Очите на първата ни любов. Те са най - силната, неизтриваема памет за нашият образ. Само те могат да ни видят през реката на времето, която всеки ден подмолно заличава по пътя някоя наша черта, всекичасно ни отнема и поройно отвлича завинаги нещо наше характерно и впечатва нещо ново, изплъзващо се от погледа на другите, които са близо край нас, пък и от собствения ни поглед. Течащите промени могат да бъдат уловени само от очите, които са ни обичали в нашата ранна младост. Тия очи ни пазят в най - свежия ни, най - красив и най - нетраен образ и в същото време не пропущат разновидностите на новото ни лице, защото те най - остро и наранимо възприемат промените, станали с нас през годините. Ние в пълния си, истински облик съществуваме само в очите на старата си любов. Нашата младост и зрелост, нашето цялостно развитие е само там, в очите на неосъществената ни любов. Човек в никой отделен момент не е цялостен, не е той. Човек е в безбройните си образи, наслоени през целият му съзнателен живот, противоречиви, самоизключващи се, взаимно допълващи се, несъвършени всеки по отделно, но само всички заедно завършени и споени в една неповторимост. И всички различни наслойки от наши образи и нюанси на наши образи могат да се съчетаят в едно, да се възприемат едновременно само от очите на старата ни любов, с която сме се разминали. Тия очи могат да уловят със свръхчувствителност промените в нас. А промените - това е човекът. При среща след много години ние, разпилени, раздробени, неясни за самите себе си, изведнъж в любимите си някога очи можем да се открием цялостно. Срещата с прежна, непостигната любов е най - силното преживяване на зрелия човек, не като приключение на чувството, а като откритие: това е стещата със самия себе си, със своята убягваща същност, с най - хубавото от себе си - с неосъщественото...
Ти вече си разчупил своята тясна тристенна клетка: времето, скоростта, пътя. И си излязъл на простор. Караш колата по - бавно и откриваш света. Каква пъстрина! Багрите вече не се сливат в едно сиво, изпепелено, а заговарят всяка по отделно на свой глас. Крайпътните стволи не зачеркват пейзажа, а го поставят в рамка и го подчертават. Лицата на овчарчетата и селянки наоколо вече не са петна, а добиват черти и изражение. Светът иде във фокус. Пред нас се отваря безбрежен летен ден, прострян отвъд границата на хоризонта. Наближаваме Пловдив. И двамата се опасяваме от мълчанието. Не по - малко се опасяваме и от думите. Знаем ли накъде могат да ни отведат? В разговора едвам пристъпваме, сякаш внимаваме да не хлътнем с крак в цепнатината на развалини. Зад всеки завой се задават спомени и ние нащрек се пазим от сблъсък с тях. А най - опасни са спомените за неосъществениет възможности, за пропуснатото...
...Потъваме в мълчалив диалог. Какво ми напомня това? Нищо не мога да видя, да усетя, без да се ударя до болка о същия стар навик. Това е закъсняло продължение на нашите някогашни безсмислени и така насъщни спорове. Дълбоко в нас ечи ехото на младежките противоречия. За да го заглушиш, ти се обръщаш към мене служебно:
- Е, ти осъществи главните цели в живота си!
- Преди да ги осъществя , ми поникнаха други!
Продължаваме мислено.
Каква бе амбициозна!Ами ти?
Цяла напаст е тази амбиция да постигнеш свръхзадачи, да хвърлиш свръхсили, да изпълниш свръхпланове. Всичко това се заплаща с вътрешно обедняване, с изчерпване. Иде един миг, озърнеш се - ти си забравил, че си човек, че имаш нужда от глътка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар