...Някой ме излъга, че мирише на изгреви, а слънцето още спеше...Защо ми беше да се будя? Спомням си - три думи, тишина и две целувки за украса...три думи, тишина и...
Защо ми беше да се будя... щом на лицето ми не диша твоята усмивка...Крадях я, докато вечер ме целуваше...Беше сладка усмивка и устните ти бяха сладки. Вярваш ли, че мога да живея само с тази сладост? Вярваш ли, че мога да имам целия свят, стига да имам теб или още мислиш, че ти си константа, а другите променливи, че животът е твърде релативен, за да съществува понятие като любов?
Колко е снежно - бял светът! Красиво ли е? Въобще има ли накой, който да се усмихва на тази красота, който да вижда съвършенството в танца на снежинките, музиката в полета на птиците, поезията в голите дървета...някой чува ли песента на живота?
Кой ме излъга, че мирише на изгреви? Слънцето спи, спи...Дали не трябва да го събудя, както преди?...Но този път то не е в моето легло, не мога да го целуна и да разроша лъчите му...Няма ли кой да го събуди?
Студено е...Не чувам никаква песен. За пръв път в живота ми е толкова тихо...Дори сърцето си не чувам. Дали не си го взел, докато крадях усмивката ти? Ако е така, не си улучил на добро сърце...Моето е повредено. В завода, където са го правили, са забравили да го обвият с ледена покривка и да го полират с недостъпност, за да блести по - силно...Направено е от някакъв крехък материал, които лесно се чупи...Освен това често плаче, а щом те види получава аритмия...Така че, ако си го взел, едва ли ще ти послужи.
Тъмно е..Миришело на изгреви! Не виждате ли, че слънцето спи...Защо се събудих...
...чакай, огледалото ми шепне... Оглеждам се...Аз съм различна, цветна...Всички твои цветове са в мен. Синьото се стича по нощницата ми и се смесва с жълтото по коленете ми...зелени петна...Червеното се е размило по устните ми...Някаква бяла боя влиза в очите ми и става красиво...Ушите ми са оранжеви...сега чувам песента на живота...
Някой събуди слънцето...най-после...Ти си бил! Какво като си далече, нали те има да будиш утрото!
Поглеждам през прозореца...
В снеговете - бели нарциси...
Обичам те...
петък, 24 декември 2010 г.
ПРАВИЛА ЗА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА Чери Картър-Скот
1.Ще получиш тяло .
Дали ще го харесваш или мразиш , то ще си бъде
твое през цялото време , докато си на тази земя.
2.Ще усвояваш уроци.
Записан си в целодневното неофициално училище
наречено Живот.Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш
в това училище.Те може да ти харесат , а може и да ти се сторят
неуместни и глупави.
3.Няма грешки има само уроци.
Израстването е процес на проби и грешки :
експериментиране.,,Провалените"експерименти
също са част от процеса , както и онзи експеримент,
който в края на краищата се оказва ,,успешен".
4.Урокът се повтаря , докато се научи.
Един и същ урок ще ти бъде представян по
различни начини , докато го научиш .
Тогава продължаваш със следващия.
5.Усвояването на уроци няма край.
Няма част от живота , през която да
не се налага да усвояваш уроци.Докато
си жив , винаги има уроци, които
трябва да бъдат научени.
6.,,Там" не е по-добре от ,,Тук".
Когато твоето ,,там" стане ,,тук",
ти просто ще откриеш друго ,,там",
което пак ще изглежда по-добре от ,,тук".
7.Другите за теб са само огледала.
Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у
някого , освен ако в него не виждаш отразено
това, което обичаш или мразиш у себе си.
8.От теб зависи как ще изживееш живота си.
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими .Как ще ги използваш,
зависи единствено от теб.Изборът е твой.
9.Отговорите от които имаш нужда , са в теб самия.
Отговорите на въпросите, поставени от Живота ,
носиш в себе си.Трябва само да гледаш , да слушаш и
да вярваш.
10.Ще забравиш всичко това.
Дали ще го харесваш или мразиш , то ще си бъде
твое през цялото време , докато си на тази земя.
2.Ще усвояваш уроци.
Записан си в целодневното неофициално училище
наречено Живот.Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш
в това училище.Те може да ти харесат , а може и да ти се сторят
неуместни и глупави.
3.Няма грешки има само уроци.
Израстването е процес на проби и грешки :
експериментиране.,,Провалените"експерименти
също са част от процеса , както и онзи експеримент,
който в края на краищата се оказва ,,успешен".
4.Урокът се повтаря , докато се научи.
Един и същ урок ще ти бъде представян по
различни начини , докато го научиш .
Тогава продължаваш със следващия.
5.Усвояването на уроци няма край.
Няма част от живота , през която да
не се налага да усвояваш уроци.Докато
си жив , винаги има уроци, които
трябва да бъдат научени.
6.,,Там" не е по-добре от ,,Тук".
Когато твоето ,,там" стане ,,тук",
ти просто ще откриеш друго ,,там",
което пак ще изглежда по-добре от ,,тук".
7.Другите за теб са само огледала.
Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у
някого , освен ако в него не виждаш отразено
това, което обичаш или мразиш у себе си.
8.От теб зависи как ще изживееш живота си.
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими .Как ще ги използваш,
зависи единствено от теб.Изборът е твой.
9.Отговорите от които имаш нужда , са в теб самия.
Отговорите на въпросите, поставени от Живота ,
носиш в себе си.Трябва само да гледаш , да слушаш и
да вярваш.
10.Ще забравиш всичко това.
неделя, 12 декември 2010 г.
http://acrista.com
Възторг
Пак е тихо. Поспряло е времето
дъх от нищото да поеме.
Но препускат в сърцето ми думите.
Нека тях се опита да вземе.
Те са моята четка изсъхнала,
с която рисувах очите ти
по земята от мъка притръпнала,
и дъжда са - роден от сълзите ми.
То поспря дъх да поеме
и превърна ръцете ми в корени.
Ще рисувам сега по звездите
с лунен лъч от болезнени спомени.
Нека пак ме обгърне безвремие
няма власт над сърцето ми мъката.
Ще се върна, обратно, нагоре
в онзи сън, в който бях непокътната.
* * *
Време е
Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
* * *
Пробуждане
Помълчах.
После тихо попих
малка бистра сълза
от очите.
Бе погълнала тя
тихо целия свят,
суетата ненужна
на дните.
Бе пречистваща,
истинска,
топла и вярна,
огледално поела
греха.
И...отронена
в стон. За да върне
страдална
на сърцето туптящо
смеха...
* * *
Часът на Чудото
Помолих...
За чудо помолих, за знак.
Пред мен се разтвориха
на забравата черните двери. Изрових...
От сърцето си свито
изрових спомен смътен и плах...
Но утеха и там не намерих. Подтиснах...
Скъп копнеж, тиха мъка и стон.
И преглътнах сълза животворна,
от болка родена.
Измислих...
Сън в самотната, тъмната нощ...
Теб измислих. И знаех че в мен си.
И пак съм спасена...
Повярвах...
И сега съм отново, по - сама от преди, но в очите любими
за мен пак изгрява зората. Изстрадах...
На мечтите си полета тъжен изстрадах, и плах...
Обичта ми към теб...разпиляла звезди в тъмнината...
* * *
Безмълвно
И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея.
* * *
„Момо”
Михаил Енде
Времето е тук. Но човек не може да го пипне. Не може и да го задържи. Може би е нещо, подобно на уханието? Но е нещо, което винаги отминава. Следователно би трябвало да идва отнякъде. Навярно прилича на вятъра? Или не! Сега вече зная! Може би е вид музика, която не се чува, понеже постоянно присъства.
* * *
ЕСЕН
Под лъчите на яркото слънце
тихо ронят се златни листа.
Пак е време
за нашето топло мълчание.
Есен е.
Пак е време да си спомним началото:
песента на горещ шоколад -
аромат с дъх на обич.
И на сладко-тръпчиво мечтание.
* * *
Изгаряне
За да си огън,
трябва да знаеш
как да гориш -
нека бъда искрата
която те стопля...
За да си птица,
трябва да знаеш
как да летиш -
нека бъда крилете
на жадния устрем...
За да си смисъл,
трябва да знаеш
как да обричаш -
нека бъда вълшебството
което вдишваш...
За да си дар,
трябва да знаеш
как да обичаш -
нека бъда душата
с която се сливаш...
* * *
Воалите на времето
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си – и всяка стъпка да е нежност.
* * *
"Бонбонени обувки" Джоан Харис
Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.
* * *
Песента на северния вятър
Да ме прегърнеш пак и да поискаш
във вихрен танц отново да летим.
С ранена обич тихо да притискаш
най - скъпото лице между ръцете си.
Прегърнал спомена за мен да извървиш
трънливата пътечка до сърцето си.
Да ме целунеш и да помълчим.
Да изгориш от огъня в очите ми.
В сърцето да потънеш - тръпнещ кратер.
И да усетиш полъха в косите ми
от песента на северния вятър.
Да ме изпиеш, и да ме изстрадаш.
Да ме рисуваш, за да ме погалиш...
Да ме измислиш, после да избягаш...
Да ме обичаш. И да ме забравиш.
* * *
Намери ме там
Цигулка тиха е сърцето,
а пръстите ти пак докосват струните
с невидима съдбовна нежност.
