...Някой ме излъга, че мирише на изгреви, а слънцето още спеше...Защо ми беше да се будя? Спомням си - три думи, тишина и две целувки за украса...три думи, тишина и...
Защо ми беше да се будя... щом на лицето ми не диша твоята усмивка...Крадях я, докато вечер ме целуваше...Беше сладка усмивка и устните ти бяха сладки. Вярваш ли, че мога да живея само с тази сладост? Вярваш ли, че мога да имам целия свят, стига да имам теб или още мислиш, че ти си константа, а другите променливи, че животът е твърде релативен, за да съществува понятие като любов?
Колко е снежно - бял светът! Красиво ли е? Въобще има ли накой, който да се усмихва на тази красота, който да вижда съвършенството в танца на снежинките, музиката в полета на птиците, поезията в голите дървета...някой чува ли песента на живота?
Кой ме излъга, че мирише на изгреви? Слънцето спи, спи...Дали не трябва да го събудя, както преди?...Но този път то не е в моето легло, не мога да го целуна и да разроша лъчите му...Няма ли кой да го събуди?
Студено е...Не чувам никаква песен. За пръв път в живота ми е толкова тихо...Дори сърцето си не чувам. Дали не си го взел, докато крадях усмивката ти? Ако е така, не си улучил на добро сърце...Моето е повредено. В завода, където са го правили, са забравили да го обвият с ледена покривка и да го полират с недостъпност, за да блести по - силно...Направено е от някакъв крехък материал, които лесно се чупи...Освен това често плаче, а щом те види получава аритмия...Така че, ако си го взел, едва ли ще ти послужи.
Тъмно е..Миришело на изгреви! Не виждате ли, че слънцето спи...Защо се събудих...
...чакай, огледалото ми шепне... Оглеждам се...Аз съм различна, цветна...Всички твои цветове са в мен. Синьото се стича по нощницата ми и се смесва с жълтото по коленете ми...зелени петна...Червеното се е размило по устните ми...Някаква бяла боя влиза в очите ми и става красиво...Ушите ми са оранжеви...сега чувам песента на живота...
Някой събуди слънцето...най-после...Ти си бил! Какво като си далече, нали те има да будиш утрото!
Поглеждам през прозореца...
В снеговете - бели нарциси...
Обичам те...
петък, 24 декември 2010 г.
ПРАВИЛА ЗА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА Чери Картър-Скот
1.Ще получиш тяло .
Дали ще го харесваш или мразиш , то ще си бъде
твое през цялото време , докато си на тази земя.
2.Ще усвояваш уроци.
Записан си в целодневното неофициално училище
наречено Живот.Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш
в това училище.Те може да ти харесат , а може и да ти се сторят
неуместни и глупави.
3.Няма грешки има само уроци.
Израстването е процес на проби и грешки :
експериментиране.,,Провалените"експерименти
също са част от процеса , както и онзи експеримент,
който в края на краищата се оказва ,,успешен".
4.Урокът се повтаря , докато се научи.
Един и същ урок ще ти бъде представян по
различни начини , докато го научиш .
Тогава продължаваш със следващия.
5.Усвояването на уроци няма край.
Няма част от живота , през която да
не се налага да усвояваш уроци.Докато
си жив , винаги има уроци, които
трябва да бъдат научени.
6.,,Там" не е по-добре от ,,Тук".
Когато твоето ,,там" стане ,,тук",
ти просто ще откриеш друго ,,там",
което пак ще изглежда по-добре от ,,тук".
7.Другите за теб са само огледала.
Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у
някого , освен ако в него не виждаш отразено
това, което обичаш или мразиш у себе си.
8.От теб зависи как ще изживееш живота си.
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими .Как ще ги използваш,
зависи единствено от теб.Изборът е твой.
9.Отговорите от които имаш нужда , са в теб самия.
Отговорите на въпросите, поставени от Живота ,
носиш в себе си.Трябва само да гледаш , да слушаш и
да вярваш.
10.Ще забравиш всичко това.
Дали ще го харесваш или мразиш , то ще си бъде
твое през цялото време , докато си на тази земя.
2.Ще усвояваш уроци.
Записан си в целодневното неофициално училище
наречено Живот.Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш
в това училище.Те може да ти харесат , а може и да ти се сторят
неуместни и глупави.
3.Няма грешки има само уроци.
Израстването е процес на проби и грешки :
експериментиране.,,Провалените"експерименти
също са част от процеса , както и онзи експеримент,
който в края на краищата се оказва ,,успешен".
4.Урокът се повтаря , докато се научи.
Един и същ урок ще ти бъде представян по
различни начини , докато го научиш .
Тогава продължаваш със следващия.
5.Усвояването на уроци няма край.
Няма част от живота , през която да
не се налага да усвояваш уроци.Докато
си жив , винаги има уроци, които
трябва да бъдат научени.
6.,,Там" не е по-добре от ,,Тук".
Когато твоето ,,там" стане ,,тук",
ти просто ще откриеш друго ,,там",
което пак ще изглежда по-добре от ,,тук".
7.Другите за теб са само огледала.
Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у
някого , освен ако в него не виждаш отразено
това, което обичаш или мразиш у себе си.
8.От теб зависи как ще изживееш живота си.
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими .Как ще ги използваш,
зависи единствено от теб.Изборът е твой.
9.Отговорите от които имаш нужда , са в теб самия.
Отговорите на въпросите, поставени от Живота ,
носиш в себе си.Трябва само да гледаш , да слушаш и
да вярваш.
10.Ще забравиш всичко това.
неделя, 12 декември 2010 г.
http://acrista.com
Възторг
Пак е тихо. Поспряло е времето
дъх от нищото да поеме.
Но препускат в сърцето ми думите.
Нека тях се опита да вземе.
Те са моята четка изсъхнала,
с която рисувах очите ти
по земята от мъка притръпнала,
и дъжда са - роден от сълзите ми.
То поспря дъх да поеме
и превърна ръцете ми в корени.
Ще рисувам сега по звездите
с лунен лъч от болезнени спомени.
Нека пак ме обгърне безвремие
няма власт над сърцето ми мъката.
Ще се върна, обратно, нагоре
в онзи сън, в който бях непокътната.
* * *
Време е
Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
* * *
Пробуждане
Помълчах.
После тихо попих
малка бистра сълза
от очите.
Бе погълнала тя
тихо целия свят,
суетата ненужна
на дните.
Бе пречистваща,
истинска,
топла и вярна,
огледално поела
греха.
И...отронена
в стон. За да върне
страдална
на сърцето туптящо
смеха...
* * *
Часът на Чудото
Помолих...
За чудо помолих, за знак.
Пред мен се разтвориха
на забравата черните двери. Изрових...
От сърцето си свито
изрових спомен смътен и плах...
Но утеха и там не намерих. Подтиснах...
Скъп копнеж, тиха мъка и стон.
И преглътнах сълза животворна,
от болка родена.
Измислих...
Сън в самотната, тъмната нощ...
Теб измислих. И знаех че в мен си.
И пак съм спасена...
Повярвах...
И сега съм отново, по - сама от преди, но в очите любими
за мен пак изгрява зората. Изстрадах...
На мечтите си полета тъжен изстрадах, и плах...
Обичта ми към теб...разпиляла звезди в тъмнината...
* * *
Безмълвно
И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея.
* * *
„Момо”
Михаил Енде
Времето е тук. Но човек не може да го пипне. Не може и да го задържи. Може би е нещо, подобно на уханието? Но е нещо, което винаги отминава. Следователно би трябвало да идва отнякъде. Навярно прилича на вятъра? Или не! Сега вече зная! Може би е вид музика, която не се чува, понеже постоянно присъства.
* * *
ЕСЕН
Под лъчите на яркото слънце
тихо ронят се златни листа.
Пак е време
за нашето топло мълчание.
Есен е.
Пак е време да си спомним началото:
песента на горещ шоколад -
аромат с дъх на обич.
И на сладко-тръпчиво мечтание.
* * *
Изгаряне
За да си огън,
трябва да знаеш
как да гориш -
нека бъда искрата
която те стопля...
За да си птица,
трябва да знаеш
как да летиш -
нека бъда крилете
на жадния устрем...
За да си смисъл,
трябва да знаеш
как да обричаш -
нека бъда вълшебството
което вдишваш...
За да си дар,
трябва да знаеш
как да обичаш -
нека бъда душата
с която се сливаш...
* * *
Воалите на времето
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си – и всяка стъпка да е нежност.
* * *
"Бонбонени обувки" Джоан Харис
Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.
* * *
Песента на северния вятър
Да ме прегърнеш пак и да поискаш
във вихрен танц отново да летим.
С ранена обич тихо да притискаш
най - скъпото лице между ръцете си.
Прегърнал спомена за мен да извървиш
трънливата пътечка до сърцето си.
Да ме целунеш и да помълчим.
Да изгориш от огъня в очите ми.
В сърцето да потънеш - тръпнещ кратер.
И да усетиш полъха в косите ми
от песента на северния вятър.
Да ме изпиеш, и да ме изстрадаш.
Да ме рисуваш, за да ме погалиш...
Да ме измислиш, после да избягаш...
Да ме обичаш. И да ме забравиш.
* * *
Намери ме там
Цигулка тиха е сърцето,
а пръстите ти пак докосват струните
с невидима съдбовна нежност.
Безпаметна, размивам се
в уханието древно на луна,
обгърната от светлина за цяла вечност.
Две мои перлени сълзи
и дланите ти топли са събрали
на хиляди животи песента.
Зашепне ли унесено дъждът,
че пак ще ме намериш някой ден,
зад древната усмивка на луната,
в цигулка тиха се превръщам -
сърце, докоснато от струните
на твоята съдбовна нежност.
* * *
Есенна соната
Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.
* * *
Уханието в мрака
Познавам те.
И без да съм те виждала.
Уханието в мрака те разказва.
Прочетените в детството ми приказки.
Написаните и от мен, порасналата.
В уроците, които не научих.
В любовите, в които не останах.
Във всичко случило се
и със сигурност във бъдещето пресъздавано.
Във галещите пръсти на
момчето –вятър.
Или в зелената мъгла напролет.
В морето - най-добрият ми приятел.
Откривала съм все по част от тебе.
Дори висулката на тънкия ми глезен
напомня, че си тук и осезаем.
Прокрадва се във стъпките ми слънце,
с луната от сребро се заиграва.
Познавам те.
Очите ти съм виждала
в рисунъка на пръсти по платното.
И в ненаписаните още стихове.
Отдавна е започнало тангото ни.
* * *
Тези, които бдят
Имам само възторг -
изначален, един и последен.
Аз наричам това безначална,
безкрайна любов.
Нека стори мигът ми в безумното
пътя ни леден.
Нека спре.
Аз ще следвам в безкрая
безсловния зов.
Аз ще следвам посоките
там, накъдето ридаят.
* * *
Огън
Когато поискаш
ново огнище
Трябва огън да знаеш
как да стъкмиш.
Запали го.
Нека гори -
Не изгаряй старите
болки в новия огън.
Седни.
Длани за огрев напред
не протягай -
Буйни са първите пламъци.
Всичко сухо изгаря,
Пламти.
Ако знаеш как огъня гали...
Но ти изчакай жаравата.
* * *
Джаз в дъждовен следобед
И само там,
по ъгълчето свито
на устните, затихнали в копнеж
аз пазя твоята целувка скрита...
сега вали... навън вали
и скреж
забулва тишината в мен,
в сърцето ми...
Целувай ме...
целувай ме в очите,
на сън.
И ще потънат в любовта
ръцете ми,
в онази обич,
що вали навън.
И от сълзите и се ражда цвете.
* * *
"Край река Пиедра седнах и заплаках" Паулу Коелю
Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете.
* * *
Кехлибарена
Ще се завърна някой ден
като феерия
от кехлибарени слънца.
Усмивките безоблачно
ще греят,
а споменът за болката
ще бъде стар хербарий,
обвит от пурпурни листа.
И кротка радост
ще сияе в мен,
по залез тихичко ще пея,
отново ще мечтая в цветове,
разпръснати от дивната ми песен.
Когато се завърна някой ден.
* * *
Ако отново се родя
Ако отново се родя
след вечност време,
ще бъда непременно
по-красива,
ще знам да пазя
въглените живи,
да сея и да жъна...
по-щастливо.
Ако отново се родя...
ще знам езика,
изписан в
стръковете на тревите,
кодиран полет в
цъфналите клони...
Ще го разчитам в семе
и във корен.
Ако отново се родя...
ще съм Мария.
Пророците ще са
отдавна отживели.
И ще зачена
не един Христос.
При боговете
душата ми
ще се познае с тебе.
* * *
Ела
Усмихвам се насън.
Сънувам пролет
цъфнала, уханна.
Сънувам че си тук,
съвсем до мен,
ръката ми държиш
и се усмихваш.
В очите ти прелива океана,
косите ти са полъх по страните ми.
И дъх горещ от пламенна целувка
сърцето ми превръща в пепел...тлен...
Събуждам се на сън.
Отново тук си.
В очите ти дълбоки
се оглеждам.
Росата там е още, от съня...
Ела, по - близо, остави
на слънцето изгряващото злато
да изгори в очите ни...
* * *
Когато тъгуват звездите
Когато тъгуват звездите,
обвивам се в мрежа от спомени
и търся прегръдка
от лунния вятър,
погалил воали от пеещи ириси,
в сърцето разравям
жаравата стихнала
от златния пясък
на диви метличини,
а после се рея дълбоко в небето
и бавно разчитам
по древните знаци
колко крехка и силна жена съм.
* * *
Музата на сънищата
Бяла магия.
Чудно вълшебство
са твоите думи.
Сънна стихия.
Нежна посока
по стръмните друми.
Звездна симфония.
Люлка от лунни
уханни хибискуси.
Тиха хармония.
Чудо от радост
и тайнствени привкуси.
С тях ме даряваш.
С тях ме рисуваш
и с тях ме обичаш.
С тях ме създаваш.
С тях ме извайваш
и с тях ме обричаш.
Те са копнежа.
Те са ръката,
която докосва ме.
Те са стремежа.
Силата твоя,
която жигосва ме.
Няма да спра.
Ще ги пия неистово,
в тях се заричам.
Благодаря.
Ти показа ми пътя.
Затуй те обичам.
* * *
Онези думи
Думите отдавна
са незначителни и ненужни.
А времето е величина,
която не ни приляга.
Заедно е дума
от древни времена.
Прегръдката е топлина
и отдаване на покоя.
* * *
Молитва
Спомен нека не съм.
Ласка галеща -
пролетен вятър.
В синевата безкрайна
потърси ме.
Там ще бъда, за теб.
С дъх на горски цветя.
С вкус на сладки малини.
Спомен нека не съм.
С нежност тиха в сърцето ти
както морския бриз
е изваял късче мен.
Нека бъда мечта.
Нека бъда за теб онова,
което си нямал.
* * *
Не поглеждай назад
Не поглеждай назад.
Не отваряй врати -
те отдавна простени са вече.
Не търси листопад.
Не прахосвай мечти.
Нека гасне тъгата далече.
В мрака шепне дъжда,
не, не казвай боли.
С вопъл тих
не ранявай душата.
Не поглеждай назад.
Само силна бъди.
Нова е песента на зората.
* * *
Горска фея
Обичам
мъничките чудеса,
които правят дните ми
вълшебни.
Обичам
кротко да заспя
стаена в мислите ти
нежни.
Обичам
да дарявам свобода
за устремите ти
безкрайни.
Обичам те,
когато си във мен
и разгадаваш
всички мои тайни.
* * *
Цветни сънища
Мисли за мен
като за птица.
Като молитва
и разпятие.
В росата нежна
потърси ме.
Във всяка
хубава жена
откривай ме.
Мисли за мен
като за полет.
Като за Дар,
като за песен.
В сълзата крехка
усети ме.
В безкрая
на вселената
намирай ме.
* * *
Тъмната страна на луната
Не, не искам да кажа
прокажено.
И така се обича.
