Мигът... из "Отклонение"

Мигът. Не аз го връщам, а той ме връща към мене самата, към миналото, което е било моя същност. В спектъра на мига се добавя още една боя: изненада от промените, станали в самите нас. Казват, че припомнянето е измисляне на миналото. Как мога да измислям онова, което бе по - реално от всяка измислица? Искам да прогоня спомена, за да не се сблъскам до нараняване с промените. Вече го няма онова свежо чувство, оня звезден трепет. Чувството не може да издържи в четириизмерния свят от време и пространство. Може би при стълкновението с реалността на нашият свят то анихилира. Чувството вирее в някакъв друг свят, с други измерения. До този недостъпен святние се докосваме само в мига. И сега един такъв миг ме връхлита настоящето. Повторно и в същото време за пръв път изживявам миналото. Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии. Лъч по лъч от погледа ми е ограбен. Не смея да се озърна по изминатия път, защото ще съгледам собствената си пустиня. Връщането ми към спомена не е в посока назад, а някъде към неизвестното в самата мене.