Безпаметна, размивам се
в уханието древно на луна,
обгърната от светлина за цяла вечност.
Две мои перлени сълзи
и дланите ти топли са събрали
на хиляди животи песента.
Зашепне ли унесено дъждът,
че пак ще ме намериш някой ден,
зад древната усмивка на луната,
в цигулка тиха се превръщам -
сърце, докоснато от струните
на твоята съдбовна нежност.
* * *
Есенна соната
Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.
* * *
Уханието в мрака
Познавам те.
И без да съм те виждала.
Уханието в мрака те разказва.
Прочетените в детството ми приказки.
Написаните и от мен, порасналата.
В уроците, които не научих.
В любовите, в които не останах.
Във всичко случило се
и със сигурност във бъдещето пресъздавано.
Във галещите пръсти на
момчето –вятър.
Или в зелената мъгла напролет.
В морето - най-добрият ми приятел.
Откривала съм все по част от тебе.
Дори висулката на тънкия ми глезен
напомня, че си тук и осезаем.
Прокрадва се във стъпките ми слънце,
с луната от сребро се заиграва.
Познавам те.
Очите ти съм виждала
в рисунъка на пръсти по платното.
И в ненаписаните още стихове.
Отдавна е започнало тангото ни.
* * *
Тези, които бдят
Имам само възторг -
изначален, един и последен.
Аз наричам това безначална,
безкрайна любов.
Нека стори мигът ми в безумното
пътя ни леден.
Нека спре.
Аз ще следвам в безкрая
безсловния зов.
Аз ще следвам посоките
там, накъдето ридаят.
* * *
Огън
Когато поискаш
ново огнище
Трябва огън да знаеш
как да стъкмиш.
Запали го.
Нека гори -
Не изгаряй старите
болки в новия огън.
Седни.
Длани за огрев напред
не протягай -
Буйни са първите пламъци.
Всичко сухо изгаря,
Пламти.
Ако знаеш как огъня гали...
Но ти изчакай жаравата.
* * *
Джаз в дъждовен следобед
И само там,
по ъгълчето свито
на устните, затихнали в копнеж
аз пазя твоята целувка скрита...
сега вали... навън вали
и скреж
забулва тишината в мен,
в сърцето ми...
Целувай ме...
целувай ме в очите,
на сън.
И ще потънат в любовта
ръцете ми,
в онази обич,
що вали навън.
И от сълзите и се ражда цвете.
* * *
"Край река Пиедра седнах и заплаках" Паулу Коелю
Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете.
* * *
Кехлибарена
Ще се завърна някой ден
като феерия
от кехлибарени слънца.
Усмивките безоблачно
ще греят,
а споменът за болката
ще бъде стар хербарий,
обвит от пурпурни листа.
И кротка радост
ще сияе в мен,
по залез тихичко ще пея,
отново ще мечтая в цветове,
разпръснати от дивната ми песен.
Когато се завърна някой ден.
* * *
Ако отново се родя
Ако отново се родя
след вечност време,
ще бъда непременно
по-красива,
ще знам да пазя
въглените живи,
да сея и да жъна...
по-щастливо.
Ако отново се родя...
ще знам езика,
изписан в
стръковете на тревите,
кодиран полет в
цъфналите клони...
Ще го разчитам в семе
и във корен.
Ако отново се родя...
ще съм Мария.
Пророците ще са
отдавна отживели.
И ще зачена
не един Христос.
При боговете
душата ми
ще се познае с тебе.
* * *
Ела
Усмихвам се насън.
Сънувам пролет
цъфнала, уханна.
Сънувам че си тук,
съвсем до мен,
ръката ми държиш
и се усмихваш.
В очите ти прелива океана,
косите ти са полъх по страните ми.
И дъх горещ от пламенна целувка
сърцето ми превръща в пепел...тлен...
Събуждам се на сън.
Отново тук си.
В очите ти дълбоки
се оглеждам.
Росата там е още, от съня...
Ела, по - близо, остави
на слънцето изгряващото злато
да изгори в очите ни...
* * *
Когато тъгуват звездите
Когато тъгуват звездите,
обвивам се в мрежа от спомени
и търся прегръдка
от лунния вятър,
погалил воали от пеещи ириси,
в сърцето разравям
жаравата стихнала
от златния пясък
на диви метличини,
а после се рея дълбоко в небето
и бавно разчитам
по древните знаци
колко крехка и силна жена съм.
* * *
Музата на сънищата
Бяла магия.
Чудно вълшебство
са твоите думи.
Сънна стихия.
Нежна посока
по стръмните друми.
Звездна симфония.
Люлка от лунни
уханни хибискуси.
Тиха хармония.
Чудо от радост
и тайнствени привкуси.
С тях ме даряваш.
С тях ме рисуваш
и с тях ме обичаш.
С тях ме създаваш.
С тях ме извайваш
и с тях ме обричаш.
Те са копнежа.
Те са ръката,
която докосва ме.
Те са стремежа.
Силата твоя,
която жигосва ме.
Няма да спра.
Ще ги пия неистово,
в тях се заричам.
Благодаря.
Ти показа ми пътя.
Затуй те обичам.
* * *
Онези думи
Думите отдавна
са незначителни и ненужни.
А времето е величина,
която не ни приляга.
Заедно е дума
от древни времена.
Прегръдката е топлина
и отдаване на покоя.
* * *
Молитва
Спомен нека не съм.
Ласка галеща -
пролетен вятър.
В синевата безкрайна
потърси ме.
Там ще бъда, за теб.
С дъх на горски цветя.
С вкус на сладки малини.
Спомен нека не съм.
С нежност тиха в сърцето ти
както морския бриз
е изваял късче мен.
Нека бъда мечта.
Нека бъда за теб онова,
което си нямал.
* * *
Не поглеждай назад
Не поглеждай назад.
Не отваряй врати -
те отдавна простени са вече.
Не търси листопад.
Не прахосвай мечти.
Нека гасне тъгата далече.
В мрака шепне дъжда,
не, не казвай боли.
С вопъл тих
не ранявай душата.
Не поглеждай назад.
Само силна бъди.
Нова е песента на зората.
* * *
Горска фея
Обичам
мъничките чудеса,
които правят дните ми
вълшебни.
Обичам
кротко да заспя
стаена в мислите ти
нежни.
Обичам
да дарявам свобода
за устремите ти
безкрайни.
Обичам те,
когато си във мен
и разгадаваш
всички мои тайни.
* * *
Цветни сънища
Мисли за мен
като за птица.
Като молитва
и разпятие.
В росата нежна
потърси ме.
Във всяка
хубава жена
откривай ме.
Мисли за мен
като за полет.
Като за Дар,
като за песен.
В сълзата крехка
усети ме.
В безкрая
на вселената
намирай ме.
* * *
Тъмната страна на луната
Не, не искам да кажа
прокажено.
И така се обича.
Насляпо.
И да пиеш полудата,
в всяка локва вода,
над която веднъж е прекрачил.
И така се обича!
Някой, истински жив.
И те моля, недей се отвръща,
щом изригне във здрача с поредния вик.
Не е грях,
че душата му плаче.
И така се обича. Без постеля и страст.
Без размяна на обредни клетви.
Без стени и тавани.
Без миражи за власт.
Оглуша ли?!
Нали Ти си го казал!
И така се обича.
И е само веднъж.
За повторно - сърце не остава.
Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.
А пък този е солта във кръвта ми.
* * *
Към теб
Където и да си,
ще те открия...
Под звездното небе
на хиляди лета,
под топлата усмивка
на луната,
обгърната от плаща
на нощта
и бялата магия
на мъглата.
Където и да си,
ще бъда пак при теб,
щом утро сънено
очи отвори,
щом свежата целувка
на дъжда,
цвета на момина сълза
отрони.
Където и да си,
към тебе аз вървя -
под златните лъчи
на есента,
в снежинка лека,
приказна, прозрачна,
на фея дивна
в песента -
вълшебна,
обична,
прекрасна.
* * *
Целувката на Слънцето и Луната
Копнея те.
Копнея те
безумно.
Тъй както птица
търси синева.
Копнея те.
До болка.
До полуда.
Тъй както пясъкът
жадува за вода.
Копнея те
отчаяно.
Стихийно.
Пороен дъжд
сред знойните
поля.
Копнея те
до изнемога.
Тъй както слънцето
копнее за луна.
* * *
"Мъглите на Авалон" Марион Зимър Брадли
Защото любовта не може да се мери – толкова любов за единия, толкова – за другия.
Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш – и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея.
* * *
Да отгледаш огън
Нима тъгата ми e песента
за птицата която,
в безумен устрем полетяла,
а после крехкото сърце,
било погубено от мъка...
Ранени, скършени криле.
и сълзи
в жадните за светлина зеници.
Раздала обич.
Разкъсала душата си.
Възкръснала единствено
в изгарящите цветове
на страстни пръсти.
* * *
Градината на моите желания
Така нетърпелива съм
да ме подеме
пролетния вятър
и подивял от порив
и желание,
душата ми да разпилее!
И вкусила
от аромата
на пробудена земя,
в кръвта ми луд живот
да забушува,
като разпенена река,
сънуваща
простора на морето.
* * *
Сън
Тази нощ те сънувах..
Сънувах,
че пак ме прегръщаш.
Листопад
в топъл есенен ден
бяха твойте ръце.