Насляпо.
И да пиеш полудата,
в всяка локва вода,
над която веднъж е прекрачил.
И така се обича!
Някой, истински жив.
И те моля, недей се отвръща,
щом изригне във здрача с поредния вик.
Не е грях,
че душата му плаче.
И така се обича. Без постеля и страст.
Без размяна на обредни клетви.
Без стени и тавани.
Без миражи за власт.
Оглуша ли?!
Нали Ти си го казал!
И така се обича.
И е само веднъж.
За повторно - сърце не остава.
Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.
А пък този е солта във кръвта ми.
* * *
Към теб
Където и да си,
ще те открия...
Под звездното небе
на хиляди лета,
под топлата усмивка
на луната,
обгърната от плаща
на нощта
и бялата магия
на мъглата.
Където и да си,
ще бъда пак при теб,
щом утро сънено
очи отвори,
щом свежата целувка
на дъжда,
цвета на момина сълза
отрони.
Където и да си,
към тебе аз вървя -
под златните лъчи
на есента,
в снежинка лека,
приказна, прозрачна,
на фея дивна
в песента -
вълшебна,
обична,
прекрасна.
* * *
Целувката на Слънцето и Луната
Копнея те.
Копнея те
безумно.
Тъй както птица
търси синева.
Копнея те.
До болка.
До полуда.
Тъй както пясъкът
жадува за вода.
Копнея те
отчаяно.
Стихийно.
Пороен дъжд
сред знойните
поля.
Копнея те
до изнемога.
Тъй както слънцето
копнее за луна.
* * *
"Мъглите на Авалон" Марион Зимър Брадли
Защото любовта не може да се мери – толкова любов за единия, толкова – за другия.
Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш – и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея.
* * *
Да отгледаш огън
Нима тъгата ми e песента
за птицата която,
в безумен устрем полетяла,
а после крехкото сърце,
било погубено от мъка...
Ранени, скършени криле.
и сълзи
в жадните за светлина зеници.
Раздала обич.
Разкъсала душата си.
Възкръснала единствено
в изгарящите цветове
на страстни пръсти.
* * *
Градината на моите желания
Така нетърпелива съм
да ме подеме
пролетния вятър
и подивял от порив
и желание,
душата ми да разпилее!
И вкусила
от аромата
на пробудена земя,
в кръвта ми луд живот
да забушува,
като разпенена река,
сънуваща
простора на морето.
* * *
Сън
Тази нощ те сънувах..
Сънувах,
че пак ме прегръщаш.
Листопад
в топъл есенен ден
бяха твойте ръце.
Слънчогледи - мечти,
знойни летни жита,
бяха мойте очи.
Тази нощ те сънувах -
бе картина една,
която с обич
за теб нарисувах.
* * *
Някъде там
Ти си дома,
във който се връщам
от парещи устни,
от чужди слова.
Без дъх те прегръщам,
в дворовете пусти
насън се обръща
Земята сега.
Две устни
със вкус на
прохладна гора -
при тях се завръщам,
когато горя,
когато Земята
насън се обръща,
без дъх те прегръщам
и ти си дома.
* * *
Да те обичам
Да те обичам е като да тичам сляпо
насрещу побеснели ветрове.
Косите ми, очите ми побъркват.
В сърцето ми се впиват.
И дали след бурята ще бъда същата
не ги е грижа.
Обгръщат ме с прегръдки ненаситни.
Коварно нежно отнемат въздуха,
раздират сетивата.
Препълват ме до крясък,
да поискам милост!
После... кротко в краката ми прилягат.
И отпечатват името ми в пясък.
Докато следващата буря го изтрие.
Да те обичам е като да гоня облаци.
В посока ведома единствено за тях.
Поройни чувства
да утихвам, да примирам
в измислени понятия за грях.
Да се изгубвам и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
във ново цяло.
И да те обичам пак...
* * *
Влюбена
.. Изваях те
от топлина и мрак,
от радост и тъга.
Ръцете ти обгръщаха ме.
Танцуваше тъй жив, тъй изнурен.
И слънцето в очите ти,
и болката в душата ти
извайваха и мен ...
Ти пламък,
тлеещо огнище,
тъй волен,
тъй изпепелен,
политащ като волна мисъл,
превиващ се покорно
в плен ...
* * *
Те всички са съвършени
Понякога разбираме, че сме търсили нещо едва, когато го намерим...
И в този миг на прозрение затваряме поредния пълен кръг в живота си.
А после цялостта ни дава силата да продължим напред. По-мъдри от всякога.
* * *
Докато те чакам
Докато чакам теб да ме откриеш,
ще стъкна огъня в едно огнище.
През вечерите ще присядам...
с две свещи, чаши - символично.
Ще нарисувам нашето море.
Още не знам
дали ще бъде бурно,
или усмихнато като дете
на първата си среща със лазура.
Ще ти напиша стих.
Ще прочетеш годините, проблесващи в косата.
А в бръчиците ми от смях - копнеж
и цялата ми обич сляпа.
Ще бъда топла като мек кашмир.
И като звън на източна камбана
ще те омайвам с всеки ден и дъх.
Докато чакам теб, ще се създавамл
* * *
Зора
Ах, люляците пак
повяват хлад и лилаво.
По оградите на дома ти
се разхождаха вълшебници в бяло
и след всяка минута
шептяла в покой рисуваха чудо.
Тъма внезапна разнесе всички
магии от мене поискани.
Кога ли пак ще те видя –
да ти кажа колко си ИСТИНСКИ.
* * *
Да си жена
Да си жена,мой мили
принце, е върховно...!
Да се усмихваш на
събуденото слънце,
с усмивката, ленива
като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена,
мой принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато,ако Той го пише.
Да си жена,
не е да си принцеса,
с едничка грижа,
излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи,
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, мой принце,
значи вярност,
към някой, който може би
не струва,
по десетте Му божи предписания.
Но е любим. И със това изкупва,
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
* * *
Диханието на морето
Не мога да надвикам
тишината.
Безветрие,
не мога да надбягам.
Дори и разчленена - самотата,
остава самота.
Но с двойна тяга.
Не мога чудесата да залъжа.
Не мога
с призраци да меря сила.
Подкожно
ме просмукват пипалата
на непризнаваната ми ранимост.
А някъде
/зад ден и половина/
единствено за мен,
цъфти кокиче.
Единствено за мене е събирал,
Един единствен, морски раковини.
* * *
Изгряваща луна
Разпръснат по пътеките
и времето
наум пресмятам колко още има
какво да видя и кого да срещна
и колко искам още да науча,
за да зачеркна още няколко „Защо”..
Вървиш до мен
угрижена от нещо си
и слушаш разпиляните ми мисли.
Косите ти се веят
както някога,
а пръстите ти трепкат вкопчени в дланта ми.
Поглеждам скрито
профила ти нежен
и недокоснат от праха
на извървяното
отново ми се иска да ти шепна
онези двете думички изтъркани,
набити с прахоляк, но живи като въглени,
но казвам всичко
само с поглед..
а устните ми шепнат псевдомъдрости,
прилежно усвоявани по пътя..
Ще спра да те целуна
после ще приседнем,
ще те погледам
гушната във мене
И после пак ще изглупеем
и ще тръгнем..
* * *
Пролетно сърце
Има песен… песен за всичко,
във нея звукът е живот
и е вечен…
Има песен... песен без думи,
сякаш помня я още...
като екот далечен…
Тя звучи със шума на тревата,
танцуваща в такт
с подивелия вятър…
Тя говори в кората
на старо дърво,
запечатало тайни
за зло и добро.
Тя ласкае с целувка
от пяна на морска вълна,
укротена безмълвно
от лунна зора...
Тя е обич в сърцето на славей,
рисуващ рози със своята кръв…
Има песен... песен за всичко
всеки ден от нея
по малко отпивам…
В океана на нейния звук
капка по капка се вливам
и в звук се превръщам…
в нов куплет в тази песен…
Песен за всичко.
* * *
Тишина
Ще ме поискаш,
но ще бъде късно.
Ръце копнежни
кротко ще протегнеш,
но аз далеч
ще бъда. Самота.
А вън дъжда сребрист
сълзи прозрачни
ще отронва...
Ще се престоря,
че съм те сънувала.
Че в моя сън
две птици сме били
и нежно сме докоснали
крилете си,
че ласката ти
просто съм измислила.
Ще се престоря,
че не ме боли...
* * *
В очакване
Разкъсах и последната
си рокля,
та ти сега да не умреш
от студ.
Завих те и затичaх по земята
с крясък луд, с крясък луд.
И мислех си,
че ти ще ме догониш
с петна от кръв
по своите нозе,
а ти остана някъде далече
с две ръце, с две ръце.
А аз не смеех нищо да ти кажа,
останах си да зъзна до зори,
когато ти се втурна
да докажеш,
че летиш, че летиш.
Ръцете ми, опрени на стената,
крила не ставаха и аз открих,
че никой на света
не ме е чакал
както ти, както ти.
* * *
Цитат от Шекспир
Не остаряваш, все си тая ти,
Все тия са очите ми любими.
За трети път вън лятото цъфти,
погребано от три студени зими.
Три пролети преминаха в лета,
и три лета, превърнали се в есен,
обагряха зелените листа,
а твоят лик е все така чудесен.
В часовника невидимо за нас
пълзи във кръг стрелката позлатена,
замирайки над цифрата и аз
тъй в теб не виждам никаква промяна.
* * *
Сълзи
И тази вечер няма да заспя
ще дойда мислено при тебе
да те видя,
ще вляза тихо в мрака
на нощта,
със стъпки плахи,
да не те събудя...
Застанал до главата ти
над теб,
треперейки от щастие и жажда,
аз бих помолил Господ
за ответ:
"Защо и щастието болка ражда?".
Но зная Бог ще замълчи,
защото пратил те е тъй далече,
душа и ум нашепват:
"Липсваш ми!"
и всичко друго
е без смисъл вече...
* * *
Танцът в мен
Разпънах те
на кръст, нали...
Разпънах те,
а после си отидох,
с надеждата,
че няма да боли,
а само нежни
спомени ще има...
Създаде ме –
дарих ти сетива,
а после от душата
ги изтръгнах,
безмилостна жестока
самота
сега изпепеленото сърце
обгръща...
Прекланям се
пред обичта ти днес,
когато болката
е в нашата Вселена.
Така се моля
да простиш
това,което
непростимо е.
* * *
Водопад
Сама сред тъмнина -
сега рисувам само с думи.
Нежни щрихи
обич и топлина.
Малки вълшебства,
които те галят.
Нашите цветни чудеса.
Те правят света прекрасен
макар да е между нас.
* * *
Кастанети
Къде да погреба тъгата, черната,
къде да я заровя безпощадно,
за да съм себе си отново?
Ако я скрия в сухата душа -
дълбоко, да умре самотна,
дали от тъмнината и студа
ще мога после огън да запаля
и нови, бляскави крила
от крехката надежда
да извая?
* * *
Пак е тихо. Поспряло е времето
дъх от нищото да поеме.
Но препускат в сърцето ми думите.
Нека тях се опита да вземе.
Те са моята четка изсъхнала,
с която рисувах очите ти
по земята от мъка притръпнала,
и дъжда са - роден от сълзите ми.
То поспря дъх да поеме
и превърна ръцете ми в корени.
Ще рисувам сега по звездите
с лунен лъч от болезнени спомени.
Нека пак ме обгърне безвремие
няма власт над сърцето ми мъката.
Ще се върна, обратно, нагоре
в онзи сън, в който бях непокътната.
* * *
Време е
Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
* * *
Пробуждане
Помълчах.
После тихо попих
малка бистра сълза
от очите.
Бе погълнала тя
тихо целия свят,
суетата ненужна
на дните.
Бе пречистваща,
истинска,
топла и вярна,
огледално поела
греха.
И...отронена
в стон. За да върне
страдална
на сърцето туптящо
смеха...
* * *
Часът на Чудото
Помолих...
За чудо помолих, за знак.
Пред мен се разтвориха
на забравата черните двери. Изрових...
От сърцето си свито
изрових спомен смътен и плах...
Но утеха и там не намерих. Подтиснах...
Скъп копнеж, тиха мъка и стон.
И преглътнах сълза животворна,
от болка родена.
Измислих...
Сън в самотната, тъмната нощ...
Теб измислих. И знаех че в мен си.
И пак съм спасена...
Повярвах...
И сега съм отново, по - сама от преди, но в очите любими
за мен пак изгрява зората. Изстрадах...
На мечтите си полета тъжен изстрадах, и плах...
Обичта ми към теб...разпиляла звезди в тъмнината...
* * *
Безмълвно
И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея.
* * *
„Момо”
Михаил Енде
Времето е тук. Но човек не може да го пипне. Не може и да го задържи. Може би е нещо, подобно на уханието? Но е нещо, което винаги отминава. Следователно би трябвало да идва отнякъде. Навярно прилича на вятъра? Или не! Сега вече зная! Може би е вид музика, която не се чува, понеже постоянно присъства.
* * *
ЕСЕН
Под лъчите на яркото слънце
тихо ронят се златни листа.
Пак е време
за нашето топло мълчание.
Есен е.
Пак е време да си спомним началото:
песента на горещ шоколад -
аромат с дъх на обич.
И на сладко-тръпчиво мечтание.
* * *
Изгаряне
За да си огън,
трябва да знаеш
как да гориш -
нека бъда искрата
която те стопля...
За да си птица,
трябва да знаеш
как да летиш -
нека бъда крилете
на жадния устрем...
За да си смисъл,
трябва да знаеш
как да обричаш -
нека бъда вълшебството
което вдишваш...
За да си дар,
трябва да знаеш
как да обичаш -
нека бъда душата
с която се сливаш...
* * *
Воалите на времето
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си – и всяка стъпка да е нежност.
* * *
"Бонбонени обувки" Джоан Харис
Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо, никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно.
* * *
Песента на северния вятър
Да ме прегърнеш пак и да поискаш
във вихрен танц отново да летим.
С ранена обич тихо да притискаш
най - скъпото лице между ръцете си.
Прегърнал спомена за мен да извървиш
трънливата пътечка до сърцето си.
Да ме целунеш и да помълчим.
Да изгориш от огъня в очите ми.
В сърцето да потънеш - тръпнещ кратер.
И да усетиш полъха в косите ми
от песента на северния вятър.
Да ме изпиеш, и да ме изстрадаш.
Да ме рисуваш, за да ме погалиш...
Да ме измислиш, после да избягаш...
Да ме обичаш. И да ме забравиш.
* * *
Намери ме там
Цигулка тиха е сърцето,
а пръстите ти пак докосват струните
с невидима съдбовна нежност.
Безпаметна, размивам се
в уханието древно на луна,
обгърната от светлина за цяла вечност.
Две мои перлени сълзи
и дланите ти топли са събрали
на хиляди животи песента.
Зашепне ли унесено дъждът,
че пак ще ме намериш някой ден,
зад древната усмивка на луната,
в цигулка тиха се превръщам -
сърце, докоснато от струните
на твоята съдбовна нежност.
* * *
Есенна соната
Постепенно научих, че у всеки от нас има две движещи сили. Два вятъра ако щеш, които духат в противоположни посоки. Единият те води натам, накъдето искаш. Другият довява това, от което се страхуваш. И хората като нас трябва да направят избор – дали да яхнат вятъра или да се оставят да ги отвее.
* * *
Уханието в мрака
Познавам те.
И без да съм те виждала.
Уханието в мрака те разказва.
Прочетените в детството ми приказки.
Написаните и от мен, порасналата.
В уроците, които не научих.
В любовите, в които не останах.
Във всичко случило се
и със сигурност във бъдещето пресъздавано.
Във галещите пръсти на
момчето –вятър.
Или в зелената мъгла напролет.
В морето - най-добрият ми приятел.
Откривала съм все по част от тебе.
Дори висулката на тънкия ми глезен
напомня, че си тук и осезаем.
Прокрадва се във стъпките ми слънце,
с луната от сребро се заиграва.
