http://acrista.com

Възторг
Пак е тихо. Поспряло е времето
дъх от нищото да поеме.
Но препускат в сърцето ми думите.
Нека тях се опита да вземе.
Те са моята четка изсъхнала,
с която рисувах очите ти
по земята от мъка притръпнала,
и дъжда са - роден от сълзите ми.
То поспря дъх да поеме
и превърна ръцете ми в корени.
Ще рисувам сега по звездите
с лунен лъч от болезнени спомени.
Нека пак ме обгърне безвремие
няма власт над сърцето ми мъката.
Ще се върна, обратно, нагоре
в онзи сън, в който бях непокътната.
* * *
Време е
Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
* * *
Пробуждане
Помълчах.
После тихо попих
малка бистра сълза
от очите.
Бе погълнала тя
тихо целия свят,
суетата ненужна
на дните.
Бе пречистваща,
истинска,
топла и вярна,
огледално поела
греха.
И...отронена
в стон. За да върне
страдална
на сърцето туптящо
смеха...
* * *
Часът на Чудото
Помолих...
За чудо помолих, за знак.

Пред мен се разтвориха

на забравата черните двери. 
Изрових...
От сърцето си свито
изрових 
спомен смътен и плах...
Но утеха и там не намерих. 
Подтиснах...

Скъп копнеж, тиха мъка и стон.

И преглътнах сълза животворна,
от болка родена.

Измислих...

Сън в самотната, тъмната нощ...
Теб измислих. И знаех че в мен си.

И пак съм спасена...
Повярвах...

И сега съм отново, по - сама от преди, 
но в очите любими
за мен 
пак изгрява зората. 
Изстрадах...
На мечтите си полета тъжен 
изстрадах, и плах...

Обичта ми към теб...разпиляла 
звезди в тъмнината...
* * *
Безмълвно
И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея.
* * *
„Момо”
Михаил Енде
Времето е тук. Но човек не може да го пипне. Не може и да го задържи. Може би е нещо, подобно на уханието? Но е нещо, което винаги отминава. Следователно би трябвало да идва отнякъде. Навярно прилича на вятъра? Или не! Сега вече зная! Може би е вид музика, която не се чува, понеже постоянно присъства.
* * *
ЕСЕН
Под лъчите на яркото слънце
тихо ронят се златни листа.
Пак е време
за нашето топло мълчание.
Есен е.
Пак е време да си спомним началото:
песента на горещ шоколад -
аромат с дъх на обич.
И на сладко-тръпчиво мечтание.
* * *
Изгаряне
За да си огън,
трябва да знаеш
как да гориш -
нека бъда искрата
която те стопля...
За да си птица,
трябва да знаеш
как да летиш -
нека бъда крилете
на жадния устрем...
За да си смисъл,
трябва да знаеш
как да обричаш -
нека бъда вълшебството
което вдишваш...
За да си дар,
трябва да знаеш
как да обичаш -
нека бъда душата
с която се сливаш...
* * *
Воалите на времето
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си – и всяка стъпка да е нежност.
* * *
"Бонбонени обувки" Джоан Харис
Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.
* * *
Песента на северния вятър
Да ме прегърнеш пак и да поискаш
във вихрен танц отново да летим.
С ранена обич тихо да притискаш
най - скъпото лице между ръцете си.
Прегърнал спомена за мен да извървиш
трънливата пътечка до сърцето си.
Да ме целунеш и да помълчим.
Да изгориш от огъня в очите ми.
В сърцето да потънеш - тръпнещ кратер.
И да усетиш полъха в косите ми
от песента на северния вятър.
Да ме изпиеш, и да ме изстрадаш.
Да ме рисуваш, за да ме погалиш...
Да ме измислиш, после да избягаш...
Да ме обичаш. И да ме забравиш.
* * *
Намери ме там
Цигулка тиха е сърцето,
а пръстите ти пак докосват струните
с невидима съдбовна нежност.

Безпаметна, размивам се
в уханието древно на луна,
обгърната от светлина за цяла вечност.

Две мои перлени сълзи
и дланите ти топли са събрали
на хиляди животи песента.