Слънчогледи - мечти,
знойни летни жита,
бяха мойте очи.
Тази нощ те сънувах -
бе картина една,
която с обич
за теб нарисувах.
* * *
Някъде там
Ти си дома,
във който се връщам
от парещи устни,
от чужди слова.
Без дъх те прегръщам,
в дворовете пусти
насън се обръща
Земята сега.
Две устни
със вкус на
прохладна гора -
при тях се завръщам,
когато горя,
когато Земята
насън се обръща,
без дъх те прегръщам
и ти си дома.
* * *
Да те обичам
Да те обичам е като да тичам сляпо
насрещу побеснели ветрове.
Косите ми, очите ми побъркват.
В сърцето ми се впиват.
И дали след бурята ще бъда същата
не ги е грижа.
Обгръщат ме с прегръдки ненаситни.
Коварно нежно отнемат въздуха,
раздират сетивата.
Препълват ме до крясък,
да поискам милост!
После... кротко в краката ми прилягат.
И отпечатват името ми в пясък.
Докато следващата буря го изтрие.
Да те обичам е като да гоня облаци.
В посока ведома единствено за тях.
Поройни чувства
да утихвам, да примирам
в измислени понятия за грях.
Да се изгубвам и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
във ново цяло.
И да те обичам пак...
* * *
Влюбена
.. Изваях те
от топлина и мрак,
от радост и тъга.
Ръцете ти обгръщаха ме.
Танцуваше тъй жив, тъй изнурен.
И слънцето в очите ти,
и болката в душата ти
извайваха и мен ...
Ти пламък,
тлеещо огнище,
тъй волен,
тъй изпепелен,
политащ като волна мисъл,
превиващ се покорно
в плен ...
* * *
Те всички са съвършени
Понякога разбираме, че сме търсили нещо едва, когато го намерим...
И в този миг на прозрение затваряме поредния пълен кръг в живота си.
А после цялостта ни дава силата да продължим напред. По-мъдри от всякога.
* * *
Докато те чакам
Докато чакам теб да ме откриеш,
ще стъкна огъня в едно огнище.
През вечерите ще присядам...
с две свещи, чаши - символично.
Ще нарисувам нашето море.
Още не знам
дали ще бъде бурно,
или усмихнато като дете
на първата си среща със лазура.
Ще ти напиша стих.
Ще прочетеш годините, проблесващи в косата.
А в бръчиците ми от смях - копнеж
и цялата ми обич сляпа.
Ще бъда топла като мек кашмир.
И като звън на източна камбана
ще те омайвам с всеки ден и дъх.
Докато чакам теб, ще се създавамл
* * *
Зора
Ах, люляците пак
повяват хлад и лилаво.
По оградите на дома ти
се разхождаха вълшебници в бяло
и след всяка минута
шептяла в покой рисуваха чудо.
Тъма внезапна разнесе всички
магии от мене поискани.
Кога ли пак ще те видя –
да ти кажа колко си ИСТИНСКИ.
* * *
Да си жена
Да си жена,мой мили
принце, е върховно...!
Да се усмихваш на
събуденото слънце,
с усмивката, ленива
като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена,
мой принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато,ако Той го пише.
Да си жена,
не е да си принцеса,
с едничка грижа,
излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи,
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, мой принце,
значи вярност,
към някой, който може би
не струва,
по десетте Му божи предписания.
Но е любим. И със това изкупва,
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
* * *
Диханието на морето
Не мога да надвикам
тишината.
Безветрие,
не мога да надбягам.
Дори и разчленена - самотата,
остава самота.
Но с двойна тяга.
Не мога чудесата да залъжа.
Не мога
с призраци да меря сила.
Подкожно
ме просмукват пипалата
на непризнаваната ми ранимост.
А някъде
/зад ден и половина/
единствено за мен,
цъфти кокиче.
Единствено за мене е събирал,
Един единствен, морски раковини.
* * *
Изгряваща луна
Разпръснат по пътеките
и времето
наум пресмятам колко още има
какво да видя и кого да срещна
и колко искам още да науча,
за да зачеркна още няколко „Защо”..
Вървиш до мен
угрижена от нещо си
и слушаш разпиляните ми мисли.
Косите ти се веят
както някога,
а пръстите ти трепкат вкопчени в дланта ми.
Поглеждам скрито
профила ти нежен
и недокоснат от праха
на извървяното
отново ми се иска да ти шепна
онези двете думички изтъркани,
набити с прахоляк, но живи като въглени,
но казвам всичко
само с поглед..
а устните ми шепнат псевдомъдрости,
прилежно усвоявани по пътя..
Ще спра да те целуна
после ще приседнем,
ще те погледам
гушната във мене
И после пак ще изглупеем
и ще тръгнем..
* * *
Пролетно сърце
Има песен… песен за всичко,
във нея звукът е живот
и е вечен…
Има песен... песен без думи,
сякаш помня я още...
като екот далечен…
Тя звучи със шума на тревата,
танцуваща в такт
с подивелия вятър…
Тя говори в кората
на старо дърво,
запечатало тайни
за зло и добро.
Тя ласкае с целувка
от пяна на морска вълна,
укротена безмълвно
от лунна зора...
Тя е обич в сърцето на славей,
рисуващ рози със своята кръв…
Има песен... песен за всичко
всеки ден от нея
по малко отпивам…
В океана на нейния звук
капка по капка се вливам
и в звук се превръщам…
в нов куплет в тази песен…
Песен за всичко.
* * *
Тишина
Ще ме поискаш,
но ще бъде късно.
Ръце копнежни
кротко ще протегнеш,
но аз далеч
ще бъда. Самота.
А вън дъжда сребрист
сълзи прозрачни
ще отронва...
Ще се престоря,
че съм те сънувала.
Че в моя сън
две птици сме били
и нежно сме докоснали
крилете си,
че ласката ти
просто съм измислила.
Ще се престоря,
че не ме боли...
* * *
В очакване
Разкъсах и последната
си рокля,
та ти сега да не умреш
от студ.
Завих те и затичaх по земята
с крясък луд, с крясък луд.
И мислех си,
че ти ще ме догониш
с петна от кръв
по своите нозе,
а ти остана някъде далече
с две ръце, с две ръце.
А аз не смеех нищо да ти кажа,
останах си да зъзна до зори,
когато ти се втурна
да докажеш,
че летиш, че летиш.
Ръцете ми, опрени на стената,
крила не ставаха и аз открих,
че никой на света
не ме е чакал
както ти, както ти.
* * *
Цитат от Шекспир
Не остаряваш, все си тая ти,
Все тия са очите ми любими.
За трети път вън лятото цъфти,
погребано от три студени зими.
Три пролети преминаха в лета,
и три лета, превърнали се в есен,
обагряха зелените листа,
а твоят лик е все така чудесен.
В часовника невидимо за нас
пълзи във кръг стрелката позлатена,
замирайки над цифрата и аз
тъй в теб не виждам никаква промяна.
* * *
Сълзи
И тази вечер няма да заспя
ще дойда мислено при тебе
да те видя,
ще вляза тихо в мрака
на нощта,
със стъпки плахи,
да не те събудя...
Застанал до главата ти
над теб,
треперейки от щастие и жажда,
аз бих помолил Господ
за ответ:
"Защо и щастието болка ражда?".
Но зная Бог ще замълчи,
защото пратил те е тъй далече,
душа и ум нашепват:
"Липсваш ми!"
и всичко друго
е без смисъл вече...
* * *
Танцът в мен
Разпънах те
на кръст, нали...
Разпънах те,
а после си отидох,
с надеждата,
че няма да боли,
а само нежни
спомени ще има...
Създаде ме –
дарих ти сетива,
а после от душата
ги изтръгнах,
безмилостна жестока
самота
сега изпепеленото сърце
обгръща...
Прекланям се
пред обичта ти днес,
когато болката
е в нашата Вселена.
Така се моля
да простиш
това,което
непростимо е.
* * *
Водопад
Сама сред тъмнина -
сега рисувам само с думи.
Нежни щрихи
обич и топлина.
Малки вълшебства,
които те галят.
Нашите цветни чудеса.
Те правят света прекрасен
макар да е между нас.
* * *
Кастанети
Къде да погреба тъгата, черната,
къде да я заровя безпощадно,
за да съм себе си отново?
Ако я скрия в сухата душа -
дълбоко, да умре самотна,
дали от тъмнината и студа
ще мога после огън да запаля
и нови, бляскави крила
от крехката надежда
да извая?
* * *
Пак е тихо. Поспряло е времето
дъх от нищото да поеме.
Но препускат в сърцето ми думите.
Нека тях се опита да вземе.
Те са моята четка изсъхнала,
с която рисувах очите ти
по земята от мъка притръпнала,
и дъжда са - роден от сълзите ми.
То поспря дъх да поеме
и превърна ръцете ми в корени.
Ще рисувам сега по звездите
с лунен лъч от болезнени спомени.
Нека пак ме обгърне безвремие
няма власт над сърцето ми мъката.
Ще се върна, обратно, нагоре
в онзи сън, в който бях непокътната.
* * *
Време е
Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
* * *
Пробуждане
Помълчах.
После тихо попих
малка бистра сълза
от очите.
Бе погълнала тя
тихо целия свят,
суетата ненужна
на дните.
Бе пречистваща,
истинска,
топла и вярна,
огледално поела
греха.