Познавам те.
Очите ти съм виждала
в рисунъка на пръсти по платното.
И в ненаписаните още стихове.
Отдавна е започнало тангото ни.
* * *
Тези, които бдят
Имам само възторг -
изначален, един и последен.
Аз наричам това безначална,
безкрайна любов.
Нека стори мигът ми в безумното
пътя ни леден.
Нека спре.
Аз ще следвам в безкрая
безсловния зов.
Аз ще следвам посоките
там, накъдето ридаят.
* * *
Огън
Когато поискаш
ново огнище
Трябва огън да знаеш
как да стъкмиш.
Запали го.
Нека гори -
Не изгаряй старите
болки в новия огън.
Седни.
Длани за огрев напред
не протягай -
Буйни са първите пламъци.
Всичко сухо изгаря,
Пламти.
Ако знаеш как огъня гали...
Но ти изчакай жаравата.
* * *
Джаз в дъждовен следобед
И само там,
по ъгълчето свито
на устните, затихнали в копнеж
аз пазя твоята целувка скрита...
сега вали... навън вали
и скреж
забулва тишината в мен,
в сърцето ми...
Целувай ме...
целувай ме в очите,
на сън.
И ще потънат в любовта
ръцете ми,
в онази обич,
що вали навън.
И от сълзите и се ражда цвете.
* * *
"Край река Пиедра седнах и заплаках" Паулу Коелю
Но любовта винаги е нова. Няма значение дали обичаме веднъж, два пъти или десет пъти в живота си — винаги се оказваме в непозната ситуация. Любовта може да ни отведе в ада или в рая, но винаги ни води нанякъде. Трябва да я приемем, защото тя е храната на нашето съществуване. Ако откажем да го сторим, ще умрем от глад под отрупаните клони на дървото на живота, защото няма да сме посмели да протегнем ръка и да откъснем плодовете.
* * *
Кехлибарена
Ще се завърна някой ден
като феерия
от кехлибарени слънца.
Усмивките безоблачно
ще греят,
а споменът за болката
ще бъде стар хербарий,
обвит от пурпурни листа.
И кротка радост
ще сияе в мен,
по залез тихичко ще пея,
отново ще мечтая в цветове,
разпръснати от дивната ми песен.
Когато се завърна някой ден.
* * *
Ако отново се родя
Ако отново се родя
след вечност време,
ще бъда непременно
по-красива,
ще знам да пазя
въглените живи,
да сея и да жъна...
по-щастливо.
Ако отново се родя...
ще знам езика,
изписан в
стръковете на тревите,
кодиран полет в
цъфналите клони...
Ще го разчитам в семе
и във корен.
Ако отново се родя...
ще съм Мария.
Пророците ще са
отдавна отживели.
И ще зачена
не един Христос.
При боговете
душата ми
ще се познае с тебе.
* * *
Ела
Усмихвам се насън.
Сънувам пролет
цъфнала, уханна.
Сънувам че си тук,
съвсем до мен,
ръката ми държиш
и се усмихваш.
В очите ти прелива океана,
косите ти са полъх по страните ми.
И дъх горещ от пламенна целувка
сърцето ми превръща в пепел...тлен...
Събуждам се на сън.
Отново тук си.
В очите ти дълбоки
се оглеждам.
Росата там е още, от съня...
Ела, по - близо, остави
на слънцето изгряващото злато
да изгори в очите ни...
* * *
Когато тъгуват звездите
Когато тъгуват звездите,
обвивам се в мрежа от спомени
и търся прегръдка
от лунния вятър,
погалил воали от пеещи ириси,
в сърцето разравям
жаравата стихнала
от златния пясък
на диви метличини,
а после се рея дълбоко в небето
и бавно разчитам
по древните знаци
колко крехка и силна жена съм.
* * *
Музата на сънищата
Бяла магия.
Чудно вълшебство
са твоите думи.
Сънна стихия.
Нежна посока
по стръмните друми.
Звездна симфония.
Люлка от лунни
уханни хибискуси.
Тиха хармония.
Чудо от радост
и тайнствени привкуси.
С тях ме даряваш.
С тях ме рисуваш
и с тях ме обичаш.
С тях ме създаваш.
С тях ме извайваш
и с тях ме обричаш.
Те са копнежа.
Те са ръката,
която докосва ме.
Те са стремежа.
Силата твоя,
която жигосва ме.
Няма да спра.
Ще ги пия неистово,
в тях се заричам.
Благодаря.
Ти показа ми пътя.
Затуй те обичам.
* * *
Онези думи
Думите отдавна
са незначителни и ненужни.
А времето е величина,
която не ни приляга.
Заедно е дума
от древни времена.
Прегръдката е топлина
и отдаване на покоя.
* * *
Молитва
Спомен нека не съм.
Ласка галеща -
пролетен вятър.
В синевата безкрайна
потърси ме.
Там ще бъда, за теб.
С дъх на горски цветя.
С вкус на сладки малини.
Спомен нека не съм.
С нежност тиха в сърцето ти
както морския бриз
е изваял късче мен.
Нека бъда мечта.
Нека бъда за теб онова,
което си нямал.
* * *
Не поглеждай назад
Не поглеждай назад.
Не отваряй врати -
те отдавна простени са вече.
Не търси листопад.
Не прахосвай мечти.
Нека гасне тъгата далече.
В мрака шепне дъжда,
не, не казвай боли.
С вопъл тих
не ранявай душата.
Не поглеждай назад.
Само силна бъди.
Нова е песента на зората.
* * *
Горска фея
Обичам
мъничките чудеса,
които правят дните ми
вълшебни.
Обичам
кротко да заспя
стаена в мислите ти
нежни.
Обичам
да дарявам свобода
за устремите ти
безкрайни.
Обичам те,
когато си във мен
и разгадаваш
всички мои тайни.
* * *
Цветни сънища
Мисли за мен
като за птица.
Като молитва
и разпятие.
В росата нежна
потърси ме.
Във всяка
хубава жена
откривай ме.
Мисли за мен
като за полет.
Като за Дар,
като за песен.
В сълзата крехка
усети ме.
В безкрая
на вселената
намирай ме.
* * *
Тъмната страна на луната
Не, не искам да кажа
прокажено.
И така се обича.
Насляпо.
И да пиеш полудата,
в всяка локва вода,
над която веднъж е прекрачил.
И така се обича!
Някой, истински жив.
И те моля, недей се отвръща,
щом изригне във здрача с поредния вик.
Не е грях,
че душата му плаче.
И така се обича. Без постеля и страст.
Без размяна на обредни клетви.
Без стени и тавани.
Без миражи за власт.
Оглуша ли?!
Нали Ти си го казал!
И така се обича.
И е само веднъж.
За повторно - сърце не остава.
Всеки следващ, би бил просто спомен за мъж.
А пък този е солта във кръвта ми.
* * *
Към теб
Където и да си,
ще те открия...
Под звездното небе
на хиляди лета,
под топлата усмивка
на луната,
обгърната от плаща
на нощта
и бялата магия
на мъглата.
Където и да си,
ще бъда пак при теб,
щом утро сънено
очи отвори,
щом свежата целувка
на дъжда,
цвета на момина сълза
отрони.
Където и да си,
към тебе аз вървя -
под златните лъчи
на есента,
в снежинка лека,
приказна, прозрачна,
на фея дивна
в песента -
вълшебна,
обична,
прекрасна.
* * *
Целувката на Слънцето и Луната
Копнея те.
Копнея те
безумно.
Тъй както птица
търси синева.
Копнея те.
До болка.
До полуда.
Тъй както пясъкът
жадува за вода.
Копнея те
отчаяно.
Стихийно.
Пороен дъжд
сред знойните
поля.
Копнея те
до изнемога.
Тъй както слънцето
копнее за луна.
* * *
"Мъглите на Авалон" Марион Зимър Брадли
Защото любовта не може да се мери – толкова любов за единия, толкова – за другия.
Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш – и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея.
* * *
Да отгледаш огън
Нима тъгата ми e песента
за птицата която,
в безумен устрем полетяла,
а после крехкото сърце,
било погубено от мъка...
Ранени, скършени криле.
и сълзи
в жадните за светлина зеници.
Раздала обич.
Разкъсала душата си.
Възкръснала единствено
в изгарящите цветове
на страстни пръсти.
* * *
Градината на моите желания
Така нетърпелива съм
да ме подеме
пролетния вятър
и подивял от порив
и желание,
душата ми да разпилее!
И вкусила
от аромата
на пробудена земя,
в кръвта ми луд живот
да забушува,
като разпенена река,
сънуваща
простора на морето.
* * *
Сън
Тази нощ те сънувах..
Сънувах,
че пак ме прегръщаш.
Листопад
в топъл есенен ден
бяха твойте ръце.
Слънчогледи - мечти,
знойни летни жита,
бяха мойте очи.
Тази нощ те сънувах -
бе картина една,
която с обич
за теб нарисувах.
* * *
Някъде там
Ти си дома,
във който се връщам
от парещи устни,
от чужди слова.
Без дъх те прегръщам,
в дворовете пусти
насън се обръща
Земята сега.
Две устни
със вкус на
прохладна гора -
при тях се завръщам,
когато горя,
когато Земята
насън се обръща,
без дъх те прегръщам
и ти си дома.
* * *
Да те обичам
Да те обичам е като да тичам сляпо
насрещу побеснели ветрове.
Косите ми, очите ми побъркват.
В сърцето ми се впиват.
И дали след бурята ще бъда същата
не ги е грижа.
Обгръщат ме с прегръдки ненаситни.
Коварно нежно отнемат въздуха,
раздират сетивата.
Препълват ме до крясък,
да поискам милост!
После... кротко в краката ми прилягат.
И отпечатват името ми в пясък.
Докато следващата буря го изтрие.
Да те обичам е като да гоня облаци.
В посока ведома единствено за тях.
Поройни чувства
да утихвам, да примирам
в измислени понятия за грях.
Да се изгубвам и да се намирам,
Да се разпръсквам и да се събирам
във ново цяло.
И да те обичам пак...
* * *
Влюбена
.. Изваях те
от топлина и мрак,
от радост и тъга.
Ръцете ти обгръщаха ме.
Танцуваше тъй жив, тъй изнурен.
И слънцето в очите ти,
и болката в душата ти
извайваха и мен ...
Ти пламък,
тлеещо огнище,
тъй волен,
тъй изпепелен,
политащ като волна мисъл,
превиващ се покорно
в плен ...
* * *
Те всички са съвършени
Понякога разбираме, че сме търсили нещо едва, когато го намерим...
И в този миг на прозрение затваряме поредния пълен кръг в живота си.
А после цялостта ни дава силата да продължим напред. По-мъдри от всякога.
* * *
Докато те чакам
Докато чакам теб да ме откриеш,
ще стъкна огъня в едно огнище.
През вечерите ще присядам...
с две свещи, чаши - символично.
Ще нарисувам нашето море.
Още не знам
дали ще бъде бурно,
или усмихнато като дете
на първата си среща със лазура.
Ще ти напиша стих.
Ще прочетеш годините, проблесващи в косата.
А в бръчиците ми от смях - копнеж
и цялата ми обич сляпа.
Ще бъда топла като мек кашмир.
И като звън на източна камбана
ще те омайвам с всеки ден и дъх.
Докато чакам теб, ще се създавамл
* * *
Зора
Ах, люляците пак
повяват хлад и лилаво.
По оградите на дома ти
се разхождаха вълшебници в бяло
и след всяка минута
шептяла в покой рисуваха чудо.
Тъма внезапна разнесе всички
магии от мене поискани.
Кога ли пак ще те видя –
да ти кажа колко си ИСТИНСКИ.
* * *
Да си жена
Да си жена,мой мили
принце, е върховно...!
Да се усмихваш на
събуденото слънце,
с усмивката, ленива
като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена,
мой принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато,ако Той го пише.
Да си жена,
не е да си принцеса,
с едничка грижа,
излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи,
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, мой принце,
значи вярност,
към някой, който може би
не струва,
по десетте Му божи предписания.
Но е любим. И със това изкупва,
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
* * *
Диханието на морето
Не мога да надвикам
тишината.
Безветрие,
не мога да надбягам.
Дори и разчленена - самотата,
остава самота.
Но с двойна тяга.
Не мога чудесата да залъжа.
Не мога
с призраци да меря сила.
Подкожно
ме просмукват пипалата
на непризнаваната ми ранимост.
А някъде
/зад ден и половина/
единствено за мен,
цъфти кокиче.
Единствено за мене е събирал,
Един единствен, морски раковини.
* * *
Изгряваща луна
Разпръснат по пътеките
и времето
наум пресмятам колко още има
какво да видя и кого да срещна
и колко искам още да науча,
за да зачеркна още няколко „Защо”..
Вървиш до мен
угрижена от нещо си
и слушаш разпиляните ми мисли.
Косите ти се веят
както някога,
а пръстите ти трепкат вкопчени в дланта ми.
Поглеждам скрито
профила ти нежен
и недокоснат от праха
на извървяното
отново ми се иска да ти шепна
онези двете думички изтъркани,
набити с прахоляк, но живи като въглени,
но казвам всичко
само с поглед..
а устните ми шепнат псевдомъдрости,
прилежно усвоявани по пътя..
Ще спра да те целуна
после ще приседнем,
ще те погледам
гушната във мене
И после пак ще изглупеем
и ще тръгнем..
* * *
Пролетно сърце
Има песен… песен за всичко,
във нея звукът е живот
и е вечен…
Има песен... песен без думи,
сякаш помня я още...
като екот далечен…
Тя звучи със шума на тревата,
танцуваща в такт
с подивелия вятър…
Тя говори в кората
на старо дърво,
запечатало тайни
за зло и добро.
Тя ласкае с целувка
от пяна на морска вълна,
укротена безмълвно
от лунна зора...
Тя е обич в сърцето на славей,
рисуващ рози със своята кръв…
Има песен... песен за всичко
всеки ден от нея
по малко отпивам…
В океана на нейния звук
капка по капка се вливам
и в звук се превръщам…
в нов куплет в тази песен…
Песен за всичко.
* * *
Тишина
Ще ме поискаш,
но ще бъде късно.
Ръце копнежни
кротко ще протегнеш,
но аз далеч
ще бъда. Самота.
А вън дъжда сребрист
сълзи прозрачни
ще отронва...
Ще се престоря,
че съм те сънувала.
Че в моя сън
две птици сме били
и нежно сме докоснали
крилете си,
че ласката ти
просто съм измислила.
Ще се престоря,
че не ме боли...
* * *
В очакване
Разкъсах и последната
си рокля,
та ти сега да не умреш
от студ.
Завих те и затичaх по земята
с крясък луд, с крясък луд.
И мислех си,
че ти ще ме догониш
с петна от кръв
по своите нозе,
а ти остана някъде далече
с две ръце, с две ръце.
А аз не смеех нищо да ти кажа,
останах си да зъзна до зори,
когато ти се втурна
да докажеш,
че летиш, че летиш.
Ръцете ми, опрени на стената,
крила не ставаха и аз открих,
че никой на света
не ме е чакал
както ти, както ти.
* * *
Цитат от Шекспир
Не остаряваш, все си тая ти,
Все тия са очите ми любими.
За трети път вън лятото цъфти,
погребано от три студени зими.
Три пролети преминаха в лета,
и три лета, превърнали се в есен,
обагряха зелените листа,
а твоят лик е все така чудесен.
В часовника невидимо за нас
пълзи във кръг стрелката позлатена,
замирайки над цифрата и аз
тъй в теб не виждам никаква промяна.
* * *
Сълзи
И тази вечер няма да заспя
ще дойда мислено при тебе
да те видя,
ще вляза тихо в мрака
на нощта,
със стъпки плахи,
да не те събудя...
Застанал до главата ти
над теб,
треперейки от щастие и жажда,
аз бих помолил Господ
за ответ:
"Защо и щастието болка ражда?".
Но зная Бог ще замълчи,
защото пратил те е тъй далече,
душа и ум нашепват:
"Липсваш ми!"