Зашепне ли унесено дъждът,
че пак ще ме намериш някой ден,
зад древната усмивка на луната,

в цигулка тиха се превръщам -
сърце, докоснато от струните
на твоята съдбовна нежност.
* * *
Есенна соната
Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.
* * *
Уханието в мрака
Познавам те.
И без да съм те виждала.
Уханието в мрака те разказва.
Прочетените в детството ми приказки.
Написаните и от мен, порасналата.
В уроците, които не научих.
В любовите, в които не останах.
Във всичко случило се
и със сигурност във бъдещето пресъздавано.
Във галещите пръсти на
момчето –вятър.
Или в зелената мъгла напролет.
В морето - най-добрият ми приятел.
Откривала съм все по част от тебе.
Дори висулката на тънкия ми глезен
напомня, че си тук и осезаем.
Прокрадва се във стъпките ми слънце,
с луната от сребро се заиграва.
Познавам те.
Очите ти съм виждала
в рисунъка на пръсти по платното.
И в ненаписаните още стихове.
Отдавна е започнало тангото ни.
* * *
Тези, които бдят
Имам само възторг -
изначален, един и последен.
Аз наричам това безначална,
безкрайна любов.
Нека стори мигът ми в безумното
пътя ни леден.
Нека спре.
Аз ще следвам в безкрая
безсловния зов.
Аз ще следвам посоките
там, накъдето ридаят.
* * *
Огън
Когато поискаш
ново огнище
Трябва огън да знаеш
как да стъкмиш.
Запали го.
Нека гори -
Не изгаряй старите
болки в новия огън.
Седни.
Длани за огрев напред
не протягай -
Буйни са първите пламъци.
Всичко сухо изгаря,
Пламти.
Ако знаеш как огъня гали...
Но ти изчакай жаравата.
* * *
Джаз в дъждовен следобед
И само там,
по ъгълчето свито
на устните, затихнали в копнеж
аз пазя твоята целувка скрита...
сега вали... навън вали
и скреж
забулва тишината в мен,
в сърцето ми...
Целувай ме...
целувай ме в очите,
на сън.
И ще потънат в любовта
ръцете ми,
в онази обич,
що вали навън.
И от сълзите и се ражда цвете.
* * *
"Край река Пиедра седнах и заплаках" Паулу Коелю
Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете.
* * *
Кехлибарена
Ще се завърна някой ден
като феерия
от кехлибарени слънца.
Усмивките безоблачно
ще греят,
а споменът за болката
ще бъде стар хербарий,
обвит от пурпурни листа.
И кротка радост
ще сияе в мен,
по залез тихичко ще пея,
отново ще мечтая в цветове,
разпръснати от дивната ми песен.
Когато се завърна някой ден.
* * *
Ако отново се родя
Ако отново се родя
след вечност време,
ще бъда непременно
по-красива,
ще знам да пазя
въглените живи,
да сея и да жъна...
по-щастливо.
Ако отново се родя...
ще знам езика,
изписан в
стръковете на тревите,
кодиран полет в
цъфналите клони...
Ще го разчитам в семе
и във корен.
Ако отново се родя...
ще съм Мария.
Пророците ще са
отдавна отживели.
И ще зачена
не един Христос.
При боговете
душата ми
ще се познае с тебе.
* * *
Ела
Усмихвам се насън.
Сънувам пролет
цъфнала, уханна.
Сънувам че си тук,
съвсем до мен,
ръката ми държиш
и се усмихваш.
В очите ти прелива океана,
косите ти са полъх по страните ми.
И дъх горещ от пламенна целувка
сърцето ми превръща в пепел...тлен...
Събуждам се на сън.
Отново тук си.
В очите ти дълбоки
се оглеждам.
Росата там е още, от съня...
Ела, по - близо, остави
на слънцето изгряващото злато
да изгори в очите ни...
* * *
Когато тъгуват звездите
Когато тъгуват звездите,
обвивам се в мрежа от спомени
и търся прегръдка
от лунния вятър,
погалил воали от пеещи ириси,
в сърцето разравям
жаравата стихнала
от златния пясък
на диви метличини,
а после се рея дълбоко в небето
и бавно разчитам
по древните знаци
колко крехка и силна жена съм.
* * *
Музата на сънищата
Бяла магия.
Чудно вълшебство
са твоите думи.
Сънна стихия.
Нежна посока
по стръмните друми.
Звездна симфония.
Люлка от лунни
уханни хибискуси.
Тиха хармония.
Чудо от радост
и тайнствени привкуси.
С тях ме даряваш.
С тях ме рисуваш
и с тях ме обичаш.
С тях ме създаваш.
С тях ме извайваш
и с тях ме обричаш.
Те са копнежа.
Те са ръката,
която докосва ме.
Те са стремежа.
Силата твоя,
която жигосва ме.
Няма да спра.
Ще ги пия неистово,
в тях се заричам.
Благодаря.
Ти показа ми пътя.
Затуй те обичам.
* * *
Онези думи
Думите отдавна
са незначителни и ненужни.
А времето е величина,
която не ни приляга.
Заедно е дума
от древни времена.
Прегръдката е топлина
и отдаване на покоя.
* * *
Молитва
Спомен нека не съм.
Ласка галеща -
пролетен вятър.
В синевата безкрайна
потърси ме.
Там ще бъда, за теб.
С дъх на горски цветя.
С вкус на сладки малини.
Спомен нека не съм.
С нежност тиха в сърцето ти
както морския бриз
е изваял късче мен.
Нека бъда мечта.
Нека бъда за теб онова,
което си нямал.
* * *
Не поглеждай назад
Не поглеждай назад.
Не отваряй врати -
те отдавна простени са вече.
Не търси листопад.
Не прахосвай мечти.
Нека гасне тъгата далече.
В мрака шепне дъжда,
не, не казвай боли.
С вопъл тих
не ранявай душата.
Не поглеждай назад.
Само силна бъди.
Нова е песента на зората.
* * *
Горска фея
Обичам
мъничките чудеса,
които правят дните ми
вълшебни.
Обичам
кротко да заспя
стаена в мислите ти
нежни.
Обичам
да дарявам свобода
за устремите ти
безкрайни.
Обичам те,
когато си във мен
и разгадаваш
всички мои тайни.
* * *
Цветни сънища
Мисли за мен
като за птица.
Като молитва
и разпятие.
В росата нежна
потърси ме.
Във всяка
хубава жена
откривай ме.
Мисли за мен
като за полет.
Като за Дар,
като за песен.
В сълзата крехка
усети ме.
В безкрая
на вселената
намирай ме.
* * *
Тъмната страна на луната
Не, не искам да кажа
прокажено.
И така се обича.
Насляпо.
И да пиеш полудата,
в всяка локва вода,
над която веднъж е прекрачил.
И така се обича!
Някой, истински жив.
И те моля, недей се отвръща,
щом изригне във здрача с поредния вик.
Не е грях,
че душата му плаче.
И така се обича. Без постеля и страст.
Без размяна на обредни клетви.
Без стени и тавани.
Без миражи за власт.
Оглуша ли?!
Нали Ти си го казал!
И така се обича.
И е само веднъж.
За повторно - сърце не остава.
Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.
А пък този е солта във кръвта ми.
* * *
Към теб
Където и да си,
ще те открия...
Под звездното небе
на хиляди лета,
под топлата усмивка
на луната,
обгърната от плаща
на нощта
и бялата магия
на мъглата.
Където и да си,
ще бъда пак при теб,
щом утро сънено
очи отвори,
щом свежата целувка
на дъжда,
цвета на момина сълза
отрони.
Където и да си,
към тебе аз вървя -
под златните лъчи
на есента,
в снежинка лека,
приказна, прозрачна,
на фея дивна
в песента -
вълшебна,
обична,
прекрасна.
* * *
Целувката на Слънцето и Луната
Копнея те.
Копнея те
безумно.
Тъй както птица
търси синева.
Копнея те.
До болка.
До полуда.
Тъй както пясъкът
жадува за вода.
Копнея те
отчаяно.
Стихийно.
Пороен дъжд
сред знойните
поля.
Копнея те
до изнемога.
Тъй както слънцето
копнее за луна.
* * *
"Мъглите на Авалон" Марион Зимър Брадли
Защото любовта не може да се мери – толкова любов за единия, толкова – за другия.
Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш – и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея.
* * *
Да отгледаш огън
Нима тъгата ми e песента
за птицата която,
в безумен устрем полетяла,
а после крехкото сърце,
било погубено от мъка...
Ранени, скършени криле.
и сълзи
в жадните за светлина зеници.
Раздала обич.
Разкъсала душата си.
Възкръснала единствено
в изгарящите цветове
на страстни пръсти.
* * *
Градината на моите желания
Така нетърпелива съм
да ме подеме
пролетния вятър
и подивял от порив
и желание,
душата ми да разпилее!
И вкусила
от аромата
на пробудена земя,
в кръвта ми луд живот
да забушува,
като разпенена река,
сънуваща
простора на морето.
* * *
Сън
Тази нощ те сънувах..
Сънувах,
че пак ме прегръщаш.
Листопад
в топъл есенен ден
бяха твойте ръце.
Слънчогледи - мечти,
знойни летни жита,
бяха мойте очи.
Тази нощ те сънувах -
бе картина една,
която с обич
за теб нарисувах.
* * *
Някъде там
Ти си дома,
във който се връщам
от парещи устни,
от чужди слова.
Без дъх те прегръщам,
в дворовете пусти
насън се обръща
Земята сега.
Две устни
със вкус на
прохладна гора -
при тях се завръщам,
когато горя,
когато Земята
насън се обръща,
без дъх те прегръщам
и ти си дома.
* * *
Да те обичам
Да те обичам е като да тичам сляпо
насрещу побеснели ветрове.
Косите ми, очите ми побъркват.
В сърцето ми се впиват.
И дали след бурята ще бъда същата
не ги е грижа.
Обгръщат ме с прегръдки ненаситни.
Коварно нежно отнемат въздуха,
раздират сетивата.
Препълват ме до крясък,
да поискам милост!
После... кротко в краката ми прилягат.
И отпечатват името ми в пясък.
Докато следващата буря го изтрие.
Да те обичам е като да гоня облаци.
В посока ведома единствено за тях.
Поройни чувства
да утихвам, да примирам
в измислени понятия за грях.
Да се изгубвам и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
във ново цяло.
И да те обичам пак...
* * *
Влюбена
.. Изваях те
от топлина и мрак,
от радост и тъга.
Ръцете ти обгръщаха ме.
Танцуваше тъй жив, тъй изнурен.
И слънцето в очите ти,
и болката в душата ти
извайваха и мен ...
Ти пламък,
тлеещо огнище,
тъй волен,
тъй изпепелен,
политащ като волна мисъл,
превиващ се покорно
в плен ...
* * *
Те всички са съвършени
Понякога разбираме, че сме търсили нещо едва, когато го намерим...
И в този миг на прозрение затваряме поредния пълен кръг в живота си.
А после цялостта ни дава силата да продължим напред. По-мъдри от всякога.
* * *
Докато те чакам
Докато чакам теб да ме откриеш,
ще стъкна огъня в едно огнище.
През вечерите ще присядам...
с две свещи, чаши - символично.
Ще нарисувам нашето море.
Още не знам
дали ще бъде бурно,
или усмихнато като дете
на първата си среща със лазура.
Ще ти напиша стих.
Ще прочетеш годините, проблесващи в косата.
А в бръчиците ми от смях - копнеж
и цялата ми обич сляпа.
Ще бъда топла като мек кашмир.
И като звън на източна камбана
ще те омайвам с всеки ден и дъх.
Докато чакам теб, ще се създавамл
* * *
Зора
Ах, люляците пак
повяват хлад и лилаво.
По оградите на дома ти
се разхождаха вълшебници в бяло
и след всяка минута
шептяла в покой рисуваха чудо.
Тъма внезапна разнесе всички
магии от мене поискани.
Кога ли пак ще те видя –
да ти кажа колко си ИСТИНСКИ.
* * *
Да си жена
Да си жена,мой мили
принце, е върховно...!
Да се усмихваш на
събуденото слънце,
с усмивката, ленива
като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена,
мой принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато,ако Той го пише.
Да си жена,
не е да си принцеса,
с едничка грижа,
излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи,
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, мой принце,
значи вярност,
към някой, който може би
не струва,
по десетте Му божи предписания.
Но е любим. И със това изкупва,
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
* * *
Диханието на морето
Не мога да надвикам
тишината.
Безветрие,
не мога да надбягам.
Дори и разчленена - самотата,
остава самота.
Но с двойна тяга.
Не мога чудесата да залъжа.
Не мога
с призраци да меря сила.
Подкожно
ме просмукват пипалата
на непризнаваната ми ранимост.
А някъде
/зад ден и половина/
единствено за мен,
цъфти кокиче.
Единствено за мене е събирал,
Един единствен, морски раковини.
* * *
Изгряваща луна
Разпръснат по пътеките
и времето
наум пресмятам колко още има
