Движейки се опипом в бялата мъгла на магията, почти изпаднал в транс, Ричард бутна вратата към покоите на Дена, задържа белотата около себе си, задържа младостта и мъката от нея. Тихата стая беше осветена от една лампа, поставена на масата край леглото, която меко и треперливо осветяваше ароматния въздух. Дена седеше на леглото чисто гола. Седеше с кръстосани
крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна каишка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.
-Дошъл си да ме убиеш, любов моя? - прошепна тя.
Той кимна бавно.
- Да, Господарке.
Тя леко се усмихна.
- За първи път мт наричаш само "Господарке". Винаги досега си ми казвал "Господарке Дена". Това означава ли нещо?
- Да означава всичко, дугарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.
-Приготвих се.
-Защо си гола?
Светлината на лампата се отразяваше във влажнитв й очи.
- Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.
-Разбирам - прошепна той. - Откъде разбра, че идвам, за да те убия?
- Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.
По детски красивото й лице беше бяло.
- Толкова съжалявам, Дена- прошепна той.
- Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.
Тя се усмихна по-широко.
- Радвам се. - Тя очевидно изпитваше истинска гордст. - Обичаш тази жена, Калан, нали?
Той смръщи чело.
- Откъде знаеш?
- Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?
- Не мога- каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. - Тя е изповедник. Силата й ще ме унищожи.
- Съжалявам. Това причинява ли ти болка?
Той бавно кимна.
- Повече от всяка болка, която ти ми причини.
- Добре - тъжно усмихна се Дена. - Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.
Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.
По лицето ми се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?
- Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.
По бузата и се изтърколи сълза от гордост.
- Благодаря ти, любов моя - Въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.
- Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата ще те боли само, ако го хванеш с ръка.
Ричард пое лицето й в бялата светлина.
- Това би било чест за мен, любов моя.
Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.
- Как ще го направиш?- попита тя.
Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.
Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.
Изсъска. Нажежено до бяло изсъскване.
Ричард не погледна, но знеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, целата омраза, цялата злоба си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най- много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; От любовта към нея.
- Дена - прошепна той. - Можеш просто да ме пуснеш да си вървя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.
Тя вдигна брадичката си.
- Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. не мога да бъда нищо повече от това, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.
Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.
Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.
- Сърцето ми е тук , любов моя.
С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.
- Ричард - прошепна тя, - никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това, че ми показа какво е.
От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.
- Прости ми, моя любов.
Тя се усмихна.
- Всичко. Благодаря ти, че ме нарече "моя любов". Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.
Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива, мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.
Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.
Как само му се щеше да не го беше правил.
Няма коментари:
Публикуване на коментар