и всичко друго
е без смисъл вече...
* * *
Танцът в мен
Разпънах те
на кръст, нали...
Разпънах те,
а после си отидох,
с надеждата,
че няма да боли,
а само нежни
спомени ще има...
Създаде ме –
дарих ти сетива,
а после от душата
ги изтръгнах,
безмилостна жестока
самота
сега изпепеленото сърце
обгръща...
Прекланям се
пред обичта ти днес,
когато болката
е в нашата Вселена.
Така се моля
да простиш
това,което
непростимо е.
* * *
Водопад
Сама сред тъмнина -
сега рисувам само с думи.
Нежни щрихи
обич и топлина.
Малки вълшебства,
които те галят.
Нашите цветни чудеса.
Те правят света прекрасен
макар да е между нас.
* * *
Кастанети
Къде да погреба тъгата, черната,
къде да я заровя безпощадно,
за да съм себе си отново?
Ако я скрия в сухата душа -
дълбоко, да умре самотна,
дали от тъмнината и студа
ще мога после огън да запаля
и нови, бляскави крила
от крехката надежда
да извая?
* * *
* * *
Пристъпвам тихо по
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си –
и всяка стъпка да е нежност.
канелените стъпала
на нежни и прозрачни сънища.
Вървя, не се обръщам, не тъжа –
Воалите на времето обгръщат ме.
А вятърът, с усмивка на луна,
през мен минава приказен и топъл
и с прасковени устни ми нашепва
да търся обич, да не спирам да вървя
към себе си –
и всяка стъпка да е нежност.
Ще съм всичко, което посмея!...
... И няма да има
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея...
Благодаря на: http://acrista.com
повече болка.
И няма да има
мъчително дръзко
надбягване.
Щом затворя очи,
ще съм в мир,
ще сънувам наяве
бяло-лилаво сияние.
Всяка малка снежинка
ще носи частица от моя покой.
Ще съм нежно перце.
Ще съм твърда скала.
Ще съм крехка жена.
Ще съм ледена фея.
Ще съм малко дете.
Ще съм всичко, което посмея...
Благодаря на: http://acrista.com
сряда, 8 декември 2010 г.
"Първото правило на магьосника" Тери Гудкайнд
Движейки се опипом в бялата мъгла на магията, почти изпаднал в транс, Ричард бутна вратата към покоите на Дена, задържа белотата около себе си, задържа младостта и мъката от нея. Тихата стая беше осветена от една лампа, поставена на масата край леглото, която меко и треперливо осветяваше ароматния въздух. Дена седеше на леглото чисто гола. Седеше с кръстосани
крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна каишка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.
-Дошъл си да ме убиеш, любов моя? - прошепна тя.
Той кимна бавно.
- Да, Господарке.
Тя леко се усмихна.
- За първи път мт наричаш само "Господарке". Винаги досега си ми казвал "Господарке Дена". Това означава ли нещо?
- Да означава всичко, дугарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.
-Приготвих се.
-Защо си гола?
Светлината на лампата се отразяваше във влажнитв й очи.
- Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.
-Разбирам - прошепна той. - Откъде разбра, че идвам, за да те убия?
- Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.
По детски красивото й лице беше бяло.
- Толкова съжалявам, Дена- прошепна той.
- Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.
Тя се усмихна по-широко.
- Радвам се. - Тя очевидно изпитваше истинска гордст. - Обичаш тази жена, Калан, нали?
Той смръщи чело.
- Откъде знаеш?
- Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?
- Не мога- каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. - Тя е изповедник. Силата й ще ме унищожи.
- Съжалявам. Това причинява ли ти болка?
Той бавно кимна.
- Повече от всяка болка, която ти ми причини.
- Добре - тъжно усмихна се Дена. - Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.
Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.
По лицето ми се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?
- Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.
По бузата и се изтърколи сълза от гордост.
- Благодаря ти, любов моя - Въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.
- Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата ще те боли само, ако го хванеш с ръка.
Ричард пое лицето й в бялата светлина.
- Това би било чест за мен, любов моя.
Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.
- Как ще го направиш?- попита тя.
Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.
Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.
Изсъска. Нажежено до бяло изсъскване.
Ричард не погледна, но знеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, целата омраза, цялата злоба си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най- много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; От любовта към нея.
- Дена - прошепна той. - Можеш просто да ме пуснеш да си вървя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.
Тя вдигна брадичката си.
- Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. не мога да бъда нищо повече от това, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.
Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.
Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.
- Сърцето ми е тук , любов моя.
С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.
- Ричард - прошепна тя, - никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това, че ми показа какво е.
От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.
- Прости ми, моя любов.
Тя се усмихна.
- Всичко. Благодаря ти, че ме нарече "моя любов". Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.
Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива, мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.
Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.
Как само му се щеше да не го беше правил.
крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна каишка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.
-Дошъл си да ме убиеш, любов моя? - прошепна тя.
Той кимна бавно.
- Да, Господарке.
Тя леко се усмихна.
- За първи път мт наричаш само "Господарке". Винаги досега си ми казвал "Господарке Дена". Това означава ли нещо?
- Да означава всичко, дугарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.
-Приготвих се.
-Защо си гола?
Светлината на лампата се отразяваше във влажнитв й очи.
- Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.
-Разбирам - прошепна той. - Откъде разбра, че идвам, за да те убия?
- Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.
По детски красивото й лице беше бяло.
- Толкова съжалявам, Дена- прошепна той.
- Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.
Тя се усмихна по-широко.
- Радвам се. - Тя очевидно изпитваше истинска гордст. - Обичаш тази жена, Калан, нали?
Той смръщи чело.
- Откъде знаеш?
- Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?
- Не мога- каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. - Тя е изповедник. Силата й ще ме унищожи.
- Съжалявам. Това причинява ли ти болка?
Той бавно кимна.
- Повече от всяка болка, която ти ми причини.
- Добре - тъжно усмихна се Дена. - Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.
Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.
По лицето ми се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?
- Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.
По бузата и се изтърколи сълза от гордост.
- Благодаря ти, любов моя - Въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.
- Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата ще те боли само, ако го хванеш с ръка.
Ричард пое лицето й в бялата светлина.
- Това би било чест за мен, любов моя.
Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.
- Как ще го направиш?- попита тя.
Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.
Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.
Изсъска. Нажежено до бяло изсъскване.
Ричард не погледна, но знеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, целата омраза, цялата злоба си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най- много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; От любовта към нея.
- Дена - прошепна той. - Можеш просто да ме пуснеш да си вървя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.
Тя вдигна брадичката си.
- Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. не мога да бъда нищо повече от това, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.
Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.
Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.
- Сърцето ми е тук , любов моя.
С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.
- Ричард - прошепна тя, - никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това, че ми показа какво е.
От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.
- Прости ми, моя любов.
Тя се усмихна.
- Всичко. Благодаря ти, че ме нарече "моя любов". Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.
Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива, мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.
Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.
Как само му се щеше да не го беше правил.
Ела до мен... Дамян Дамянов
Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.
Шекспир, Сонети
Да, моята любов е моят грях.
Не ми прощаваш ти за моите грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
* * *
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел - момък с къдри позлатени
и сатана - жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата
със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг - странят от мен
и: "в ада й е той", боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя оттам.
Не ми прощаваш ти за моите грешки.
А твоите? Сравни греха ми с тях
и виж сама чии ли са по-тежки.
Но разбери, не твоите уста
ще ме винят, отдавна осквернени,
изцапани с лъжи, без красота
и със следи от клетви и измени.
По-грешна ли е моята любов?
По-свято ли е твоето терзание?
Не ме съди със този гняв суров,
смили се, ако чакаш състрадание;
но ако нямаш капка жал в душата,
не чакай милост и за теб самата.
* * *
За радост и за скръб две страсти в мене,
два образа ме следват всеки миг.
Бял ангел - момък с къдри позлатени
и сатана - жена със мургав лик.
И с цел да ме низвергне вдън земята,
а него да превърне в сатана,
въвежда във съблазън добротата
със хубостта си смуглата жена.
Но той дали е вече в неин плен?
Допускам, но не знам до тоя час.
Дружат един със друг - странят от мен
и: "в ада й е той", боя се аз.
Но туй със положителност ще знам,
когато го низвергне тя оттам.
"Обичам те"
Какво се казва на някого когото обичаш?
- Еми...обичам те - каза той.
- Ами ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов- каза той.
- Ами ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко - каза той.
- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш - каза той.
- А какво се прави когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят какво е да обичаш - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш - каза той.
- А какво правиш когато някой ти каже "обичам те"?
- Вярваш му - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- А какво правиш когато някой те попита "обичаш ли ме"?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото ако го обичаш той ще знае...и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия "обичам те"?
- Защото не са сигурни - каза той.
- В какво?
- В любовта си - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да - каза той.
- Обичам те.
- Знам - свърши той.
- Еми...обичам те - каза той.
- Ами ако се уплаши?
- Тогава значи не е готов да го обичаш - каза той.
- И какво се прави тогава?
- Изчакваш го - каза той.
- Как така?
- Изчакваш го да стане готов- каза той.
- Ами ако не стане?
- "Ако" са три буквички, които поставени пред едно изречение променят всичко - каза той.
- А какво му казваш тогава? Лъжеш ли го?
- Не, продължаваш да го обичаш - каза той.
- А какво се прави когато обичаш някого? Жените ли се?
- Не - каза той.
- А защо всички се женят?
- Защото не знаят какво е да обичаш - каза той.
- Кой знае?
- Ти знаеш - каза той.
- Защо?
- Защото обичаш някого - каза той.
- Защо така мислиш?
- Иначе нямаше да ме питаш - каза той.
- А какво правиш когато някой ти каже "обичам те"?
- Вярваш му - каза той.
- Защо?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- Защо мислиш, че не са ми казвали?
- Той не ти го е казвал - каза той.
- Аз кога съм го срещнала?
- Когато залеза и изгрева се сляха в едно - каза той.
- Как така?
- Ще разбереш когато някой ти каже "обичам те" - каза той.
- А какво правиш когато някой те попита "обичаш ли ме"?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото ако го обичаш той ще знае...и няма да има нужда да те пита - каза той.
- А защо всички все повтарят на другия "обичам те"?
- Защото не са сигурни - каза той.
- В какво?
- В любовта си - каза той.
- А какво става когато любовта свърши?
- Нищо - каза той.
- Защо?
- Защото тя не свършва - каза той.
- А защо всички се развеждат?
- Любовта и бракът нямат нищо общо - каза той.
- Ти всички отговори ли знаеш?
- Не - каза той.
- А как ми отговаряш?
- С голямото си желание - каза той.
- Знаеш ли какво?
- Да - каза той.
- Обичам те.
- Знам - свърши той.
Из"Земята е греховна песен" - Тимо К.Мука
О,моя скъпа,бряг любим,
плачете-в нощта
с този мирис на полски цветя и мъх;
към небето полита песен
подобно изтръпнал вик;
коленичат мъжете и богу се молят-
с тежка молитва,
свеждат глави към пръстта,напоена със пот.
О,моя скъпа любов-плачи!
Тихо стене земята ми,до сърцето си тъмно пронизана.
Мъртва е плахата птица любов,бездиханна,убита.
Мъка изпълва певеца,в сърцето му
хлуе среднощния мрак.
О,със сълзи горещи плачи,моя скъпа,
щом скръбта е дошла,
с ридания ти изпрати отлетялата обич щастлива.
Мъка залива
насълзения взор на блатата
и радостта разпиляна се стапя
в надбрежна мъгла.
Тази молитва високо извикват мъжете сега,
нея отронва жена коленичила,
плаче.
Боже всесилни,
напои всички дни на живота ми,
отвори на човека очите,
господи,боже небесни,
ето чуй моя глас:и аз съм човек,
човек-твоя грешна любов.
Като лебедова песен е животът на жената,
като тихо шумолене се плъзга,
като музика над скованата земя.
Лебед се спуска от полет
и се врязва в езерното спокойствие,
търси тревистия бряг
Люби в тъмните езерни води,цар всесилен-
там свива гнездото си той.
Дни и нощи в него остава,
обладан от любовния полет.
Танцът ми вече започва-
бавно своето тяло разголва жената и отеква
песен на птица.
Отначало е тихо,после стенещи лебеди идат,
небосклона пресичат в мъка безбрежна пленени
над тъмните родни води
и плясък на силни криле ме изпълва-
после пак тишина.
Чезнат белите птици зад сивия рид,
секва навред песента.
Моята скъпа отново дрехата своя облича и се усмихва.
Викове на свирци и гарванов грак изпълват брега...
Танц започва моята мила,
сълзите пресъхват в очите и.
Нозете и рипват,политат полите и в танца,
с устни се смее моята мила.
Лебеди свода вечерен раздират
с вик на печал,
като див ураган те прелитат
и огъват брези пожълтели
и отново политат далеко.
Моята мила се смее,
като цвят се разтварят полите и,
закриват нозете и в танца
смехът и се стича в сластната нощ,
и хиляди нощни целувки сякаш се сипят отгоре и,
хиляди думи за обич.
Тиха пада нощта над брега
и до моята мила заспива,
във тервите уханни,над мъглявия езерен бряг,
само стонът на моята мила внезапно оглася
безмълвия здрач
и викът и разчупва нощта.
От сеното се вдига и танца започва отново,
своето тяло огъва
и политат полите и,нозете и литват отново,
и отново се сипят целувки над нея
и хиляди влюбени гласове.
Тя танцува и танцът на моята мила
сякаш е сън в сластна нощ.
Като шум на безброй лесове и морета идат отгоре
лебедов вик
и небето се пръсва на хиляди късчета звездни-
като дъжд се изсипват внад нощната шир.
И отново
отлитащи лебеди чезнат зад хълма далечен,
моята мила се смее,олюлява се,пада в тревите.
Спи земята,която е моя,
и набъбва от женския смях,
а жената,която се смее,е моята мила
и смехът и не знае прегради-подобно
силната власт на греха,
както святата власт на любовта.
От брега идва моята мила,
идва подобно на зов напевът на моите устни,
моя глас
и земята в миг разпознава гласа
на любовта ми,
като дете обичливо и жадно за нежност
с гласа си ме търси:
моя любов,тя ме търси,моя любов!
Недей да ме викаш-
аз съм друг,не съм онзи,когото знаеш,
онзи,за когото ме мислиш.
Аз съм чужд,когато ме търсиш,
от къща на къща ме дириш-
ще ме намериш в пръстта.
Любовта ми изчезва,води я заливат
и плаче:
не ме изставяй,възлюбени,
не следвай гласа на гордостта си,
не ме отблъсквай-
аз съм твоя,само за тебе и ти си всичко за мен.
Тъй моята мила нарежда и песен запява гребецът-
лодката литва в мъглата.
Но любовта си отблъсквам,любовта си захвърлям
и ето:
моята птица плува след мен по вълните...
плачете-в нощта
с този мирис на полски цветя и мъх;
към небето полита песен
подобно изтръпнал вик;
коленичат мъжете и богу се молят-
с тежка молитва,
свеждат глави към пръстта,напоена със пот.
О,моя скъпа любов-плачи!
Тихо стене земята ми,до сърцето си тъмно пронизана.
Мъртва е плахата птица любов,бездиханна,убита.
Мъка изпълва певеца,в сърцето му
хлуе среднощния мрак.
О,със сълзи горещи плачи,моя скъпа,
щом скръбта е дошла,
с ридания ти изпрати отлетялата обич щастлива.
Мъка залива
насълзения взор на блатата
и радостта разпиляна се стапя
в надбрежна мъгла.
Тази молитва високо извикват мъжете сега,
нея отронва жена коленичила,
плаче.
Боже всесилни,
напои всички дни на живота ми,
отвори на човека очите,
господи,боже небесни,
ето чуй моя глас:и аз съм човек,
човек-твоя грешна любов.
Като лебедова песен е животът на жената,
като тихо шумолене се плъзга,
като музика над скованата земя.
