – да уловят времето. Дори когато не успяват в това, дори когато, вместо да възкресят, те убиват мига – все пак думите ме изпълват със страхопочит и удивление. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.

"Четирите споразумения" - дон Мигел Руис

1. Бъди безгрешен в словото си.
Говори честно. Казвай само това, което мислиш.
Не използвай словото, за да се самоохулваш
или за да охулваш другите.
Насочи силата на словото към истината и любовта.
Ако проумееш, че словото има силата да твори,
че това, което казваш,
подготвя твоето бъдеще и бъдещето на другите,
ти ще станеш по-отговорен и към себе си, и към света.
Словото има силата на магия:
бяла или черна - зависи единствено от Теб!
Дай на словото си любов и помни, че
каквото изпратиш, това ще получиш.


2. Не приемай нищо лично.
Хората не правят нищо заради теб.
Ти не си център на тяхната Вселена.
Ти си център единствено и само
на собствения си живот!
Това, което хората казват или правят,
е проекция на собствената им реалност.
Когато не приемаш нищо лично,
когато проумееш, че животът на другите
е резултат от техния избор,
тогава ти имаш имунитет срещу
мнението и действията на другите
и няма да станеш жертва
на ненужно страдание.


3. Не прави предположения.
Намери смелост да задаваш въпроси
и да изразяваш желанията си.
Никой освен теб не знае твоите мисли,
затова - изразявай ги максимално точно,
за да избегнеш недоразуменията.
Ти не знаеш мислите на другите,
затова не прави предположения,
а задавай въпроси, за да избегнеш недоразуменията.
Общувай с другите възможно най-ясно,
за да избегнеш недоразумения, тъга и нещастия.

4. Винаги прави най-доброто,
на което си способен
Най-доброто, на което си способен,
е променлива величина.
При всички обстоятелства
давай най-доброто от себе си
и няма да се самоосъждаш,
самобичуваш и самосъжаляваш,
защото съвестта ти ще е чиста.

* * *
За да проумееш същността
на Четирите споразумения,
трябва да преминеш през познанието
за Опитомяването и Самоопитомяването,
за Одобрението и Справедливостта,
за личния ад на Самоотхвърлянето.
И тогава ще разбереш, че изходът е
в Четирите споразумения!

Мечти семенца

В тишината на размишлението ми усещам целият си вътрешен свят
като семенце,
някак малко и незначително, но пълно с възможности.
И виждам в недрата му зародиша на чудно дърво -
дървото на собствения ми живот, докато расте.
В незначителността си всяко семенце пази духа на дървото,
което някога ще стане.
Всяко семенце знае как да израсте дърво,
като падне в плодородна почва,
погълне сокове, които да го хранят,
като разпери клоните си, листата си,
отрупа се с цвят и плод,
за да може да даде това, което му е отредено.
Всяко семенце знае как да израсте и стане дърво.
И толкова са семенцата, колкото са тайните мечти.
вътре в нас безброй мечти чакат да покълнат,
да пуснат корени и водят светлината,
да умрат като семенца... за да се родят като дървета.
Дървета чудни и величави,
които със силата си ни напомнят да чуем вътрешния си глас,
да се вслушаме в мъдростта на нашите семенца мечти.
Мечтите ни показват пътя със символи и знаци всевъзможни -
във всяка случка и момент,
във хората и обстоятелствата,
в болката и радостта,
в победите и пораженията.
Насън и наяве мечтите ни напомнят
да се видим,
да се чуем,
да се разберем.
Показват ни посоката в изплъзващите се предчувствия
и в блясъка на ослепителните просветления.
Така растем, развиваме се и вървим напред...
И един ден,
докато прекосяваме вечното настояще, наречено живот,
семенцата на мечтите ни ще се превърнат в дървета,
ще разперят клони - като криле огромни,
които, порейки небето, ще свържат с една - едничка линия -
миналото с бъдещето ни.
Няма от какво да се страхуват...
с тях върви една дълбока мъдрост...
защото всяко семенце знае как да стане дърво.

Желая ти достатъчно.

Неотдавна, на летището дочух баща и дъщеря да си говорят, преди да се разделят. Нейния полет беше обявен и приканваха пътниците към самолета. Стоейки близо до входната врата, тя каза:

- Татко, съвместния ни живот беше повече от достатъчно. Обичта ти е всичко, от което имах нужда. Желая и на теб достатъчно, татко.

Целунаха се за довиждане и тя тръгна. Той се приближи до прозореца, до който бях седнал и аз. Видях, че той искаше и имаше нужда да поплаче. Опитах се да не го безпокоя, но той ме попита:

- Казвали ли сте довиждане на някой, знаейки че е завинаги?

- Да, казвал съм - и с това нахлуха спомените за времето, когато изразих моята любов и признателност към баща си и това, което беше направил за мен.

Съзнавайки, че дните му са преброени направих всичко възможно да му кажа лице в лице колко много той значи за мен. Така, че знаех какво изживяваше човека, с когото говорех.

- Извинете ме, но по какъв случай е това сбогуване? - попитах аз.

- Стар съм, а тя живее много далече. Има да премина през някои предизвикателства и съзнавам, че всъщност следващото й идване ще е за погребението ми - отговори той.