И...отронена
в стон. За да върне
страдална
на сърцето туптящо
смеха...
* * *
Часът на Чудото
Помолих...
За чудо помолих, за знак.
Пред мен се разтвориха
на забравата черните двери. Изрових...
От сърцето си свито
изрових спомен смътен и плах...
Но утеха и там не намерих. Подтиснах...
Скъп копнеж, тиха мъка и стон.
И преглътнах сълза животворна,
от болка родена.
Измислих...
Сън в самотната, тъмната нощ...
Теб измислих. И знаех че в мен си.
И пак съм спасена...
Повярвах...
И сега съм отново, по - сама от преди, но в очите любими
за мен пак изгрява зората. Изстрадах...
На мечтите си полета тъжен изстрадах, и плах...
Обичта ми към теб...разпиляла звезди в тъмнината...
* * *
Безмълвно
И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея.
* * *
„Момо”
Михаил Енде
Времето е тук. Но човек не може да го пипне. Не може и да го задържи. Може би е нещо, подобно на уханието? Но е нещо, което винаги отминава. Следователно би трябвало да идва отнякъде. Навярно прилича на вятъра? Или не! Сега вече зная! Може би е вид музика, която не се чува, понеже постоянно присъства.
* * *
ЕСЕН
Под лъчите на яркото слънце
тихо ронят се златни листа.
Пак е време
за нашето топло мълчание.
Есен е.
Пак е време да си спомним началото:
песента на горещ шоколад -
аромат с дъх на обич.
И на сладко-тръпчиво мечтание.
* * *
Изгаряне
За да си огън,
трябва да знаеш
как да гориш -
нека бъда искрата
която те стопля...
За да си птица,
трябва да знаеш
как да летиш -
нека бъда крилете
на жадния устрем...
За да си смисъл,
трябва да знаеш
как да обричаш -
нека бъда вълшебството
което вдишваш...
За да си дар,
трябва да знаеш
как да обичаш -
нека бъда душата
с която се сливаш...
* * *
Воалите на времето
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си – и всяка стъпка да е нежност.
* * *
"Бонбонени обувки" Джоан Харис
Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.
* * *
Песента на северния вятър
Да ме прегърнеш пак и да поискаш
във вихрен танц отново да летим.
С ранена обич тихо да притискаш
най - скъпото лице между ръцете си.
Прегърнал спомена за мен да извървиш
трънливата пътечка до сърцето си.
Да ме целунеш и да помълчим.
Да изгориш от огъня в очите ми.
В сърцето да потънеш - тръпнещ кратер.
И да усетиш полъха в косите ми
от песента на северния вятър.
Да ме изпиеш, и да ме изстрадаш.
Да ме рисуваш, за да ме погалиш...
Да ме измислиш, после да избягаш...
Да ме обичаш. И да ме забравиш.
* * *
Намери ме там
Цигулка тиха е сърцето,
а пръстите ти пак докосват струните
с невидима съдбовна нежност.
Безпаметна, размивам се
в уханието древно на луна,
обгърната от светлина за цяла вечност.
Две мои перлени сълзи
и дланите ти топли са събрали
на хиляди животи песента.
Зашепне ли унесено дъждът,
че пак ще ме намериш някой ден,
зад древната усмивка на луната,
в цигулка тиха се превръщам -
сърце, докоснато от струните
на твоята съдбовна нежност.
* * *
Есенна соната
Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.
* * *
Уханието в мрака
Познавам те.
И без да съм те виждала.
Уханието в мрака те разказва.
Прочетените в детството ми приказки.
Написаните и от мен, порасналата.
В уроците, които не научих.
В любовите, в които не останах.
Във всичко случило се
и със сигурност във бъдещето пресъздавано.
Във галещите пръсти на
момчето –вятър.
Или в зелената мъгла напролет.
В морето - най-добрият ми приятел.
Откривала съм все по част от тебе.
Дори висулката на тънкия ми глезен
напомня, че си тук и осезаем.
Прокрадва се във стъпките ми слънце,
с луната от сребро се заиграва.
Познавам те.
Очите ти съм виждала
в рисунъка на пръсти по платното.
И в ненаписаните още стихове.
Отдавна е започнало тангото ни.
* * *
Тези, които бдят
Имам само възторг -
изначален, един и последен.
Аз наричам това безначална,
безкрайна любов.
Нека стори мигът ми в безумното
пътя ни леден.
Нека спре.
Аз ще следвам в безкрая
безсловния зов.
Аз ще следвам посоките
там, накъдето ридаят.
* * *
Огън
Когато поискаш
ново огнище
Трябва огън да знаеш
как да стъкмиш.
Запали го.
Нека гори -
Не изгаряй старите
болки в новия огън.
Седни.
Длани за огрев напред
не протягай -
Буйни са първите пламъци.
Всичко сухо изгаря,
Пламти.
Ако знаеш как огъня гали...
Но ти изчакай жаравата.
* * *
Джаз в дъждовен следобед
И само там,
по ъгълчето свито
на устните, затихнали в копнеж
аз пазя твоята целувка скрита...
сега вали... навън вали
и скреж
забулва тишината в мен,
в сърцето ми...
Целувай ме...
целувай ме в очите,
на сън.
И ще потънат в любовта
ръцете ми,
в онази обич,
що вали навън.
И от сълзите и се ражда цвете.
* * *
"Край река Пиедра седнах и заплаках" Паулу Коелю
Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете.
* * *
Кехлибарена
Ще се завърна някой ден
като феерия
от кехлибарени слънца.
Усмивките безоблачно
ще греят,
а споменът за болката
ще бъде стар хербарий,
обвит от пурпурни листа.
И кротка радост
ще сияе в мен,
по залез тихичко ще пея,
отново ще мечтая в цветове,
разпръснати от дивната ми песен.
Когато се завърна някой ден.
* * *
Ако отново се родя
Ако отново се родя
след вечност време,
ще бъда непременно
по-красива,
ще знам да пазя
въглените живи,
да сея и да жъна...
по-щастливо.
Ако отново се родя...
ще знам езика,
изписан в
стръковете на тревите,
кодиран полет в
цъфналите клони...
Ще го разчитам в семе
и във корен.
Ако отново се родя...
ще съм Мария.
Пророците ще са
отдавна отживели.
И ще зачена
не един Христос.
При боговете
душата ми
ще се познае с тебе.
* * *
Ела
Усмихвам се насън.
Сънувам пролет
цъфнала, уханна.
Сънувам че си тук,
съвсем до мен,
ръката ми държиш
и се усмихваш.
В очите ти прелива океана,
косите ти са полъх по страните ми.
И дъх горещ от пламенна целувка
сърцето ми превръща в пепел...тлен...
Събуждам се на сън.
Отново тук си.
В очите ти дълбоки
се оглеждам.
Росата там е още, от съня...
Ела, по - близо, остави
на слънцето изгряващото злато
да изгори в очите ни...
* * *
Когато тъгуват звездите
Когато тъгуват звездите,
обвивам се в мрежа от спомени
и търся прегръдка
от лунния вятър,
погалил воали от пеещи ириси,
в сърцето разравям
жаравата стихнала
от златния пясък
на диви метличини,
а после се рея дълбоко в небето
и бавно разчитам
по древните знаци
колко крехка и силна жена съм.
* * *
Музата на сънищата
Бяла магия.
Чудно вълшебство
са твоите думи.
Сънна стихия.
Нежна посока
по стръмните друми.
Звездна симфония.
Люлка от лунни
уханни хибискуси.
Тиха хармония.
Чудо от радост
и тайнствени привкуси.
С тях ме даряваш.
С тях ме рисуваш
и с тях ме обичаш.
С тях ме създаваш.
С тях ме извайваш
и с тях ме обричаш.
Те са копнежа.
Те са ръката,
която докосва ме.
Те са стремежа.
Силата твоя,
която жигосва ме.
Няма да спра.
Ще ги пия неистово,
в тях се заричам.
Благодаря.
Ти показа ми пътя.
Затуй те обичам.
* * *
Онези думи
Думите отдавна
са незначителни и ненужни.
А времето е величина,
която не ни приляга.
Заедно е дума
от древни времена.
Прегръдката е топлина
и отдаване на покоя.
* * *
Молитва
Спомен нека не съм.
Ласка галеща -
пролетен вятър.
В синевата безкрайна
потърси ме.
Там ще бъда, за теб.
С дъх на горски цветя.
С вкус на сладки малини.
Спомен нека не съм.
С нежност тиха в сърцето ти
както морския бриз
е изваял късче мен.
Нека бъда мечта.
Нека бъда за теб онова,
което си нямал.
* * *
Не поглеждай назад
Не поглеждай назад.
Не отваряй врати -
те отдавна простени са вече.
Не търси листопад.
Не прахосвай мечти.
Нека гасне тъгата далече.
В мрака шепне дъжда,
не, не казвай боли.
С вопъл тих
не ранявай душата.
Не поглеждай назад.
Само силна бъди.
Нова е песента на зората.
* * *
Горска фея
Обичам
мъничките чудеса,
които правят дните ми
вълшебни.
Обичам
кротко да заспя
стаена в мислите ти
нежни.
Обичам
да дарявам свобода
за устремите ти
безкрайни.
Обичам те,
когато си във мен
и разгадаваш
всички мои тайни.
* * *
Цветни сънища
Мисли за мен
като за птица.
Като молитва
и разпятие.
В росата нежна
потърси ме.
Във всяка
хубава жена
откривай ме.
Мисли за мен
като за полет.
Като за Дар,
като за песен.
В сълзата крехка
усети ме.
В безкрая
на вселената
намирай ме.
* * *
Тъмната страна на луната
Не, не искам да кажа
прокажено.
И така се обича.
Насляпо.
И да пиеш полудата,
в всяка локва вода,
над която веднъж е прекрачил.
И така се обича!
Някой, истински жив.
И те моля, недей се отвръща,
щом изригне във здрача с поредния вик.
Не е грях,
че душата му плаче.
И така се обича. Без постеля и страст.
Без размяна на обредни клетви.
Без стени и тавани.
Без миражи за власт.
Оглуша ли?!
Нали Ти си го казал!
И така се обича.
И е само веднъж.
За повторно - сърце не остава.
Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.
А пък този е солта във кръвта ми.
* * *
Към теб
Където и да си,
ще те открия...
Под звездното небе
на хиляди лета,
под топлата усмивка
на луната,
обгърната от плаща
на нощта
и бялата магия
на мъглата.
Където и да си,
ще бъда пак при теб,
щом утро сънено
очи отвори,
щом свежата целувка
на дъжда,
цвета на момина сълза
отрони.
Където и да си,
към тебе аз вървя -
под златните лъчи
на есента,
в снежинка лека,
приказна, прозрачна,
на фея дивна
в песента -
вълшебна,
обична,
прекрасна.
* * *
Целувката на Слънцето и Луната
Копнея те.
Копнея те
безумно.
Тъй както птица
търси синева.
Копнея те.
До болка.
До полуда.
Тъй както пясъкът
жадува за вода.
Копнея те
отчаяно.
Стихийно.
Пороен дъжд
сред знойните
поля.
Копнея те
до изнемога.
Тъй както слънцето
копнее за луна.
* * *
"Мъглите на Авалон" Марион Зимър Брадли
Защото любовта не може да се мери – толкова любов за единия, толкова – за другия.
Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш – и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея.
* * *
Да отгледаш огън
Нима тъгата ми e песента
за птицата която,
в безумен устрем полетяла,
а после крехкото сърце,
било погубено от мъка...
Ранени, скършени криле.
и сълзи
в жадните за светлина зеници.
Раздала обич.
Разкъсала душата си.
Възкръснала единствено
в изгарящите цветове
на страстни пръсти.
* * *
Градината на моите желания
Така нетърпелива съм
да ме подеме
пролетния вятър
и подивял от порив
и желание,
душата ми да разпилее!
И вкусила
от аромата
на пробудена земя,
в кръвта ми луд живот
да забушува,
като разпенена река,
сънуваща
простора на морето.
* * *
Сън
Тази нощ те сънувах..
Сънувах,
че пак ме прегръщаш.
Листопад
в топъл есенен ден
бяха твойте ръце.
Слънчогледи - мечти,
знойни летни жита,
бяха мойте очи.
Тази нощ те сънувах -
бе картина една,
която с обич
за теб нарисувах.
* * *
Някъде там
Ти си дома,
във който се връщам
от парещи устни,
от чужди слова.
Без дъх те прегръщам,
в дворовете пусти
насън се обръща
Земята сега.
Две устни
със вкус на
прохладна гора -
при тях се завръщам,
когато горя,
когато Земята
насън се обръща,
без дъх те прегръщам
и ти си дома.
* * *
Да те обичам
Да те обичам е като да тичам сляпо
насрещу побеснели ветрове.
Косите ми, очите ми побъркват.
В сърцето ми се впиват.
И дали след бурята ще бъда същата
не ги е грижа.
Обгръщат ме с прегръдки ненаситни.
Коварно нежно отнемат въздуха,
раздират сетивата.
Препълват ме до крясък,
да поискам милост!
После... кротко в краката ми прилягат.
И отпечатват името ми в пясък.
Докато следващата буря го изтрие.
Да те обичам е като да гоня облаци.
В посока ведома единствено за тях.
Поройни чувства
да утихвам, да примирам
в измислени понятия за грях.
Да се изгубвам и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
във ново цяло.
И да те обичам пак...
* * *
Влюбена
.. Изваях те
от топлина и мрак,
от радост и тъга.
Ръцете ти обгръщаха ме.
Танцуваше тъй жив, тъй изнурен.
И слънцето в очите ти,
и болката в душата ти
извайваха и мен ...
Ти пламък,
тлеещо огнище,
тъй волен,
тъй изпепелен,
политащ като волна мисъл,
превиващ се покорно
в плен ...
* * *
Те всички са съвършени
Понякога разбираме, че сме търсили нещо едва, когато го намерим...
И в този миг на прозрение затваряме поредния пълен кръг в живота си.
А после цялостта ни дава силата да продължим напред. По-мъдри от всякога.
* * *
Докато те чакам
Докато чакам теб да ме откриеш,
ще стъкна огъня в едно огнище.
През вечерите ще присядам...
с две свещи, чаши - символично.
Ще нарисувам нашето море.
Още не знам
дали ще бъде бурно,
или усмихнато като дете
на първата си среща със лазура.
Ще ти напиша стих.
Ще прочетеш годините, проблесващи в косата.
А в бръчиците ми от смях - копнеж
и цялата ми обич сляпа.
Ще бъда топла като мек кашмир.
И като звън на източна камбана
ще те омайвам с всеки ден и дъх.
Докато чакам теб, ще се създавамл
* * *
Зора
Ах, люляците пак
повяват хлад и лилаво.
По оградите на дома ти
се разхождаха вълшебници в бяло
и след всяка минута
шептяла в покой рисуваха чудо.
Тъма внезапна разнесе всички
магии от мене поискани.
Кога ли пак ще те видя –
да ти кажа колко си ИСТИНСКИ.
* * *
Да си жена
Да си жена,мой мили
принце, е върховно...!
Да се усмихваш на
събуденото слънце,
с усмивката, ленива
като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена,
мой принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато,ако Той го пише.
Да си жена,
не е да си принцеса,
с едничка грижа,
излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи,
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, мой принце,
значи вярност,
към някой, който може би
не струва,
по десетте Му божи предписания.
Но е любим. И със това изкупва,
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
* * *
Диханието на морето
Не мога да надвикам
тишината.
Безветрие,
не мога да надбягам.
Дори и разчленена - самотата,
остава самота.
Но с двойна тяга.
Не мога чудесата да залъжа.
Не мога
с призраци да меря сила.
Подкожно
ме просмукват пипалата
на непризнаваната ми ранимост.
А някъде
/зад ден и половина/
единствено за мен,
цъфти кокиче.
Единствено за мене е събирал,
Един единствен, морски раковини.
* * *
Изгряваща луна
Разпръснат по пътеките
и времето
наум пресмятам колко още има
какво да видя и кого да срещна
и колко искам още да науча,
за да зачеркна още няколко „Защо”..
Вървиш до мен
угрижена от нещо си
и слушаш разпиляните ми мисли.
Косите ти се веят
както някога,
а пръстите ти трепкат вкопчени в дланта ми.
Поглеждам скрито
профила ти нежен
и недокоснат от праха
на извървяното
отново ми се иска да ти шепна
онези двете думички изтъркани,
набити с прахоляк, но живи като въглени,
но казвам всичко
само с поглед..
а устните ми шепнат псевдомъдрости,
прилежно усвоявани по пътя..
Ще спра да те целуна
после ще приседнем,
ще те погледам
гушната във мене
И после пак ще изглупеем
и ще тръгнем..
* * *
Пролетно сърце
Има песен… песен за всичко,
във нея звукът е живот
и е вечен…
Има песен... песен без думи,
сякаш помня я още...
като екот далечен…
Тя звучи със шума на тревата,
танцуваща в такт
с подивелия вятър…
Тя говори в кората
на старо дърво,
запечатало тайни
за зло и добро.
Тя ласкае с целувка
от пяна на морска вълна,
укротена безмълвно
от лунна зора...
Тя е обич в сърцето на славей,
рисуващ рози със своята кръв…
Има песен... песен за всичко
всеки ден от нея
по малко отпивам…
В океана на нейния звук
капка по капка се вливам
и в звук се превръщам…
в нов куплет в тази песен…
Песен за всичко.
* * *
Тишина
Ще ме поискаш,
но ще бъде късно.
Ръце копнежни
кротко ще протегнеш,
но аз далеч
ще бъда. Самота.
А вън дъжда сребрист
сълзи прозрачни
ще отронва...
Ще се престоря,
че съм те сънувала.
Че в моя сън
две птици сме били
и нежно сме докоснали
крилете си,
че ласката ти
просто съм измислила.
Ще се престоря,
че не ме боли...
* * *
В очакване
Разкъсах и последната
си рокля,
та ти сега да не умреш
от студ.
Завих те и затичaх по земята
с крясък луд, с крясък луд.
И мислех си,
че ти ще ме догониш
с петна от кръв
по своите нозе,
а ти остана някъде далече
с две ръце, с две ръце.
А аз не смеех нищо да ти кажа,
останах си да зъзна до зори,
когато ти се втурна
да докажеш,
че летиш, че летиш.
Ръцете ми, опрени на стената,
крила не ставаха и аз открих,
че никой на света
не ме е чакал
както ти, както ти.
* * *
Цитат от Шекспир
Не остаряваш, все си тая ти,
Все тия са очите ми любими.
За трети път вън лятото цъфти,
погребано от три студени зими.
Три пролети преминаха в лета,
и три лета, превърнали се в есен,
обагряха зелените листа,
а твоят лик е все така чудесен.
В часовника невидимо за нас
пълзи във кръг стрелката позлатена,
замирайки над цифрата и аз
тъй в теб не виждам никаква промяна.
* * *
Сълзи
И тази вечер няма да заспя
ще дойда мислено при тебе
да те видя,
ще вляза тихо в мрака
на нощта,
със стъпки плахи,
да не те събудя...
Застанал до главата ти
над теб,
треперейки от щастие и жажда,
аз бих помолил Господ
за ответ:
"Защо и щастието болка ражда?".
Но зная Бог ще замълчи,
защото пратил те е тъй далече,
душа и ум нашепват:
"Липсваш ми!"
и всичко друго
е без смисъл вече...
* * *
Танцът в мен
Разпънах те
на кръст, нали...
Разпънах те,
а после си отидох,
с надеждата,
че няма да боли,
а само нежни
спомени ще има...
Създаде ме –
дарих ти сетива,
а после от душата
ги изтръгнах,
безмилостна жестока
самота
сега изпепеленото сърце
обгръща...
Прекланям се
пред обичта ти днес,
когато болката
е в нашата Вселена.
Така се моля
да простиш
това,което
непростимо е.
* * *
Водопад
Сама сред тъмнина -
сега рисувам само с думи.
Нежни щрихи
обич и топлина.
Малки вълшебства,
които те галят.
Нашите цветни чудеса.
Те правят света прекрасен
макар да е между нас.
* * *
Кастанети
Къде да погреба тъгата, черната,
къде да я заровя безпощадно,
за да съм себе си отново?
Ако я скрия в сухата душа -
дълбоко, да умре самотна,
дали от тъмнината и студа
ще мога после огън да запаля
и нови, бляскави крила
от крехката надежда
да извая?
* * *
* * *
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си –
и всяка стъпка да е нежност.
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си –
и всяка стъпка да е нежност.
Ще съм всичко, което посмея!...
... И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея...
Благодаря на: http://acrista.com
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея...
Благодаря на: http://acrista.com
сряда, 8 декември 2010 г.
"Първото правило на магьосника" Тери Гудкайнд
Движейки се опипом в бялата мъгла на магията, почти изпаднал в транс, Ричард бутна вратата към покоите на Дена, задържа белотата около себе си, задържа младостта и мъката от нея. Тихата стая беше осветена от една лампа, поставена на масата край леглото, която меко и треперливо осветяваше ароматния въздух. Дена седеше на леглото чисто гола. Седеше с кръстосани
крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна каишка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.
-Дошъл си да ме убиеш, любов моя? - прошепна тя.
Той кимна бавно.
- Да, Господарке.
Тя леко се усмихна.
- За първи път мт наричаш само "Господарке". Винаги досега си ми казвал "Господарке Дена". Това означава ли нещо?
- Да означава всичко, дугарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.
-Приготвих се.
-Защо си гола?
Светлината на лампата се отразяваше във влажнитв й очи.
- Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.
-Разбирам - прошепна той. - Откъде разбра, че идвам, за да те убия?
- Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.
По детски красивото й лице беше бяло.
- Толкова съжалявам, Дена- прошепна той.
- Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.
Тя се усмихна по-широко.
- Радвам се. - Тя очевидно изпитваше истинска гордст. - Обичаш тази жена, Калан, нали?
Той смръщи чело.
- Откъде знаеш?
- Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?
- Не мога- каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. - Тя е изповедник. Силата й ще ме унищожи.
- Съжалявам. Това причинява ли ти болка?
Той бавно кимна.
- Повече от всяка болка, която ти ми причини.
- Добре - тъжно усмихна се Дена. - Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.
Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.
По лицето ми се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?
- Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.
По бузата и се изтърколи сълза от гордост.
- Благодаря ти, любов моя - Въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.
- Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата ще те боли само, ако го хванеш с ръка.
Ричард пое лицето й в бялата светлина.
- Това би било чест за мен, любов моя.
Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.
- Как ще го направиш?- попита тя.
Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.
Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.
Изсъска. Нажежено до бяло изсъскване.
Ричард не погледна, но знеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, целата омраза, цялата злоба си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най- много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; От любовта към нея.
- Дена - прошепна той. - Можеш просто да ме пуснеш да си вървя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.
Тя вдигна брадичката си.
- Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. не мога да бъда нищо повече от това, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.
Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.
Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.
- Сърцето ми е тук , любов моя.
С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.
- Ричард - прошепна тя, - никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това, че ми показа какво е.
От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.
- Прости ми, моя любов.
Тя се усмихна.
- Всичко. Благодаря ти, че ме нарече "моя любов". Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.
Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива, мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.
Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.
Как само му се щеше да не го беше правил.
крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна каишка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.
-Дошъл си да ме убиеш, любов моя? - прошепна тя.
Той кимна бавно.
- Да, Господарке.
Тя леко се усмихна.
- За първи път мт наричаш само "Господарке". Винаги досега си ми казвал "Господарке Дена". Това означава ли нещо?
- Да означава всичко, дугарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.
-Приготвих се.
-Защо си гола?
Светлината на лампата се отразяваше във влажнитв й очи.
- Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.
-Разбирам - прошепна той. - Откъде разбра, че идвам, за да те убия?
- Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.
По детски красивото й лице беше бяло.
- Толкова съжалявам, Дена- прошепна той.
- Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.
Тя се усмихна по-широко.
- Радвам се. - Тя очевидно изпитваше истинска гордст. - Обичаш тази жена, Калан, нали?
Той смръщи чело.
- Откъде знаеш?
- Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?
- Не мога- каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. - Тя е изповедник. Силата й ще ме унищожи.
- Съжалявам. Това причинява ли ти болка?
Той бавно кимна.
- Повече от всяка болка, която ти ми причини.
- Добре - тъжно усмихна се Дена. - Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.
Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.
По лицето ми се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?
- Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.
По бузата и се изтърколи сълза от гордост.
- Благодаря ти, любов моя - Въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.
- Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата ще те боли само, ако го хванеш с ръка.
Ричард пое лицето й в бялата светлина.
- Това би било чест за мен, любов моя.
Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.
- Как ще го направиш?- попита тя.
Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.
Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.
Изсъска. Нажежено до бяло изсъскване.
Ричард не погледна, но знеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, целата омраза, цялата злоба си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най- много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; От любовта към нея.
- Дена - прошепна той. - Можеш просто да ме пуснеш да си вървя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.
Тя вдигна брадичката си.
- Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. не мога да бъда нищо повече от това, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.
Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.
Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.
- Сърцето ми е тук , любов моя.
С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.
- Ричард - прошепна тя, - никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това, че ми показа какво е.
От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.
- Прости ми, моя любов.
Тя се усмихна.
- Всичко. Благодаря ти, че ме нарече "моя любов". Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.
Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива, мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.
Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.
Как само му се щеше да не го беше правил.
Ела до мен... Дамян Дамянов
Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
Шекспир, Сонети
Да, моята любов е моят грях.
Не ми прощаваш ти за моите грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
* * *
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел - момък с къдри позлатени
и сатана - жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата
със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг - странят от мен
и: "в ада й е той", боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя оттам.
Не ми прощаваш ти за моите грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
* * *
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел - момък с къдри позлатени
и сатана - жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата
със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг - странят от мен
и: "в ада й е той", боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя оттам.
"Обичам те"
Какво се казва на някого когото обичаш?
- Еми...обичам те - каза той.
- Ами ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов- каза той.
- Ами ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко - каза той.
- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш - каза той.
- А какво се прави когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят какво е да обичаш - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш - каза той.
- А какво правиш когато някой ти каже "обичам те"?
- Вярваш му - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- А какво правиш когато някой те попита "обичаш ли ме"?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото ако го обичаш той ще знае...и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия "обичам те"?
- Защото не са сигурни - каза той.
- В какво?
- В любовта си - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да - каза той.
- Обичам те.
- Знам - свърши той.
- Еми...обичам те - каза той.
- Ами ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов- каза той.
- Ами ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко - каза той.
- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш - каза той.
- А какво се прави когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят какво е да обичаш - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш - каза той.
- А какво правиш когато някой ти каже "обичам те"?
- Вярваш му - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- А какво правиш когато някой те попита "обичаш ли ме"?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото ако го обичаш той ще знае...и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия "обичам те"?
- Защото не са сигурни - каза той.
- В какво?
- В любовта си - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да - каза той.
- Обичам те.
- Знам - свърши той.
Из"Земята е греховна песен" - Тимо К.Мука
О,моя скъпа,бряг любим,
плачете-в нощта
с този мирис на полски цветя и мъх;
към небето полита песен
подобно изтръпнал вик;
коленичат мъжете и богу се молят-
с тежка молитва,
свеждат глави към пръстта,напоена със пот.
О,моя скъпа любов-плачи!
Тихо стене земята ми,до сърцето си тъмно пронизана.
Мъртва е плахата птица любов,бездиханна,убита.
Мъка изпълва певеца,в сърцето му
хлуе среднощния мрак.
О,със сълзи горещи плачи,моя скъпа,
щом скръбта е дошла,
с ридания ти изпрати отлетялата обич щастлива.
Мъка залива
насълзения взор на блатата
и радостта разпиляна се стапя
в надбрежна мъгла.
Тази молитва високо извикват мъжете сега,
нея отронва жена коленичила,
плаче.
Боже всесилни,
напои всички дни на живота ми,
отвори на човека очите,
господи,боже небесни,
ето чуй моя глас:и аз съм човек,
човек-твоя грешна любов.
Като лебедова песен е животът на жената,
като тихо шумолене се плъзга,
като музика над скованата земя.
Лебед се спуска от полет
и се врязва в езерното спокойствие,
търси тревистия бряг
Люби в тъмните езерни води,цар всесилен-
там свива гнездото си той.
Дни и нощи в него остава,
обладан от любовния полет.
Танцът ми вече започва-
бавно своето тяло разголва жената и отеква
песен на птица.
Отначало е тихо,после стенещи лебеди идат,
небосклона пресичат в мъка безбрежна пленени
над тъмните родни води
и плясък на силни криле ме изпълва-
после пак тишина.
Чезнат белите птици зад сивия рид,
секва навред песента.
Моята скъпа отново дрехата своя облича и се усмихва.
Викове на свирци и гарванов грак изпълват брега...
Танц започва моята мила,
сълзите пресъхват в очите и.
Нозете и рипват,политат полите и в танца,
с устни се смее моята мила.
Лебеди свода вечерен раздират
с вик на печал,
като див ураган те прелитат
и огъват брези пожълтели
и отново политат далеко.
Моята мила се смее,
като цвят се разтварят полите и,
закриват нозете и в танца
смехът и се стича в сластната нощ,
и хиляди нощни целувки сякаш се сипят отгоре и,
хиляди думи за обич.
Тиха пада нощта над брега
и до моята мила заспива,
във тервите уханни,над мъглявия езерен бряг,
само стонът на моята мила внезапно оглася
безмълвия здрач
и викът и разчупва нощта.
От сеното се вдига и танца започва отново,
своето тяло огъва
и политат полите и,нозете и литват отново,
и отново се сипят целувки над нея
и хиляди влюбени гласове.
Тя танцува и танцът на моята мила
сякаш е сън в сластна нощ.
Като шум на безброй лесове и морета идат отгоре
лебедов вик
и небето се пръсва на хиляди късчета звездни-
като дъжд се изсипват внад нощната шир.
И отново
отлитащи лебеди чезнат зад хълма далечен,
моята мила се смее,олюлява се,пада в тревите.
Спи земята,която е моя,
и набъбва от женския смях,
а жената,която се смее,е моята мила
и смехът и не знае прегради-подобно
силната власт на греха,
както святата власт на любовта.
От брега идва моята мила,
идва подобно на зов напевът на моите устни,
моя глас
и земята в миг разпознава гласа
на любовта ми,
като дете обичливо и жадно за нежност
с гласа си ме търси:
моя любов,тя ме търси,моя любов!
Недей да ме викаш-
аз съм друг,не съм онзи,когото знаеш,
онзи,за когото ме мислиш.
Аз съм чужд,когато ме търсиш,
от къща на къща ме дириш-
ще ме намериш в пръстта.
Любовта ми изчезва,води я заливат
и плаче:
не ме изставяй,възлюбени,
не следвай гласа на гордостта си,
не ме отблъсквай-
аз съм твоя,само за тебе и ти си всичко за мен.
Тъй моята мила нарежда и песен запява гребецът-
лодката литва в мъглата.
Но любовта си отблъсквам,любовта си захвърлям
и ето:
моята птица плува след мен по вълните...
плачете-в нощта
с този мирис на полски цветя и мъх;
към небето полита песен
подобно изтръпнал вик;
коленичат мъжете и богу се молят-
с тежка молитва,
свеждат глави към пръстта,напоена със пот.
О,моя скъпа любов-плачи!
Тихо стене земята ми,до сърцето си тъмно пронизана.
Мъртва е плахата птица любов,бездиханна,убита.
Мъка изпълва певеца,в сърцето му
хлуе среднощния мрак.
О,със сълзи горещи плачи,моя скъпа,
щом скръбта е дошла,
с ридания ти изпрати отлетялата обич щастлива.
Мъка залива
насълзения взор на блатата
и радостта разпиляна се стапя
в надбрежна мъгла.
Тази молитва високо извикват мъжете сега,
нея отронва жена коленичила,
плаче.
Боже всесилни,
напои всички дни на живота ми,
отвори на човека очите,
господи,боже небесни,
ето чуй моя глас:и аз съм човек,
човек-твоя грешна любов.
Като лебедова песен е животът на жената,
като тихо шумолене се плъзга,
като музика над скованата земя.
Лебед се спуска от полет
и се врязва в езерното спокойствие,
търси тревистия бряг
Люби в тъмните езерни води,цар всесилен-
там свива гнездото си той.
Дни и нощи в него остава,
обладан от любовния полет.
Танцът ми вече започва-
бавно своето тяло разголва жената и отеква
песен на птица.
Отначало е тихо,после стенещи лебеди идат,
небосклона пресичат в мъка безбрежна пленени
над тъмните родни води
и плясък на силни криле ме изпълва-
после пак тишина.
Чезнат белите птици зад сивия рид,
секва навред песента.
Моята скъпа отново дрехата своя облича и се усмихва.
Викове на свирци и гарванов грак изпълват брега...
Танц започва моята мила,
сълзите пресъхват в очите и.
Нозете и рипват,политат полите и в танца,
с устни се смее моята мила.
Лебеди свода вечерен раздират
с вик на печал,
като див ураган те прелитат
и огъват брези пожълтели
и отново политат далеко.
Моята мила се смее,
като цвят се разтварят полите и,
закриват нозете и в танца
смехът и се стича в сластната нощ,
и хиляди нощни целувки сякаш се сипят отгоре и,
хиляди думи за обич.
Тиха пада нощта над брега
и до моята мила заспива,
във тервите уханни,над мъглявия езерен бряг,
само стонът на моята мила внезапно оглася
безмълвия здрач
и викът и разчупва нощта.
От сеното се вдига и танца започва отново,
своето тяло огъва
и политат полите и,нозете и литват отново,
и отново се сипят целувки над нея
и хиляди влюбени гласове.
Тя танцува и танцът на моята мила
сякаш е сън в сластна нощ.
Като шум на безброй лесове и морета идат отгоре
лебедов вик
и небето се пръсва на хиляди късчета звездни-
като дъжд се изсипват внад нощната шир.
И отново
отлитащи лебеди чезнат зад хълма далечен,
моята мила се смее,олюлява се,пада в тревите.
Спи земята,която е моя,
и набъбва от женския смях,
а жената,която се смее,е моята мила
и смехът и не знае прегради-подобно
силната власт на греха,
както святата власт на любовта.
От брега идва моята мила,
идва подобно на зов напевът на моите устни,
моя глас
и земята в миг разпознава гласа
на любовта ми,
като дете обичливо и жадно за нежност
с гласа си ме търси:
моя любов,тя ме търси,моя любов!
Недей да ме викаш-
аз съм друг,не съм онзи,когото знаеш,
онзи,за когото ме мислиш.
Аз съм чужд,когато ме търсиш,
от къща на къща ме дириш-
ще ме намериш в пръстта.
Любовта ми изчезва,води я заливат
и плаче:
не ме изставяй,възлюбени,
не следвай гласа на гордостта си,
не ме отблъсквай-
аз съм твоя,само за тебе и ти си всичко за мен.
Тъй моята мила нарежда и песен запява гребецът-
лодката литва в мъглата.
Но любовта си отблъсквам,любовта си захвърлям
и ето:
моята птица плува след мен по вълните...
За теб ще се завръщам
Аз привикнах с мисълта, че няма да те имам.
Привикнах и няма нещо, дето да тежи.
И спяща съм в прегръдките ти, дори незрима.
Отнесена от вихър, който вече не горчи.
Аз привикнах с мисълта за загубата.
Не съм нелепа и сломена.
Не съм вече жалката и пагубната.
Истината видях в очите ти засмени.
Аз видях и онази сляпа, твоя нежност,
с която пръстите си в косата ми зариваш.
Усетих пулса ти със своя... твоята безбрежност
за миг бе и моя... Усетила порива ти, в ръцете ти заспивам...
Аз привикнах, че днес те имам, утре не.
Не съжалявам за грешката в душата.
Няма вече стонове и молене,
привикнах с тишината...
И няма този ден отново да заплача.
И няма да се крия из крехките окови.
Няма от утре да те чакам,
просто искам понякога да бъда твоя.
И не мисля, че таз любов е грешка.
Не мисля, че отново ще боли.
В мен има чувства, просто са човешки.
И малко място ще ти отделя в своите мечти.
Не завинаги, не за вечност.
Привикнах, че няма да съм твоя.
Тук и сега, не в сляпата далечност
за малко ще наруша покоя.
И после пак ще сме далечни.
Чужди и до болка близки.
Спомените си ще пазя вечни,
макар и грешни, миговете бяха чисти.
Видях те днес. И не съжалявам.
И за таз любов пак ще се обръщам...
И пак в безмълвието ще ти прощавам.
Докато имам сили за теб отново да се връщам...