Лебед се спуска от полет
и се врязва в езерното спокойствие,
търси тревистия бряг
Люби в тъмните езерни води,цар всесилен-
там свива гнездото си той.
Дни и нощи в него остава,
обладан от любовния полет.
Танцът ми вече започва-
бавно своето тяло разголва жената и отеква
песен на птица.
Отначало е тихо,после стенещи лебеди идат,
небосклона пресичат в мъка безбрежна пленени
над тъмните родни води
и плясък на силни криле ме изпълва-
после пак тишина.
Чезнат белите птици зад сивия рид,
секва навред песента.
Моята скъпа отново дрехата своя облича и се усмихва.
Викове на свирци и гарванов грак изпълват брега...
Танц започва моята мила,
сълзите пресъхват в очите и.
Нозете и рипват,политат полите и в танца,
с устни се смее моята мила.
Лебеди свода вечерен раздират
с вик на печал,
като див ураган те прелитат
и огъват брези пожълтели
и отново политат далеко.
Моята мила се смее,
като цвят се разтварят полите и,
закриват нозете и в танца
смехът и се стича в сластната нощ,
и хиляди нощни целувки сякаш се сипят отгоре и,
хиляди думи за обич.
Тиха пада нощта над брега
и до моята мила заспива,
във тервите уханни,над мъглявия езерен бряг,
само стонът на моята мила внезапно оглася
безмълвия здрач
и викът и разчупва нощта.
От сеното се вдига и танца започва отново,
своето тяло огъва
и политат полите и,нозете и литват отново,
и отново се сипят целувки над нея
и хиляди влюбени гласове.
Тя танцува и танцът на моята мила
сякаш е сън в сластна нощ.
Като шум на безброй лесове и морета идат отгоре
лебедов вик
и небето се пръсва на хиляди късчета звездни-
като дъжд се изсипват внад нощната шир.
И отново
отлитащи лебеди чезнат зад хълма далечен,
моята мила се смее,олюлява се,пада в тревите.
Спи земята,която е моя,
и набъбва от женския смях,
а жената,която се смее,е моята мила
и смехът и не знае прегради-подобно
силната власт на греха,
както святата власт на любовта.
От брега идва моята мила,
идва подобно на зов напевът на моите устни,
моя глас
и земята в миг разпознава гласа
на любовта ми,
като дете обичливо и жадно за нежност
с гласа си ме търси:
моя любов,тя ме търси,моя любов!
Недей да ме викаш-
аз съм друг,не съм онзи,когото знаеш,
онзи,за когото ме мислиш.
Аз съм чужд,когато ме търсиш,
от къща на къща ме дириш-
ще ме намериш в пръстта.
Любовта ми изчезва,води я заливат
и плаче:
не ме изставяй,възлюбени,
не следвай гласа на гордостта си,
не ме отблъсквай-
аз съм твоя,само за тебе и ти си всичко за мен.
Тъй моята мила нарежда и песен запява гребецът-
лодката литва в мъглата.
Но любовта си отблъсквам,любовта си захвърлям
и ето:
моята птица плува след мен по вълните...
За теб ще се завръщам
Аз привикнах с мисълта, че няма да те имам.
Привикнах и няма нещо, дето да тежи.
И спяща съм в прегръдките ти, дори незрима.
Отнесена от вихър, който вече не горчи.
Аз привикнах с мисълта за загубата.
Не съм нелепа и сломена.
Не съм вече жалката и пагубната.
Истината видях в очите ти засмени.
Аз видях и онази сляпа, твоя нежност,
с която пръстите си в косата ми зариваш.
Усетих пулса ти със своя... твоята безбрежност
за миг бе и моя... Усетила порива ти, в ръцете ти заспивам...
Аз привикнах, че днес те имам, утре не.
Не съжалявам за грешката в душата.
Няма вече стонове и молене,
привикнах с тишината...
И няма този ден отново да заплача.
И няма да се крия из крехките окови.
Няма от утре да те чакам,
просто искам понякога да бъда твоя.
И не мисля, че таз любов е грешка.
Не мисля, че отново ще боли.
В мен има чувства, просто са човешки.
И малко място ще ти отделя в своите мечти.
Не завинаги, не за вечност.
Привикнах, че няма да съм твоя.
Тук и сега, не в сляпата далечност
за малко ще наруша покоя.
И после пак ще сме далечни.
Чужди и до болка близки.
Спомените си ще пазя вечни,
макар и грешни, миговете бяха чисти.
Видях те днес. И не съжалявам.
И за таз любов пак ще се обръщам...
И пак в безмълвието ще ти прощавам.
Докато имам сили за теб отново да се връщам...
Привикнах и няма нещо, дето да тежи.
И спяща съм в прегръдките ти, дори незрима.
Отнесена от вихър, който вече не горчи.
Аз привикнах с мисълта за загубата.
Не съм нелепа и сломена.
Не съм вече жалката и пагубната.
Истината видях в очите ти засмени.
Аз видях и онази сляпа, твоя нежност,
с която пръстите си в косата ми зариваш.
Усетих пулса ти със своя... твоята безбрежност
за миг бе и моя... Усетила порива ти, в ръцете ти заспивам...
Аз привикнах, че днес те имам, утре не.
Не съжалявам за грешката в душата.
Няма вече стонове и молене,
привикнах с тишината...
И няма този ден отново да заплача.
И няма да се крия из крехките окови.
Няма от утре да те чакам,
просто искам понякога да бъда твоя.
И не мисля, че таз любов е грешка.
Не мисля, че отново ще боли.
В мен има чувства, просто са човешки.
И малко място ще ти отделя в своите мечти.
Не завинаги, не за вечност.
Привикнах, че няма да съм твоя.
Тук и сега, не в сляпата далечност
за малко ще наруша покоя.
И после пак ще сме далечни.
Чужди и до болка близки.
Спомените си ще пазя вечни,
макар и грешни, миговете бяха чисти.
Видях те днес. И не съжалявам.
И за таз любов пак ще се обръщам...
И пак в безмълвието ще ти прощавам.
Докато имам сили за теб отново да се връщам...
неделя, 5 декември 2010 г.
Отново...и отново...
И тя отлита, забравила тъга и страх в един жадуван свят, вълшебен свят на любовта...
Тя мечтае, полита, рее се из блещукащи съновидения, които се случват всеки ден, всеки миг, с всяко ново вдишване.
Отново...
Светът наоколо й се променя бързо, не се спира дори за секунда, всичко е по-различно.
Тя също се променя, заедно с него, обича го, такъв разрошен, непостоянен, глобализиран, изтъняващ, като озоновия слой, свят, отиващ накъде?...
Тя обича полетите на есенните листа по прашната алея по булеварда, обича да гали котките и да ги гушка, обича Рила и природата и участва всеячески и когато може да отдели време в акции, обича дечицата, за които се грижи в детския кът и занималнята, обича трудните и много-интересни-нови курсове в Културологията, обича танците, макар да не е перфектния танцьор... Обича да си мечтае, че някой ден ще има партньор, истински, от плът и кръв... Мъж...
Тя обича... него, нейното Слънце, обича да си фантазира разни романтични истории, от които настръхва и превъзбудено и съвсем малко възбудено се размечтава.
Обича да се влюбва... тази година й се случи цели 5 пъти.
Отново...
Тя има толкова много страст и любов в себе си, че хормоните й постоянно подскачат, бръмчат, тупуркат, ох, ще изхвърчат на другия край на вселената от препиране...
Тя не се спира пред нищо. И не може да спре. Лудият водовъртеж на сърцето и душата и тялото й е по-силен от нея...
Тя обича да говори за себе си, обича да бърбори, да е с много, много, много хора...
Тя обича киното и театъра, колелото, ските, природата, есента, пролетта, зимата и лятото, слънцето, планините, залезите, приказките, "Да пробудиш драконче", "Майстора и Маргарита", слънчогледите, делфините, шоколада, млякото с какао и канелата, виолетките, "Последният еднорог", Херман Хесе и още...
Тя е нетърпелива, гушлива, обичаща и раздаваща се...
Рядко мисли за себе си, но напоследък се сеща все по-често. :)
И знае, че, за да промени света, първо трябва да започне от себе си :)
Тя е... като теб и мен. Тя е... жената и детето. Тя може би съм аз, а може би и ти?...
Тя мечтае, полита, рее се из блещукащи съновидения, които се случват всеки ден, всеки миг, с всяко ново вдишване.
Отново...
Светът наоколо й се променя бързо, не се спира дори за секунда, всичко е по-различно.
Тя също се променя, заедно с него, обича го, такъв разрошен, непостоянен, глобализиран, изтъняващ, като озоновия слой, свят, отиващ накъде?...
Тя обича полетите на есенните листа по прашната алея по булеварда, обича да гали котките и да ги гушка, обича Рила и природата и участва всеячески и когато може да отдели време в акции, обича дечицата, за които се грижи в детския кът и занималнята, обича трудните и много-интересни-нови курсове в Културологията, обича танците, макар да не е перфектния танцьор... Обича да си мечтае, че някой ден ще има партньор, истински, от плът и кръв... Мъж...
Тя обича... него, нейното Слънце, обича да си фантазира разни романтични истории, от които настръхва и превъзбудено и съвсем малко възбудено се размечтава.
Обича да се влюбва... тази година й се случи цели 5 пъти.
Отново...
Тя има толкова много страст и любов в себе си, че хормоните й постоянно подскачат, бръмчат, тупуркат, ох, ще изхвърчат на другия край на вселената от препиране...
Тя не се спира пред нищо. И не може да спре. Лудият водовъртеж на сърцето и душата и тялото й е по-силен от нея...
Тя обича да говори за себе си, обича да бърбори, да е с много, много, много хора...
Тя обича киното и театъра, колелото, ските, природата, есента, пролетта, зимата и лятото, слънцето, планините, залезите, приказките, "Да пробудиш драконче", "Майстора и Маргарита", слънчогледите, делфините, шоколада, млякото с какао и канелата, виолетките, "Последният еднорог", Херман Хесе и още...
Тя е нетърпелива, гушлива, обичаща и раздаваща се...
Рядко мисли за себе си, но напоследък се сеща все по-често. :)
И знае, че, за да промени света, първо трябва да започне от себе си :)
Тя е... като теб и мен. Тя е... жената и детето. Тя може би съм аз, а може би и ти?...
Besame mucho... Tango amore
Капчицата едва чуто се плъзга по зелената острота на листото. Една боса извивка го притиска към земята за миг и половина. След това настъпва тишината. Музика бавно звучи в ума на още едно босоного. Поглед отсам следи потрепването на зениците оттатък. Палав слънчев лъч небрежно гали меката пристегната коса. Хладен досег със земята. Огън в сърцата. Пръсти плахо докосват нов стрък. Нежно го галят и търсят почвата му. Две съзнания нашепват неземно. Две ръце се разтварят. Едни обятия се протягат към други, свенливи. Деликатен повей откъсва мигла и я отнася на невидима длан. Друга една улавя насрещната. Гръден кош отсам о ребра оттам намират опора. Ръка ляга на изваяна лопатка. Ръка се плъзва над предната и опира пръсти в силно рамо. Бедро пасва с бедро. Глави бавно се навеждат назад. Стойки се накланят-издължават настрани. Сплотени пръсти посочват небето. Вдишване опложда мълчанието. Коси се отмятат една към друга. Две очи срещат още толкова и се затварят. Музиката се за излива на вихри в едно общо съзнание. Дясна стъпка назад. Светкавица заслепява небето. Лява стъпка назад и навън. Гръм прокъсва парцаливи облаци. Лява стъпка напред. Дясна стъпка навътре и напред. Треви и цветя се насила покланят на яростен вятър. Дясно братче-ходило застава до ляво сестриче-ходило. Капки-игли се забиват в едно тяло и в една земя. Лява стъпка напред. Дясна стъпка напред вдясно. Черна паст поглъща последния слънчев лъч. Четири свода застават един до друг и насреща си. Едно и едно са се слели в едно и разтварят обятия към едно. Цяло. Двадесет, четири, две и едно се въртят по спирала. Стъпка по стъпка твори се градеж. А природата страда от и в невъзможност. Крак се източва напред. Ръка подкрепя извития кръст. Крак се повива зад пояс. Дъх се навежда над дихание. Сила и скорост, мощ, темперамент. Благост и кротост. Всичко и нищо. Край и безкрай. Две сърца тупкат и топлят: туп-туп, туп-туп. Две лица се извъртат в обща посока. Две същества безгласо, беззрачно танцуват танго. Далечни и близки, еднакви почти. Издигнати на долната и горната земя пред дверите. Буря нямо засипва със сляпо възмездие. Стъпки полека забавят ход. Стихват. Присвити колена се изпъват в заедност. Трето коляно се впъхва под други две, а четвърто обкрачило го е. Пъп се намира на пъпа. Гърди полягат върху гръд. Две ръце докосват Създателя. Издишване с вдишване се смесват във въздишка. Капки пролазват от чело на чело. Устни леко отворени докосват невидимо другите. Очи се отварят и гледат се ясно. Един организъм в два се разплита. Застанали спокойни насреща си взират се. Поклон, реверанс. Прозрачна стена избуя от земята и се съедини с небесата. Той запя змейова песен със свъсени вежди. Тя заигра самодивско хоро разлитаща сълзи. Побратими люспести се спуснаха от небето. Посестрими светещи от гората се изляха. Природата люто проклинаше невъзможна любов. Последна нота изпята, последен такт изигран. Не миг, а вечност гледаха се. Протегнаха длани към този иззад и тръгнаха към себе си. Братя и сестри се гневяха. Пръсти без страх докоснаха пръсти отвъд предела чужд. Потръпване, трепет. Поляна огряна. И две деца. Две споделени ръце. Две босоноги души тичаха към необятния кръгозор.
събота, 20 ноември 2010 г.
понеделник, 25 октомври 2010 г.
Реч на Чарли Чаплин /на собствената му седемдесетгодишнина/
КОГАТО ЗАПОЧНАХ ДА ОБИЧАМ СЕБЕ СИ
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича "автентичност".
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това "признание".
Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това "зрелост".
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това "увереност в себе си".
Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това "простота".
Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".
Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е "скромност".
Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това "реализация".
Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка "мъдрост на сърцето".
Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам:"Това е животът!"
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича "автентичност".
Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това "признание".
Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това "зрелост".
Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това "увереност в себе си".
Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това "простота".
Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".
Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е "скромност".
Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това "реализация".
Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка "мъдрост на сърцето".
Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам:"Това е животът!"
КРАТКИ ПРИКАЗКИ
ЩАСТИЕ
Вървял човек и намерил щастие.
- Ти чие си? - попитал.
- Загубено съм - тъжно отвърнало щастието.
- Щом си загубено и не знаеш чие си, бъди мое!
Казал и го направил. Метнал щастието на рамо и продължил нататък. Но не усетил никакво въодушевление, все едно щастие няма.
- Защо така? - попитал човекът щастието.
- Защото ако щастието на друг намалява, твоето не става повече.
СЪВЕСТ
Вървял човек и намерил съвест.
- Какво да правя сега с теб? - зачудил се.
- Ами приюти ме, нахрани ме!
Послушал я човекът, дал й свръх обещаното я сложил да спи. Така спи и до ден днешен ...
ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ
Попитали мъдрец:
- Колко вида приятели има?
- Три - отговорил той.
- Има приятели като храна - всеки ден ги търсиш.
- Има приятели като лекарство - търсиш ги, когато са ти нужни.
- Има приятели като болест - винаги те търсят теб.
Вървял човек и намерил щастие.
- Ти чие си? - попитал.
- Загубено съм - тъжно отвърнало щастието.
- Щом си загубено и не знаеш чие си, бъди мое!
Казал и го направил. Метнал щастието на рамо и продължил нататък. Но не усетил никакво въодушевление, все едно щастие няма.
- Защо така? - попитал човекът щастието.
- Защото ако щастието на друг намалява, твоето не става повече.
СЪВЕСТ
Вървял човек и намерил съвест.
- Какво да правя сега с теб? - зачудил се.