- Докато се сбогувахте, дочух че каза Желая ти достатъчно. Мога ли да попитам, какво означава това?

Той се усмихна.

- Това е пожелание, което се е предавало с поколенията. Родителите ми го казваха на всеки.

Мъжът замълча, погледна нагоре, като че ли се опитваше да си спомни подробности и се усмихна още повече.

- Когато си казахме Желая ти достатъчно, си пожелавахме достатъчно хубави неща в живота, които да ни помагат.

Той се обърна към мен и продължи, като че ли рецитираше нещо:

Желая ти достатъчно слънце, за да запазиш мирогледа си светъл.
Желая ти достатъчно дъжд, за да оцениш слънцето още повече.
Желая ти достатъчно щастие, за да запазиш духа си жив.
Желая ти достатъчно болка, че и най-малките радости в живота
да изглеждат много по-големи.

Желая ти да получиш достатъчно, за да задоволиш желанията си.
Желая ти да загубиш достатъчно, за да оцениш това, което имаш.
Желая ти достатъчно Здравей, за да ти дадат сили
за последното Довиждане!

Той се просълзи и се отдалечи.

Ден десети

Дните вече се свършиха. А всичко едва сега започва.
Любовта ме отнесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам всекидневието с бистро клокочене, да нахлуя в задухата с ведър, непресъхващ смях.
Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!
Хора, не се оставяйте да влезнете в клопка!
Само любовта крие нещо обещаващо.
Искам да задържа неудържимото.
Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.
Цял свят се изгражда в нас сред разрухата - един нов, по - друг свят. Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в ноща , куха сред развалини.
Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.
трябва да се надраснем, за да стигнем любовта.
Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб. Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори любовта.
Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.
Любовта е една смела крачка към неизвестността.
Населихме развалините с надежди.
Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.
Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.
Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.
Сама дойдох и сама си отивам...

* * *

Вятърът на покрива обръща безразборно страниците на дневника отзад напред, спира някъде по - дълго, сякаш нещо повече допада на вятърничавия му вкус. А дъждът шиба отгоре, изтрива, заличава афектираните думи на едно влюбено момиче, което си въобразяваше, че е откривател и творец на онова чувство, забърквало хората, откак свят светува. Вятърът прелиства страниците, прелиствеа десетте дни...

Ден девети

Хора, добри хора! Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов или полулюбов.
Вие с примера си ме съветвате загрижено. Така искате да заприличам на вас!
Ако и аз се прибера на топло, кой ще бди над любовта? Кой ще я зове в тъмните, ветровити вечери? Кой ще ви напомня, че тя съществува?
Как ще се сгуша в топло врабче гнездо, а да оставя любовта да зъзне отвън сама? Тясно е за нея вътре в четири стени. Тя вирее навън сред свободния, широк ритъм на хоризонтите.
Аз съм тук на преден пост на любовта под дъжд и вятър.
Не съжалявам за рисковете, които поех.
Сама идвам и сама ще си отида.
Всеки миг трябва да бъде изживян пълнокръвно, интензивно.
Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!
Хора, аз първа посрещам слънцето тук горе и ви го предавам с опарени шепи!

Ден осми

Тая любов на шега излезе най - голямата истина в живота ми!
Защо трябва винаги да бъдем сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?
Хора, сърцето ви е домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата.
Колко сте виновни, хора, пред любовта, загдето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.
Колко сте виновни, хора, пред най - голямата чистота, висота и красота на живота!
Млади приятели от цял свят! Да освободим свободата на света - любовта!
Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно белите дни. Да няма задъхана нощ с голи, лунни рамене!

Ден седми

Всяка своя грешка пред любовта заплащам с болка. Не разбрах за какво. Едва не си отидох завинаги. Цял ден не си продумахме, не се погледнахме.
Трябва ли да се брои тоя ден? Да се заличи от календара един несъществуващ ден!
Нека бъдат заличени всички дни, в които няма да бъдем заедно!
Няма да си простя никога, че убих един ден!
И все пак няма да се подчиня на твоя властен нрав. Аз съм самостоятелен човек! Не мога да бъда скачен съд!
Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка. Искам да изляза на простор! Да се осъществя!
Искам свободно да избирам и сменям посоките си!
Благоразумието ме съветва на ухо: бъди като всички жени! Направи си добра сметка! Не прави погрешна стъпка!
А аз отвръщам на благоразумието:
Ако моята любов е грешка, тогава най- вярната стъпка в живота ми е тази грешка!
Стига грабеж на чувства! Любов и забрана - две несъвместимости!
Какво от това, че нямаме покрив над главите си?
Звездният свод е наш покрив, цялата земя е наш дом. Никой не може да разруши нашият необятен дом!

Ден шести

Устните ти като огън се разхождат по мене.
Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.
Твоята любов ми е нужда, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна горчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообреченa на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам – само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината – моя равностойна съперница.
Сама идвам и сама ще си отида.

Ден пети

Сега вали. Всичко е в сълзи. Време е за отклонение.

Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!
Не мога да понасям женското "не", което значи "да". Когато искам, аз казвам "да", а когато не искам, казвам "не". Жени, аз ви връщам човешкия език!
Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.
Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Никога не мога да обичам от благодарност.
Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.
Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам...
Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.
Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.
Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.
Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта - неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!