Привикнах и няма нещо, дето да тежи.
И спяща съм в прегръдките ти, дори незрима.
Отнесена от вихър, който вече не горчи.
Аз привикнах с мисълта за загубата.
Не съм нелепа и сломена.
Не съм вече жалката и пагубната.
Истината видях в очите ти засмени.
Аз видях и онази сляпа, твоя нежност,
с която пръстите си в косата ми зариваш.
Усетих пулса ти със своя... твоята безбрежност
за миг бе и моя... Усетила порива ти, в ръцете ти заспивам...
Аз привикнах, че днес те имам, утре не.
Не съжалявам за грешката в душата.
Няма вече стонове и молене,
привикнах с тишината...
И няма този ден отново да заплача.
И няма да се крия из крехките окови.
Няма от утре да те чакам,
просто искам понякога да бъда твоя.
И не мисля, че таз любов е грешка.
Не мисля, че отново ще боли.
В мен има чувства, просто са човешки.
И малко място ще ти отделя в своите мечти.
Не завинаги, не за вечност.
Привикнах, че няма да съм твоя.
Тук и сега, не в сляпата далечност
за малко ще наруша покоя.
И после пак ще сме далечни.
Чужди и до болка близки.
Спомените си ще пазя вечни,
макар и грешни, миговете бяха чисти.
Видях те днес. И не съжалявам.
И за таз любов пак ще се обръщам...
И пак в безмълвието ще ти прощавам.
Докато имам сили за теб отново да се връщам...
неделя, 5 декември 2010 г.
Отново...и отново...
И тя отлита, забравила тъга и страх в един жадуван свят, вълшебен свят на любовта...
Тя мечтае, полита, рее се из блещукащи съновидения, които се случват всеки ден, всеки миг, с всяко ново вдишване.
Отново...
Светът наоколо й се променя бързо, не се спира дори за секунда, всичко е по-различно.
Тя също се променя, заедно с него, обича го, такъв разрошен, непостоянен, глобализиран, изтъняващ, като озоновия слой, свят, отиващ накъде?...
Тя обича полетите на есенните листа по прашната алея по булеварда, обича да гали котките и да ги гушка, обича Рила и природата и участва всеячески и когато може да отдели време в акции, обича дечицата, за които се грижи в детския кът и занималнята, обича трудните и много-интересни-нови курсове в Културологията, обича танците, макар да не е перфектния танцьор... Обича да си мечтае, че някой ден ще има партньор, истински, от плът и кръв... Мъж...
Тя обича... него, нейното Слънце, обича да си фантазира разни романтични истории, от които настръхва и превъзбудено и съвсем малко възбудено се размечтава.
Обича да се влюбва... тази година й се случи цели 5 пъти.
Отново...
Тя има толкова много страст и любов в себе си, че хормоните й постоянно подскачат, бръмчат, тупуркат, ох, ще изхвърчат на другия край на вселената от препиране...
Тя не се спира пред нищо. И не може да спре. Лудият водовъртеж на сърцето и душата и тялото й е по-силен от нея...
Тя обича да говори за себе си, обича да бърбори, да е с много, много, много хора...
Тя обича киното и театъра, колелото, ските, природата, есента, пролетта, зимата и лятото, слънцето, планините, залезите, приказките, "Да пробудиш драконче", "Майстора и Маргарита", слънчогледите, делфините, шоколада, млякото с какао и канелата, виолетките, "Последният еднорог", Херман Хесе и още...
Тя е нетърпелива, гушлива, обичаща и раздаваща се...
Рядко мисли за себе си, но напоследък се сеща все по-често. :)
И знае, че, за да промени света, първо трябва да започне от себе си :)
Тя е... като теб и мен. Тя е... жената и детето. Тя може би съм аз, а може би и ти?...
Тя мечтае, полита, рее се из блещукащи съновидения, които се случват всеки ден, всеки миг, с всяко ново вдишване.
Отново...
Светът наоколо й се променя бързо, не се спира дори за секунда, всичко е по-различно.
Тя също се променя, заедно с него, обича го, такъв разрошен, непостоянен, глобализиран, изтъняващ, като озоновия слой, свят, отиващ накъде?...
Тя обича полетите на есенните листа по прашната алея по булеварда, обича да гали котките и да ги гушка, обича Рила и природата и участва всеячески и когато може да отдели време в акции, обича дечицата, за които се грижи в детския кът и занималнята, обича трудните и много-интересни-нови курсове в Културологията, обича танците, макар да не е перфектния танцьор... Обича да си мечтае, че някой ден ще има партньор, истински, от плът и кръв... Мъж...
Тя обича... него, нейното Слънце, обича да си фантазира разни романтични истории, от които настръхва и превъзбудено и съвсем малко възбудено се размечтава.
Обича да се влюбва... тази година й се случи цели 5 пъти.
Отново...
Тя има толкова много страст и любов в себе си, че хормоните й постоянно подскачат, бръмчат, тупуркат, ох, ще изхвърчат на другия край на вселената от препиране...
Тя не се спира пред нищо. И не може да спре. Лудият водовъртеж на сърцето и душата и тялото й е по-силен от нея...
Тя обича да говори за себе си, обича да бърбори, да е с много, много, много хора...
Тя обича киното и театъра, колелото, ските, природата, есента, пролетта, зимата и лятото, слънцето, планините, залезите, приказките, "Да пробудиш драконче", "Майстора и Маргарита", слънчогледите, делфините, шоколада, млякото с какао и канелата, виолетките, "Последният еднорог", Херман Хесе и още...
Тя е нетърпелива, гушлива, обичаща и раздаваща се...
Рядко мисли за себе си, но напоследък се сеща все по-често. :)
И знае, че, за да промени света, първо трябва да започне от себе си :)
Тя е... като теб и мен. Тя е... жената и детето. Тя може би съм аз, а може би и ти?...
Besame mucho... Tango amore
Капчицата едва чуто се плъзга по зелената острота на листото. Една боса извивка го притиска към земята за миг и половина. След това настъпва тишината. Музика бавно звучи в ума на още едно босоного. Поглед отсам следи потрепването на зениците оттатък. Палав слънчев лъч небрежно гали меката пристегната коса. Хладен досег със земята. Огън в сърцата. Пръсти плахо докосват нов стрък. Нежно го галят и търсят почвата му. Две съзнания нашепват неземно. Две ръце се разтварят. Едни обятия се протягат към други, свенливи. Деликатен повей откъсва мигла и я отнася на невидима длан. Друга една улавя насрещната. Гръден кош отсам о ребра оттам намират опора. Ръка ляга на изваяна лопатка. Ръка се плъзва над предната и опира пръсти в силно рамо. Бедро пасва с бедро. Глави бавно се навеждат назад. Стойки се накланят-издължават настрани. Сплотени пръсти посочват небето. Вдишване опложда мълчанието. Коси се отмятат една към друга. Две очи срещат още толкова и се затварят. Музиката се за излива на вихри в едно общо съзнание. Дясна стъпка назад. Светкавица заслепява небето. Лява стъпка назад и навън. Гръм прокъсва парцаливи облаци. Лява стъпка напред. Дясна стъпка навътре и напред. Треви и цветя се насила покланят на яростен вятър. Дясно братче-ходило застава до ляво сестриче-ходило. Капки-игли се забиват в едно тяло и в една земя. Лява стъпка напред. Дясна стъпка напред вдясно. Черна паст поглъща последния слънчев лъч. Четири свода застават един до друг и насреща си. Едно и едно са се слели в едно и разтварят обятия към едно. Цяло. Двадесет, четири, две и едно се въртят по спирала. Стъпка по стъпка твори се градеж. А природата страда от и в невъзможност. Крак се източва напред. Ръка подкрепя извития кръст. Крак се повива зад пояс. Дъх се навежда над дихание. Сила и скорост, мощ, темперамент. Благост и кротост. Всичко и нищо. Край и безкрай. Две сърца тупкат и топлят: туп-туп, туп-туп. Две лица се извъртат в обща посока. Две същества безгласо, беззрачно танцуват танго. Далечни и близки, еднакви почти. Издигнати на долната и горната земя пред дверите. Буря нямо засипва със сляпо възмездие. Стъпки полека забавят ход. Стихват. Присвити колена се изпъват в заедност. Трето коляно се впъхва под други две, а четвърто обкрачило го е. Пъп се намира на пъпа. Гърди полягат върху гръд. Две ръце докосват Създателя. Издишване с вдишване се смесват във въздишка. Капки пролазват от чело на чело. Устни леко отворени докосват невидимо другите. Очи се отварят и гледат се ясно. Един организъм в два се разплита. Застанали спокойни насреща си взират се. Поклон, реверанс. Прозрачна стена избуя от земята и се съедини с небесата. Той запя змейова песен със свъсени вежди. Тя заигра самодивско хоро разлитаща сълзи. Побратими люспести се спуснаха от небето. Посестрими светещи от гората се изляха. Природата люто проклинаше невъзможна любов. Последна нота изпята, последен такт изигран. Не миг, а вечност гледаха се. Протегнаха длани към този иззад и тръгнаха към себе си. Братя и сестри се гневяха. Пръсти без страх докоснаха пръсти отвъд предела чужд. Потръпване, трепет. Поляна огряна. И две деца. Две споделени ръце. Две босоноги души тичаха към необятния кръгозор.
Абонамент за:
Публикации (Atom)