- Ами приюти ме, нахрани ме!
Послушал я човекът, дал й свръх обещаното я сложил да спи. Така спи и до ден днешен ...
ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ
Попитали мъдрец:
- Колко вида приятели има?
- Три - отговорил той.
- Има приятели като храна - всеки ден ги търсиш.
- Има приятели като лекарство - търсиш ги, когато са ти нужни.
- Има приятели като болест - винаги те търсят теб.
ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВТА И ПРИЯТЕЛСТВОТО
Срещнали се Любовта и Приятелството.
Любовта попитала:
-За какво си нужно ти, щом мен ме има на света?
-За да оставя усмивки там, където ти оставяш сълзи - отговорило Приятелството.
Любовта попитала:
-За какво си нужно ти, щом мен ме има на света?
-За да оставя усмивки там, където ти оставяш сълзи - отговорило Приятелството.
За прислужниците, принцесите и кралиците
Прислужниците мечтаят за добрата фея.
Принцесите - за прекрасния принц.
Кралиците не мечтаят, а действат.
Прислужниците вярват, че чудеса се случват.
С принцесите те наистина се случват.
Кралиците ги правят сами.
Прислужниците са слаби, но изглеждат силни.
Принцесите са силни, но изглеждат слаби.
Кралиците минават и без маски.
Прислужниците идват по-рано.
Принцесите закъсняват.
Кралиците идват винаги навреме.
Прислужниците за всичко винят себе си.
Принцесите - другите.
Кралиците правят изводи.
Прислужниците не умеят да побеждават.
Принцесите не умеят да губят.
Кралиците не се съревновават.
От прислужници драконите не се интересуват.
Принцесите са изяждани от дракони.
С кралиците драконите дружат.
Защото прислужниците не се интересуват от дракони.
Принцесите се страхуват.
А кралиците ги приласкават.
Прислужниците, даже хубавичките, смятат себе си за втора ръка.
Принцесите, даже уродливите, смятат себе си за красавици.
Кралиците нямат толкова време да се вглеждат в себе си в огледалото.
Прислужниците може да не забелязваш.
Принцесите не бива да не забелязваш.
Кралиците не бива да не забелязваш, когато на тях им е нужно това.
Прислужниците са покорни.
Принцесите са своенравни.
Кралиците са дисциплинирани.
Прислужниците понасят унижения.
Принцесите отмъщават за тях.
Да унижиш кралица е невъзможно.
Прислужниците искат да получат похвала.
Принцесите - внимание.
Кралиците - опит.
Прислужниците обичат.
Принцесите позволяват да ги обичат.
Кралиците не се замислят, кой кого.
Прислужниците всичко разбират и търпят.
Принцесите разбират само това, което искат.
Кралиците всичко разбират и си тръгват.
Прислужниците не умеят да искат.
Принцесите не умеят да чакат.
Кралиците знаят - всяко нещо с времето си.
Прислужниците не искат да пораснат.
Принцесите не искат да остареят.
Кралиците знаят - всяко нещо с времето си.
Прислужниците виждат света в черно.
Принцесите - в розово.
Кралиците - в розово, в черно и във всички останали цветове.
С прислужниците е лесно.
С принцесите е сложно.
С кралиците е най-вече интересно.
Да си прислужница е сложно.
Да си принцеса е леко.
Да си кралица си заслужава.
Източник: http://prit4ite.blogspot.com/2010/03/blog-post_5009.html
Принцесите - за прекрасния принц.
Кралиците не мечтаят, а действат.
Прислужниците вярват, че чудеса се случват.
С принцесите те наистина се случват.
Кралиците ги правят сами.
Прислужниците са слаби, но изглеждат силни.
Принцесите са силни, но изглеждат слаби.
Кралиците минават и без маски.
Прислужниците идват по-рано.
Принцесите закъсняват.
Кралиците идват винаги навреме.
Прислужниците за всичко винят себе си.
Принцесите - другите.
Кралиците правят изводи.
Прислужниците не умеят да побеждават.
Принцесите не умеят да губят.
Кралиците не се съревновават.
От прислужници драконите не се интересуват.
Принцесите са изяждани от дракони.
С кралиците драконите дружат.
Защото прислужниците не се интересуват от дракони.
Принцесите се страхуват.
А кралиците ги приласкават.
Прислужниците, даже хубавичките, смятат себе си за втора ръка.
Принцесите, даже уродливите, смятат себе си за красавици.
Кралиците нямат толкова време да се вглеждат в себе си в огледалото.
Прислужниците може да не забелязваш.
Принцесите не бива да не забелязваш.
Кралиците не бива да не забелязваш, когато на тях им е нужно това.
Прислужниците са покорни.
Принцесите са своенравни.
Кралиците са дисциплинирани.
Прислужниците понасят унижения.
Принцесите отмъщават за тях.
Да унижиш кралица е невъзможно.
Прислужниците искат да получат похвала.
Принцесите - внимание.
Кралиците - опит.
Прислужниците обичат.
Принцесите позволяват да ги обичат.
Кралиците не се замислят, кой кого.
Прислужниците всичко разбират и търпят.
Принцесите разбират само това, което искат.
Кралиците всичко разбират и си тръгват.
Прислужниците не умеят да искат.
Принцесите не умеят да чакат.
Кралиците знаят - всяко нещо с времето си.
Прислужниците не искат да пораснат.
Принцесите не искат да остареят.
Кралиците знаят - всяко нещо с времето си.
Прислужниците виждат света в черно.
Принцесите - в розово.
Кралиците - в розово, в черно и във всички останали цветове.
С прислужниците е лесно.
С принцесите е сложно.
С кралиците е най-вече интересно.
Да си прислужница е сложно.
Да си принцеса е леко.
Да си кралица си заслужава.
Източник: http://prit4ite.blogspot.com/2010/03/blog-post_5009.html
вторник, 3 август 2010 г.
Дойдох да кажа нещо - Джубран Халил
из "Сълза и усмивка"
Моят дух е за мен приятел - успокоява ме, щом с тежест се изпълнят дните ми и носи ми утеха, ако злочестините ми се множат.
Който не е приятел с духа си, той е враг на хората. И който не вижда в себе си другар, умира отчаян. Защото източникът на живота е вътре в човека, а не вън от него.
Дойдох да кажа нещо и ще го изрека. Но покоси ли ме смъртта, преди да съм го сторил, то утрешния ден ще го направи. Защото бъдещето не оставя скрити тайни в книгата на Вечността.
Дойдох, за да живея в славата на Любовта и блясъка на Красотата.
И затова - съзрете ме в живота, от него хората не могат да ме отделят.
Затворят ли очите ми, ще слушам песните на любовта и звуците на радостта и красотата. Запушат ли ушите ми, наслада ще намеря в милувката на вятъра, изпредена от аромата на красотата и сладостния дъх на влюбените.
Ако от въздух ме лишат, аз чрез духа си ще живея, защото той е плод на любовта и красотата.
Дойдох да съм за всички и във всички. Това, което днес самичък правя, ще бъде разгласено пред народа в дните идни.
Каквото днес изричам само аз, мнозина утре ще подхванат в хор.
Моят дух е за мен приятел - успокоява ме, щом с тежест се изпълнят дните ми и носи ми утеха, ако злочестините ми се множат.
Който не е приятел с духа си, той е враг на хората. И който не вижда в себе си другар, умира отчаян. Защото източникът на живота е вътре в човека, а не вън от него.
Дойдох да кажа нещо и ще го изрека. Но покоси ли ме смъртта, преди да съм го сторил, то утрешния ден ще го направи. Защото бъдещето не оставя скрити тайни в книгата на Вечността.
Дойдох, за да живея в славата на Любовта и блясъка на Красотата.
И затова - съзрете ме в живота, от него хората не могат да ме отделят.
Затворят ли очите ми, ще слушам песните на любовта и звуците на радостта и красотата. Запушат ли ушите ми, наслада ще намеря в милувката на вятъра, изпредена от аромата на красотата и сладостния дъх на влюбените.
Ако от въздух ме лишат, аз чрез духа си ще живея, защото той е плод на любовта и красотата.
Дойдох да съм за всички и във всички. Това, което днес самичък правя, ще бъде разгласено пред народа в дните идни.
Каквото днес изричам само аз, мнозина утре ще подхванат в хор.
сряда, 21 юли 2010 г.
РАЗДЯЛА
Не чакам. Не искам. Не мога.
Не бдя. Не сънувам. Не спя.
Сърцето за всяка тревога
и всякакъв страх ослепя.
Не чувам. Не чувствам. Не страдам.
Не мисля. Изстинал и твърд,
стоя неподвижен. Не падам.
Живея след своята смърт
Не бдя. Не сънувам. Не спя.
Сърцето за всяка тревога
и всякакъв страх ослепя.
Не чувам. Не чувствам. Не страдам.
Не мисля. Изстинал и твърд,
стоя неподвижен. Не падам.
Живея след своята смърт
ПОВЕЛЯ Никола Боздуганов - 1993г.
Трябва да живея! Иначе със какво
слънцето ще оправдае своето съществуване?
Трябва да живея. Иначе зло и добро
ще останат само в речника за врачуване.
Трябва да живея. За да има кого
зли езици да смилат, женски длани да галят..
И да може дори свитъкът сено
да огрява лицето ми, когато го палят.
Трябва да живея. За да багря света
с мойто малко, но ярко човешко присъствие.
Да изхвърлям на всяка мерзост сметта
от сърцето си - ако е нужно, до втръсване...
Трябва да живея. За да може смъртта
когато ме вземе в алчните си обятия,
да отвори място на друг във света,
в който изстрадвах човешкото си зачатие.
слънцето ще оправдае своето съществуване?
Трябва да живея. Иначе зло и добро
ще останат само в речника за врачуване.
Трябва да живея. За да има кого
зли езици да смилат, женски длани да галят..
И да може дори свитъкът сено
да огрява лицето ми, когато го палят.
Трябва да живея. За да багря света
с мойто малко, но ярко човешко присъствие.
Да изхвърлям на всяка мерзост сметта
от сърцето си - ако е нужно, до втръсване...
Трябва да живея. За да може смъртта
когато ме вземе в алчните си обятия,
да отвори място на друг във света,
в който изстрадвах човешкото си зачатие.
неделя, 27 юни 2010 г.
Джубран Халил Джубран:: П Р О Р О К Ъ Т ::
КОРАБЪТ ПРИСТИГА
АЛ-МУСТАФА, избраният, възлюбленият, зората на своя ден, бе чакал дванадесет години в град Орфалез кораба, отреден да го отведе на острова на отците му.
И в дванадесетата година, в седмия ден на Йелул , месеца на жътвата, той възкачи хълма извън градските стени и се взря в морската шир. И ето, корабът се зададе в маранята.
Тогава дверите на сърцето му се разтвориха и радостта му се зарея над морето. И той затвори очи и се помоли в безмълвието на душата си.
Но като слезе от хълма, налегна го мъка и той си рече:
"Нима мога да си тръгна в мир и без тъга? Не ще напусна тоя град без рана във сърцето.
Дълги дни на болка съм прекарал зад стените му и дълги нощи на самота. А кой напуска своите болки и уединение, без да изпита горест?
Твърде много духовни тежнения съм посял из тия улици и твърде много рожби на копнежите ми се скитат голи между тези хълми - как мога да се отделя без болка и покруса?
Не дреха ще захвърля в този ден, а жива кожа, отдрана със собствените ми ръце.
Не мисъл ще оставя зад гърба си, а своето сърце, смирено с глад и жажда, изпълнено с благост.
Ала не мога да се бавя тук.
Морската шир, която събира всички живи твари, зове и мен - и корабът ме чака.
Ако остана, дори часовете на нощта да са огън, аз ще замръзна, ще се вледеня, ще се скова.
Бих взел със себе си всичко тукашно. Но как?
Гласът не отнася със себе си езика и устните, които са го окрилили. Самичък търси той ефира.
Самичък, без гнездото си, литва и орелът към слънцето..."
И като стигна подножието на хълма, извърна се пак към морето и видя как корабът му навлиза в пристана и как на носа са се събрали всички моряци, чада на родната земя...
И душата му изплака към тях:
- О, синове на древната ни майка, ездачи на вълните, как често съм съзирал платната ви насъне! А идете сега да ме изтръгнете от най-дълбокия ми блян.
Готов съм за път и нетърпението ми, опънало платна, очаква вятъра.
Само още веднъж ще си поема дъх в този смълчан въздух, само един любещ поглед ще хвърля назад и после ще застана посред вас, мореплавател сред мореплаватели.
И ти, шир морска, спяща майко, коя едничка си покой на ручей и река, още един път само ще излъкатуши ручеят, още един път само ще бълбукане в долината,
и аз ще се влея в теб, безбрежна капчица в безбрежния океан.
И като си тръгна, той отдалеч видя мъже и жени, оставили нивята и лозята си, забързани към градските порти.
И чу как гласовете им го зоват по име, от нива на нива, за да известят, че корабът му е дошъл.
И си рече:
- Ще бъде ли тоя ден на раздяла и ден на завръщане? Ще кажат ли, че моят залез е бил моя зора? И какво ще дам на оногова, който е оставил плуга си в браздата, или на оногова, който е престанал да върти винарската преса? Ще стане ли сърцето ми дръвче, отрупано с плод, да мога да откъсна и да им дам? И ще избликне ли в мен желанието като водоскок, та да напълня чашите им? Ще бъда ли арфа, та да ме докосне ръката на Всемогъщия, или флейта, та дъхът му да премине през мен?
Търсач на безмълвия съм аз, но какво ли съкровище съм намерил в безмълвията, та с уверен дух да го раздам?
Ако това е денят на жътвата ми, то в какви нивя съм сял семето, през кои незапомнени сеитби?
Ако това наистина е часът, в който издигам фенера си, не моят пламък ще възпламне в него.
Тъмен и празен фенер ще издигна, ала Пазителят на нощта ще му налее масло и ще го запали.
Тия неща издума, но много в неговата гръд остана неизказано, че сам не би могъл да изрече дълбоката си тайна.
Когато влезе той в града, народът наизлезе да го посрещне - и всички викнаха в един глас.
И градските стареи се изправиха и рекоха:
- Не си отивай още изсред нас. Ти само едно пладне беше прилив наш в тъмата, ала чрез младостта ти вече блянове бленуваме. Ти вече не си странник между нас, ни гост, а свиден наш възлюбен син. Не обричай очите ни на глад за твоя лик.
А жреците и жриците му рекоха:
- Недей оставя морските вълни да ни разделят и годините, които прекара сред нас, да се превърнат в спомен.
Ти броди между нас подобно дух и сянката ти бе светлик върху лицата ни.
Обикнахме те много. Ала безмълвна беше любовта ни, забулена бе в було многокато.
Но тя сега вопие къмто теб и се откри.
Отвека е било, че любовта не знае свойта глъб, додето не настъпи час на разлъка.
И други надойдоха и го молеха, но той не отговори нито дума. Бе свел глава безмълвно, ала тия около него видяха сълзите да капят на гърдите му.
И той, и людете отидоха тогава на градския площад, пред храма.
И от светилището излезе жена на име ал-Митра, пророчицата.
И той я погледна с нежна обич, тъй като тя първа го бе потърсила и бе повярвала в него когато не бе прекарал и ден в града им.
А тя му въздаде поздрав с думите:
- Пророче Божи, броднико в извечното, очите си изгледа за тоз кораб.
И ето, корабът дойде и трябва да отплаваш.
Дълбоко е копнението ти по земята на твоите спомени, по обителта на висшите ти пориви; не ще те обвърже нашата любов, ни нуждите ни ще те задържат.
Но за едно те молим на раздяла - да ни говориш и да ни дариш с твоята истина.
А ние ще я завещаем на чадата си, те ще я предадат на своите чада - така тя няма да загине. В своята самота ти бдеше над душите ни, а в бдението си чуваше от нас и вопли, и смехове насъне. Открий ни прочее какви сме, кажи ни всичко, разбули тайната на битието от раждането до смъртта.