какво да видя и кого да срещна
и колко искам още да науча,
за да зачеркна още няколко „Защо”..
Вървиш до мен
угрижена от нещо си
и слушаш разпиляните ми мисли.
Косите ти се веят
както някога,
а пръстите ти трепкат вкопчени в дланта ми.
Поглеждам скрито
профила ти нежен
и недокоснат от праха
на извървяното
отново ми се иска да ти шепна
онези двете думички изтъркани,
набити с прахоляк, но живи като въглени,
но казвам всичко
само с поглед..
а устните ми шепнат псевдомъдрости,
прилежно усвоявани по пътя..
Ще спра да те целуна
после ще приседнем,
ще те погледам
гушната във мене
И после пак ще изглупеем
и ще тръгнем..
* * *
Пролетно сърце
Има песен… песен за всичко,
във нея звукът е живот
и е вечен…
Има песен... песен без думи,
сякаш помня я още...
като екот далечен…
Тя звучи със шума на тревата,
танцуваща в такт
с подивелия вятър…
Тя говори в кората
на старо дърво,
запечатало тайни
за зло и добро.
Тя ласкае с целувка
от пяна на морска вълна,
укротена безмълвно
от лунна зора...
Тя е обич в сърцето на славей,
рисуващ рози със своята кръв…
Има песен... песен за всичко
всеки ден от нея
по малко отпивам…
В океана на нейния звук
капка по капка се вливам
и в звук се превръщам…
в нов куплет в тази песен…
Песен за всичко.
* * *
Тишина
Ще ме поискаш,
но ще бъде късно.
Ръце копнежни
кротко ще протегнеш,
но аз далеч
ще бъда. Самота.
А вън дъжда сребрист
сълзи прозрачни
ще отронва...
Ще се престоря,
че съм те сънувала.
Че в моя сън
две птици сме били
и нежно сме докоснали
крилете си,
че ласката ти
просто съм измислила.
Ще се престоря,
че не ме боли...
* * *
В очакване
Разкъсах и последната
си рокля,
та ти сега да не умреш
от студ.
Завих те и затичaх по земята
с крясък луд, с крясък луд.
И мислех си,
че ти ще ме догониш
с петна от кръв
по своите нозе,
а ти остана някъде далече
с две ръце, с две ръце.
А аз не смеех нищо да ти кажа,
останах си да зъзна до зори,
когато ти се втурна
да докажеш,
че летиш, че летиш.
Ръцете ми, опрени на стената,
крила не ставаха и аз открих,
че никой на света
не ме е чакал
както ти, както ти.
* * *
Цитат от Шекспир
Не остаряваш, все си тая ти,
Все тия са очите ми любими.
За трети път вън лятото цъфти,
погребано от три студени зими.
Три пролети преминаха в лета,
и три лета, превърнали се в есен,
обагряха зелените листа,
а твоят лик е все така чудесен.
В часовника невидимо за нас
пълзи във кръг стрелката позлатена,
замирайки над цифрата и аз
тъй в теб не виждам никаква промяна.
* * *
Сълзи
И тази вечер няма да заспя
ще дойда мислено при тебе
да те видя,
ще вляза тихо в мрака
на нощта,
със стъпки плахи,
да не те събудя...
Застанал до главата ти
над теб,
треперейки от щастие и жажда,
аз бих помолил Господ
за ответ:
"Защо и щастието болка ражда?".
Но зная Бог ще замълчи,
защото пратил те е тъй далече,
душа и ум нашепват:
"Липсваш ми!"
и всичко друго
е без смисъл вече...
* * *
Танцът в мен
Разпънах те
на кръст, нали...
Разпънах те,
а после си отидох,
с надеждата,
че няма да боли,
а само нежни
спомени ще има...
Създаде ме –
дарих ти сетива,
а после от душата
ги изтръгнах,
безмилостна жестока
самота
сега изпепеленото сърце
обгръща...
Прекланям се
пред обичта ти днес,
когато болката
е в нашата Вселена.
Така се моля
да простиш
това,което
непростимо е.
* * *
Водопад
Сама сред тъмнина -
сега рисувам само с думи.
Нежни щрихи
обич и топлина.
Малки вълшебства,
които те галят.
Нашите цветни чудеса.
Те правят света прекрасен
макар да е между нас.
* * *
Кастанети
Къде да погреба тъгата, черната,
къде да я заровя безпощадно,
за да съм себе си отново?
Ако я скрия в сухата душа -
дълбоко, да умре самотна,
дали от тъмнината и студа
ще мога после огън да запаля
и нови, бляскави крила
от крехката надежда
да извая?
* * *