А той в отговор им рече:
- Люде орфалезки, за какво да ви говоря, ако не за онова, което вълнува душите ви сега?
ЗА ЛЮБОВТА
И РЕЧЕ МУ АЛ-МИТРА :
- Кажи ни за Любовта .
А той повдигна глава, огледа множеството и велика тишина настана. Тогава със силен глас им заговори:
- Когато Любовта ви позове, последвайте я, макар пътеките и да са стръмни и сурови.
И когато крилете и се разперят върху вас, отдайте и се, макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.
И когато тя ви проговори, повярвайте и, макар гласът и да руши мечтите ви, тъй както севернякът градините ви попарва.
Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст.
Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.
Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.
Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.
На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.
Отвява ви от сламки и от плява.
Премила ви до бяла същина.
Омесва ви до податлива мекост.
И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието свято пиршество.
Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.
Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада,
тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта и стига любовта.
Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.
ЗА БРАКА
ТОГАВА АЛ-МИТРА проговори пак и рече :
- Учителю, кажи ни за Брака.
И той отвърна с думите:
- Съчетани сте родени и съчетани ще бъдете навеки.
Съчетани ще бъдете и когато белите крила на смъртта разпилеят дните ви.
Да, съчетани ще бъдете дори в безмълвната Божия памет.
Ала прегръдката ви нека охлабее - да можете да дишате.
И нека ветрите небесни волно духат между двама ви.
Бъдете влюбени, но не с любов окови - а развълнувано море помежду двата бряга на душите ви.
Пълнете си един на друг бокала, ала не пийте от един бокал;
Давайте един на друг от хляба си, но всеки да си знае своя къшей.
Пейте, танцувайте и се радвайте, ала бъдете всеки себе си самият, тъй както струните на лютнята са поотделно, макар и да трептят в един напев.
Бъдете предани, но не отдавайте сърцата си един на друг, защото само ръката на Живота може да ги съхрани.
Живейте в близост, ала не и в преголяма близост, защото и колоните на храма се издигат поотделно и нито кипарис вирее в сянката на дъб, ни дъб пониква в сянка на кипарис.
ЗА ДЕЦАТА
А една жена с детенце на ръце продума:
- Кажи ни нещо за Децата.
А той и рече:
- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост, защото както Той обича литналата стрела;
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.
ЗА БЛАГОДЕЯНИЯТА
А ЕДИН БОГАТАШ помоли:
- Кажи ни слово за Благодеянията.
И той отвърна:
- Когато давате от имането си, малко давате.
Но когато давате от себе си, давате истински.
Защото какво е имането ви освен неща, които пазите и вардите от страх, че утре може би ще са ви нужни ?
О, утре! Какво ще донесе това утре на прекалено предвидливото куче, което заравя кокала в неизбродните пясъци, а после припва подир кервана на поклонниците, поели към Светия град?
И какво е страхът от недоимък, ако не същински недоимък?
Когато кладенецът ти е пълен, страхът от жажда не е ли най-неутолимата жажда ?
Има такива, които дават малко от многото си - но те дават, за да се прославят като милостиви и щедри - и от тези нечисти помисли благодеянието им бива осквернено.
А има и такива, които имат малко, но всичкото го дават.
Те вярват в живота и в неговата щедрост и тяхното ковчеже никога не се остава празно.
Има и такива, които дават с радост - и тази радост е тяхната награда.
Има и такива, които дават с болка - и тази болка е тяхното кръщение.
А има и такива, които дават и нито чувстват болка, нито търсят радост, нито пък дават с мисъл, че правят благодеяние;
те дават така, както отвъд, в долината, миртата изпълва въздуха с ухание.
Чрез ръцете на такива Бог говори и през техните очи се усмихва на земята.
Добре е да даваш, ако те помолят, но дваж по-добре е да даваш сам, разбрал нуждата на ближния.
За щедрия търсенето на някой, комуто да даде, е радост по-голяма от самото благодеяние.
Нима има нещо, което можеш да задържиш?
Всичко, което имаш, един ден ще оставиш;
затова давай днес, та времето на благодеянието да е твое, не на наследниците ти.
Често казвате:
- Бих дал, но на когото заслужава.
Овошките в градината ти не го казват, нито стадата на пасбището ти.
Те дават, за да живеят - да пазят своето, то значи да загинат.
Достойният да получава дните си и нощите си не е ли достоен да получи и от теб?
И онзи, който заслужава да пие от океана на живота, не заслужава ли да пълни чашата си и от твоето поточе?
И каква по-голяма заслуга има от достойнството, вярата и смелостта - дори милостта! - на този, който получава?
А кой си ти, та хората да раздират гърдите си, та да можеш ти да видиш достойнството им голо и гордостта им несмутена?
Първо гледай ти да си достоен да дадеш, да си ръка на милосърдието.
Защото животът дава на живота - и ти, който се мислиш за благодетел, си само свидетел на благодеянието.
А вие, които получавате - а всички получаваме - не си слагайте на сърце товара на голяма благодарност, за да не стане тя хомот и вам, и на тогова, който ви е дал.
По-добре се понесете заедно с него на крилата на благодеянието му;
защото, ако много мислите за дълговете си, значи се съмнявате в щедростта на благодетеля, комуто щедрата земя е майка, а Бог - баща.
ЗА ЯДЕНЕТО И ПИЕНЕТО
А ЕДИН СТАР ХАНДЖИЯ СЕ ОБАДИ :
- Кажи ни за Яденето и Пиенето.
А той отвърна с думите:
- Желал бих щото да живеехте от дъха на земята и както разлистения злак да се храните със светлина.
Но след като трябва да убивате, за да ядете, и да крадете от кърмата на новороденото, за да си утолите жаждата, правете го благолепно.
Нека трапезата ви е олтар, на който чистото и невинното от полето и леса се принася в жертва на онова, което е още по-чисто и още по-невинно във вас.
Когато колите добичето, казвайте в сърцето си:
"От силата, която те убива, и аз бивам убит; и аз като тебе ще бъда изяден.
Защото законът, който те предава в ръката ми, ще предаде и мен в друга, още по-мощна десница.
Твоята кръв и моята кръв са мъзгата, която храни небесното дърво."
И когато захапвате ябълката,казвайте в сърцето си:
"Твоите семки ще живеят в моето тяло и пъпките на твоето утре ще цъфтят в моето сърце, уханието ти ще ми е дъх и заедно ще възликуваме във времената."
А наесен, когато сте на гроздобер в лозята и пълните винарския си лин, казвайте в сърцето си:
"И аз съм лозе, и моят плод ще бъде събран в лина и като младо вино ще ме налеят във вечни съдове."
А зиме, като точите от виното, в сърцето ви да има за всяка чаша и песен;
и нека песента ви пази спомена за есенния гроздобер, за лозето и пълния ви лин.
ЗА ТРУДА
ТОГАВА ЕДИН ОРАЧ помоли :
- Кажи ни за Труда.
А той в отговор им рече:
- Трудете се, за да сте в крак със земята и с нейната душа.
Защото за годишните времена безделникът е чужденец, който напуска шествието на живота, потеглило величествено, с гордо смирение, към вечността.
Когато се трудиш, ти си флейта, през сърцето на която шепотът на часовете се превръща в музика.
Кой от вас би бил глухоняма тръстика, когато всички гласове се сливат в хор?
Чували сте да се казва, че работата е проклятие и всеки труд - злощастен.
Но аз ви казвам, че като работите, правите най-далечния блян по-земен, обречен вам, когато той едва е бил роден,
и че като се трудите, вие наистина почитате живота, а да почитате живота чрез труда, е да си узнал най-съкровената му тайна.
Но ако в теготата си помислите, че раждането е нещастие, а поддържането на плътта - проклятие, написано върху челата ви, то аз ви казвам: само с пот на чело ще измиете написаното.
Чували сте да се казва, че животът е тъма - и в своето изнурено униние повтаряте казаното от изнурените.
Но аз ви казвам, че животът е тъма, освен когато има порив,
а всеки порив е сляп, освен когато има знание,
а всяко знание е суета, освен когато има труд,
а всеки труд е напразен, освен когато има любов - защото когато се трудите с любов, обвързвате себе си със себе си, и един с другиго, и с Бога.
А какво е да се трудиш с любов?
То е да тъчеш платното с нишки, изтръгнати от сърцето, сякаш сама любимата ти ще се облече с това платно.
То е да зидаш къщата с обич, сякаш сама любимата ти ще влезе да живее в нея.
То е да сееш семето с нежност и да жънеш класовете с радост, сякаш сама любимата ти ще яде плода на твоя труд.
То е да вдъхваш на всичко, което вършиш, малко от своя дух
и да помниш, че блажените покойници стоят наоколо и бдят.
Често съм ви чувал да казвате, като в бълнуване насън: "Който дяла мрамор, за да извае душата си в камъка, е по-възвишен от оня, който оре земята.
И който улови небесната дъга и я втъче в платното в подобие на лик човешки, е по-голям от оня, който прави сандали за нозете ни."
Но аз ви казвам, и не насън, а в дневно бдение, че вятърът не говори по-нежно на исполинския дъб, отколкото на най-малката от земните тревици
и само оня е възвишен и голям, който превърне гласа на вятъра в песен, пречистена с любов.
Трудът е любов, добила видим образ.
И ако работиш не с любов, а с неприязън, по-добре остави работата си, седни при дверите на храма и проси милостиня от ония, що вършат работата си с любов.
Защото, ако печеш хляб, но равнодушно, то той горчив ще бъде и ще засища глада на човека едва наполовина.
И ако мачкането на гроздето в лина ти е омразно, тук омерзение ще влее във виното отрова.
И ако пееш като ангелите, ала не влагаш обич в песента си, ще правиш хорските уши глухи за гласовете на деня и на нощта.
ЗА РАДОСТТА И СКРЪБТА
ТОГАВА ЕДНА ЖЕНА помоли:
- Кажи ни за Радостта и за Скръбта.
А той в отговор и рече:
- Вашата радост е вашата скръб, само че без маска.
Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи.
И как ли би могло да бъде инак?
Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ?
И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож?
Когато се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост.
Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували.
Чули сте да казват: "Радостта е по-велика от скръбта", а от други сте чували: "Не, скръбта е по-велика."
Но аз ви казвам, че двете са неделими.
Те идат заедно, и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала на леглото ви.
Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си.
Само когато сте празни, сте в покой, в равновесие.
Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго се надигат или спадат.
ЗА КЪЩИТЕ
ТОГАВА ИЗЛЕЗЕ НАПРЕД ЕДИН ЗИДАР и го помоли:
- Кажи ни за къщите.
А той в отговор им рече:
- Преди да си градите дом от вар и камък зад градските стени, постройте си от блянове убежище в пущинака.
Защото не само вие имате нужда да се завръщате на свечеряване в жилището си - това е потребно и на странника във вас, далечния, навек уединения.
Вашата къща е ваше по-голямо тяло.
Тя расте на слънцето и спи в нощната тишина, но нейният сън не е без сънища. Нима къщата ви не сънува? И нима насъне не напуска града, за да отиде до дъбравата и хълма?
Желал бих щото да можех да сбера къщите ви в шепа и като сеяч да можех да ги пръсна из полето и леса.
Желал бих щото долините да са улици, а зелените лъки - алеи, та да се търсите един друг из лозята и дрехата ви да се пропие със земното ухание.
Но всичко това сега не ще се изпълни.
Дедите ви са се били събрали на едно място от страх. И този страх ще трае още малко. Още малко градските стени ще отделят огнищата от полята.
Ала кажете, люде Орфалезки, какво имате в къщите си? Какво пазите толкова, та ги заключвате и залоствате?
Имате ли мир - ведрия порив, който би разкрил силата ви?
Имате ли спомени - светещите сводове от връх до връх в ума?
Имате ли красотата, която води сърцето от вещите, правени с дърво и камък, към свещената планина?
Кажете, имате ли в къщите си това?
Или имате само разкош и жажда за разкош - този натрапник, който крадливо се вмъква в дома ви и първо е гост, после домакин, а ней-сетне господар?
Да, той става укротител и с примамка и камшик усмирява по-висшите ви желания и ги кара да играят по волята му.
Макар ръцете му да са коприна, сърцето му е от желязо.
Той ви приспива, а после застава до леглото ви и се гаври с достойнството на плътта.
Той се подиграва със здравия ви разум и естествените ви сетива и ги полага в сено, като чупливи грънци.
Наистина жаждата за удобства и разкош убива страстта на душата и после ехидна върви с погребалното и шествие.
Но вас, чада на простора, безпокойни и в покоя, вас не ще ви уловят в капан и не ще ви опитомят.
Вашата къща ще бъде не котва, а мачта.
Тя ще бъде не ципицата слуз, покрила раната, а клепачът, който пази окото.
Не ще прибирате крилете си, за да преминете през портата, не ще навеждате глава, за да не я ударите в тавана, не ще се боите да дишате, за да не се напукат и срутят стените.
Не ще живеете в гробници, строени от мъртвите за живите.
И макар да е величествена и великолепна, къщата ви не ще скрива тайната ви, нито ще сдържа копнежа ви.
Защото безграничното у вас обитава в дом, чийто покрив е небосводът, чиято врата е утринната мараня и чиито прозорци са песните и покоя на нощта.
ЗА ДРЕХИТЕ
ТОГАВА ТЪКАЧЪТ помоли:
- Кажи ни за Дрехите.
А той отвърна:
- Дрехите скриват много красота, ала не скриват грозотата.
И макар да търсите в одеждите свободата да сте насаме, може да намерите в тях верига и ярем.
Желал бих щото да можехте да срещате слънцето и вятъра повече с плът и по-малко с дреха.
Защото дъхът на живота е в слънцето, а ръката му - във вятъра.
Чул съм ви да казвате: "Дрехите, които носим, ги е тъкал северния вятър."
А аз ви казвам: да, северният вятър,
но стан му е бил срамът, а вътък и основа - слабостта.
И когато той е свършил работата си, се изсмял в гората.
Едно помнете - свянът е щит срещу нечестивото око.
Ала когато вече няма да има нечестивост, свянът не би ли бил окови и омърсяване на мисълта?
И друго запомнете - сладост е за земята да я галят босите ви нозе, а мечтата на ветрите е да си играят с косите ви.
ЗА КУПУВАНЕТО И ПРОДАВАНЕТО
ТОГАВА ЕДИН ТЪРГОВЕЦ се обади:
- Кажи ни за Купуването и Продаването.
А той му рече:
- Земята ви дава плодовете си и вие нямаше да сте в нужда, ако само знаехте как да си напълните шепите.
В размяната на даровете земни ще намерите доволство и обилие.
Ала ако размяната не е извършена с любов и блага справедливост, тя би отвела едного до лакомия, а другиго до глад.
Когато на тържището вие, труженици на морето, на нивите и лозята се срещнете с тъкачите, грънчарите и билкарите, то заедно призовете духа на земята, да дойде сред вас и да освети теглилките ви и сметките, които отмерват ценност за ценност.
И не оставяйте яловоръките да ви се месят в сделките, защото те ви дават голи думи срещу труд.
На такива люде казвайте:
- Елате с нас на нивата или излезте с братята ни в морето и хвърлете мрежите.
Земята и водите ще бъдат щедри и към вас, както са към нас.
Но ако дойдат певците, танцувачките и музикантите - купувайте си и от техния дар.
Защото те също са събирачи на плод и благовония и онова, което ви поднасят, макар и изтъкано от блянове и сън, е дреха и храна за душите ви.
И преди да си тръгнете от тържището, погрижете се никой да не си отива с празни ръце.
Защото духът на земята няма да спи в мир върху ветровете, докато нуждата и на най-низшия сред вас не бъде удовлетворена.
ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И НАКАЗАНИЕТО
И ТОГАВА ЕДИН ОТ ГРАДСКИТЕ СЪДИИ излезе напред и помоли:
- Кажи за Престъплението и Наказанието.
А той отвърна с думите:
- Когато вашият дух се отдели и тръгне да броди с вятъра, тогава вие, сами и неозаптени, правите зло на другите, а така и на себе си.
И поради това извършено зло ще трябва доста време да хлопате нечути на портата на блажените.
Божественото ви Аз е като океана -извечно и неомърсено.
То като въздуха извисява крилатите.
Божественото ви Аз е като самото слънце - не пълзи в къртичините и не търси змийските дупки.
Но Божественото ви Аз не обитава във вас само.
Във вас има още много от човека и много във вас още не е човек, а незрящо джудже, което върви насън в мъглата и дири пробуда.
Но да ви кажа за човека във вас.
Защото не Божественото ви Аз и не пигмеят в мъглата, а човекът във вас е този, който познава престъплението и наказанието за него.
Чувал съм ви да говорите за някой съгрешил така, сякаш той не е един от вас, а е чужд вам и натрапник във вашия свят.
Но аз ви казвам, че както святите и праведните не могат да се издигнат над най-висшето, което е във всеки от вас, така и грешниците и слабите не могат да паднат по-ниско от най-низкото, което също е във вас.
И както листът не пожълтява самичък, а с мълчаливото знание на цялото дърво, тъй и злосторникът не върши зло без тайното съгласие на всинца ви.
И вие вървите заедно в шествие към своето Божествено Аз.
Вие сте пътят, вие сте и пътниците.
И ако някой от вас се препъне и падне, той пада като предупреждение за онези, които идат след него, че има камък.
Да, той пада и поради това, че вървящите отпреде му, които, макар и по-бързи и по-уверени в нозете, не са отместили камъка от пътя.
И това помнете, макар то да ляга тежко на сърцата ви:
убитият също ще дава сметка за убийството, ограбеният не е без вина за постигналия го грабеж.
Праведният не е невинен за делата на кръвника, неопетненият не е чист от деянията на злия.
Да, нерядко виновния е жертва на пострадалия и много често осъденият мъкне бреме вместо безукорния и непокварения.
Не можете да разделите правите от кривите и злите от добрите, защото те стоят наедно пред лика на слънцето, тъй както бялата и черната нишка са втъкани в едно.
И когато се скъса черната нишка, тъкачът трябва да огледа цялото кросно, дори да види дали станът му не къса.
И ако някой иска да осъди невярната съпруга,то нека той постави на везните и сърцето на съпруга и да премери душата му с всякакви мерилки.
И който иска да нашиба с камшици сквернословника, то нека той се вгледа и в сърцето на обидения.
И ако някой иска да накаже в името на благочестието и замахне с брадвата по хилавото дърво, то нека той погледне корените;
истина ви казвам, той ще намери корените и на доброто, и на злото, на плодното и на безплодното, сплетени в едно в безмълвната гръд на земята.
А вие, съдии, които искате да съдите право,
каква присъда ще издадете на тогова, който, макар и честен по плът, е крадец по дух?
И с каква казън ще накажете оногова, който убива плътта, но сам е убит духом?
И как ще съдите тогова, който постъпва като измамник и подтисник, ала сам е подтиснат и ограбен от живота?
И как ще накажете ония, чиито угризения надвишават тяхното злотворство?
Понеже не е ли съдът на съвестта най-висшата проява на закона, на който драговолно служите?
Ала вие не можете нито да докарате угризения на невинния, нито да облекчите с тях сърцето на виновния.
Съвестта иде неканена посред нощ и буди хората, за да се вгледат в себе си.
А вие, които търсите да разберете правдата, как бихте го постигнали, ако не огледате всички дела на ярка светлина?
Само тогава ще узнаете, че правият и падналият са един и същ човек, застанал в здрача помежду нощта на пигмейското си Аз и деня на божественото си Аз.
И че камъкът, който увенчава фронтона на храма, не е по-високо от най-ниско положения камък в основите на храма.
ЗА ЗАКОНИТЕ
ТОГАВА СТАНА ПРАВНИКЪТ и рече:
- Кажи ни за Законите, учителю.
А той отвърна:
- Обичате да правите закони,
но още повече обичате да ги престъпвате.
Като децата на брега на океана вдигате замъци от пясък със старание, та после да ги сринете със смях.
Ала докато градите пясъчните си кули, океана докарва още пясък на брега и когато после ги рушите, той се смее с вас.
Истина ви казвам, океанът винаги се смее с невинните.
Ала какво да кажем за ония, за които животът не е океан и човешките закони не са пясъчни кули,но за които животът е скала, а законът - длето, с което искат да я издялат по свой образ и подобие?
Какво да кажем за хромия, комуто танцувачът е омразен?
Какво да кажем и за вола, комуто яремът е мил и комуто лосът и горският елен се струват диви скитници?
Какво да кажем и за старата змия, която вече не може хвърля кожата си и вика на всички по-млади "голи безсрамници"?
И какво да кажем за оногова, който пръв пристига на сватбено пиршество, но когато си тръгне, преял и препил, говори, че гуляите са скверни и всеки гуляйджия тъне в грях?
Какво да кажем за всички тях? - Само това, че те също стоят в светлината на слънцето, но са му обърнали гръб?
Те виждат само сенките си и сенките им са закон за тях.
А какво е за тях слънцето? - Нищо друго освен този, който хвърля сенките.
Каква полза, ако признаваш законите, но само лазиш и търсиш сенките им по земята?
Ако вие ходите с взор към слънцето, нима ще ви възпрат някакви си сенки по земята?
Вие, които се носите с крилете на вятъра, нима някакъв си ветропоказател ще ви сочи пътя?
Какъв човешки закон ще ви възпре, ако строшите ярема си? - Стига да не го строшите о вратата на нечий затвор.
От какви закони ще се боите, ако танцувате? - Стига да не се препъвате о нечии вериги.
И кой ли би ви повел на съд, ако разкъсате дрехата си? - Стига да не я захвърлите на пътеката на някого.
О, люде орфалезки, можете да заглушите тъпана и можете да скъсате струните на лирата, но кой може да каже на чучулигата: "Не пей!"?
ЗА СВОБОДАТА
ТОГАВА ОРАТОРЪТ му рече:
- Кажи ни за свободата.
А той отвърна:
- На градските порти и край вашите огнища съм ви виждал да се изтягате и да се кланяте на волността си, както роби се кланят пред тирана и го прославят, макар да ги затрива.
Да, дори в сумрака на храма и в сянката на крепостта съм виждал и най-волните сред вас да носят свободата си като ярем и пранги.
И моето сърце кървеше в мен; защото можете да бъдете свободни само когато дори желанието ви да сте на воля стане за вас хомот и когато престанете да говорите за свободата си като за цел и крайно достижение.
Защото ще сте истински свободни не когато в дните ви липсва грижа, а в нощите ви - нужда или скръб,но когато всички те опасват живота ви и въпреки това вие се издигате над тях, голи и необвързани.
Но как ще се издигнете над дните и нощите си, ако не строшите веригите, с които в утрото на своето съзнание сте оковали часа на своето пладне?
И наистина, това, което наричате свобода, не е ли най-яката от веригите ви, макар брънките и да сияят на слънцето и да ви заслепяват?
И какво ще трябва да захвърлите, за да станете свободни, ако не част от себе си?
И ако тогава трябва да отхвърлите несправедлив закон, то този закон е бил написан със собствената ви ръка на вашето чело.
Не ще можете да го изличите, дори да изгоряхте всички кодекси или да умиете челата на съдиите си с всичката вода на морето.
И ако трябва да свалите от трона някой деспот, първо разрушете трона му, издигнат вътре в самите вас. Защото как би могъл тиранът да владее над гордите и свободните, освен ако в собствената им свобода няма тирания и в собствената им гордост - срам?
И ако трябва да отхвърлите грижа, тази грижа сте си я избрали вие, никой не ви я е стоварвал на гърба.
И ако трябва да се отървете от някакъв страх, този страх е заседнал в сърцето ви, не е в ръката на оногова, от когото се боите.
Истина ви казвам, всички тия неща се спотайват във вас в постоянно единение - желаното и страховитото, отблъскващото и лелеяното, преследваното дълго и със страст и онова, което не можеш да избегнеш.
Тия неща са вътре във вас като светлини и сенки, сдвоени, слети.
И когато сянката избледнее и престане да е сянка, светликът, който е останал, става сянка на друга светлина.
Така и вашата свобода - отърси ли веригите си, самата се превръща във вериги на друга, по-голяма свобода.
ЗА СТРАСТТА И РАЗУМА
ТОГАВА ЖРИЦАТА отново се обади и му рече:
- Кажи ни за Страстта и Разума.
А той отвърна с думите:
- Душата ви често бива бойно поле, на което разумът и разсъдъкът ви се сражават със страстта и охотата ви.
Желал бих щото аз да бъда миротворецът на разногласията в душата ви, за да превърна дрязги и вражди в единство и съзвучие.
Но как бих могъл сам да сторя туй, ако самите вие не поискате да станете такива миротворци и не възлюбите естеството си?
Защото разумът и страстта са кормилото и платната на вечната странница - душата.
Ако се скъсат платната ви, ако се строши кормилото ви, вие можете само да се носите по вълните без посока или да заседнете насред море.
Защото разумът ви, станал самовластен, смразява само полета, а пък бушуващата страст, оставена на себе си, е пламък, който изтлява скоро.
Затова оставете душата си да издигне разума до висините на страстта, за да запее; и нека оттам направлява страстта ви с мъдрост, та страстта да преживее свойто катадневно възкресение и като феникс да се въздигне изсред пепелта.
Желал бих щото да приемете разсъдъка си и охотата си, тъй както бихте приели с любов двамина драги гости у дома си.
Нали не бихте почели единия гост повече от другия? - Защото, който тачи повече единия, изгубва вярата и любовта и на двоицата.
И всред хълмите, когато сядате на сянка и хлад под белите тополи и вдъхвате ведрия мир на далечните ливади и поля, нека сърцето ви си каже мълком: "Бог пребъдва в разума."
Ала когато дойде буря и грозен вятър разтресе гората, а мълнии и гръмотевици прогласят величието на небето, тогава позволете на сърцето си да изговори с трепетна боязън: "Бог радее в страстите."
И тъй като сте полъх в Божиите селения и трепетен листец в божия лес, и вие трябва да пребъдвате в разум и да радеете в страст.
ЗА БОЛКАТА
ТОГАВА ЕДНА ЖЕНА проговори и му рече:
- Кажи ни за Болката.
А той отвърна:
- Вашата болка е строшаването на черупката, която сковава вашето прозрение.
и както плодната костилка се пропуква, за да може сърцето и да види слънцето, така и вие трябва да познаете болката.
А ако можете да се дивите в сърцето си пред чудесата на битието, то болката ви ще е не по-малко дивна от радостта ви.
Тогава ще приемете в сърцето си слънцето и леда, росата и сланата, така както приемате годишните времена, които преминават над нивята ви.
И ще имате бодрост и утеха през зимите на вашата скръб.
Защото голяма част от болката си вие си избирате сами.
Тя е горчива отвара, с която лечителят във вас цери от болести духа ви.
Затова имайте вяра на лечителя и пийте неговия лек безропотно и кротко, защото ръката му, макар и тежка, и корава, е в нежната десница на Незримия и чашата, която ви поднася, макар да гори устните ви, е направена от глината, която Грънчарят е размеквал със свойте свети сълзи.
А СЕБЕПОЗНАВАНЕТО
А ЕДИН МЪЖ се обърна към него с думите:
- Кажи за Себепознанието.
А той в отговор му рече:
- Сърцата ви узнават в тишината потайното на дните и на нощите, ала ушите ви жадуват да познаят наученото от сърцата ви.
Не бихте ли научили в слова това, което в мислите си винаги сте знаели?
Нима не бихте пипнали с ръка оголената плът на свойте сънища?
И е добре, че бихте го направили.
Скритото изворче в душата ви се мъчи да избликне и да забълбука към морето.
Съкровището, закопано в дълбините, копнее да се изяви, да заблести пред вашите очи.
Ала не искайте кантар да претеглите незнайното имане.
Не се мъчете да измерите дълбоко ли е вашето познание ни с прът, нито пък с връв-отвес. Защото същността ви е море безкрайно и неизмеримо.
Не казвайте, че сте открили истината, а казвайте: "Открил съм истина една."
Не казвайте, че сте открили пътеката на душата, а казвайте: "Срещнах душата - тя вървеше по моята пътека."
Защото душата върви по всички пътеки.
Душата не върви по права линия, нито се източва като тръстика.
Душата се разлиства като лотосов цвят с неизброими венчелистчета.
ЗА УЧЕНИЕТО
ТОГАВА ЕДИН УЧИТЕЛ го помоли:
- Кажи ни за Учението.
А той изрече:
- Никой човек не може да ви открие нищо освен това, което дреме в полусън, заложено във вас.
Учителят, който се разхожда в сянката на храма, сподирян от учениците си, не им дава толкова от мъдростта си, колкото от своята вяра и любов.
И ако той наистина е мъдър, не те поканва в сградата на своето познание, а те отвежда до преддверието на твоя собствен ум.
Звездоброецът ще ти разкрие колко знае за небесните простори, ала не може да ти предаде познанието си.
И музикантът може да ти пее в ритъма, който изпълва пространството, ала не може да ти предаде нито ухо, което улавя ритъма, нито пък глас, в който да отекне.
А този, който познава науката за числата, може да ти разкаже за мерките и теглилките, ала не може да те посвети в тях.
Виденията на едного не дават крилата си другиму.
И както всеки от вас застава сам пред Божието познание, така и всеки от вас трябва да е сам в познанието си за Бога и в разбирането си за земята.
ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО
ЕДИН МЛАДЕЖ помоли:
- Кажи ни за Приятелството.
А той отвърна с думите:
- Приятелят ти е отговор на нуждата ти.
Той е твоята нива, където сееш с любов и жънеш с благодарност.
Той ти е трапеза и огнище,ти идеш при него да се заситиш и да намериш мир.
Когато приятелят ти говори от сърце, не се боиш да изразиш както твоето съгласие, така и твоето несъгласие.
Но ако приятелят ти мълчи, ти непрестанно се вслушваш в сърцето му;защото в приятелството всички мисли, всички желания, всички надежди се раждат и споделят с безмълвна радост.
Когато се отделяш от приятеля си, не скърбиш;защото онова, което най-много харесваш в него, бива по-ясно в отсъствието му, както планината се вижда на катерача по-ясна откъм полето.
И нека в приятелството няма друга цел освен вглъбяването на духа.
Понеже любовта, която търси друго освен разкриване на собственото си тайнство, не е любов, а хвърлена напразно рибарска мрежа.
Най-доброто у теб да бъде за приятеля ти.
Ако той иска да познае водите на прилива ти, нека познае и отлива ти.
Какво ти е сторил приятелят ти, та го търсиш да убиете времето?
Търси го да изживеете времето.
Нему е дадено да удовлетвори нуждата ти, не да запълни празнотата ти.
И в сладостта на приятелството нека има смях и споделена радост.
Защото в росата на дребните радости сърцето намира утрото си и с нея то се ободрява.
ЗА ГОВОРЕНЕТО
А ЕДИН УЧЕН се обади:
- Кажи ни за Говоренето.
А той отвърна с думите:
- Когато говорите, преставате да бъдете в мир с мислите си;
и когато не можете да понасяте самотата на сърцето си, живеете с устата си и звукът на устните ви е разтуха и развлечение.
Ала говоренето често убива наполовина мисълта.
Защото мисълта е птица във висинето, но хваната в клетката на думите, тя може да разпери криле, но не може да литне.
Има и такива между вас, които търсят бъбривия, понеже ги е страх да останат насаме със себе си.
Тишината на самотното съзерцание разголва същността им, а те искат да избягнат тази гледка.
Има хора, които, като говорят, непреднамерено, без умисъл, разкриват истина, която те самите не съзнават.
Има и такива, които носят истината в себе си, ала не я изричат с думи.
В гърдите на такива люде духът обитава в хармония и тишина.
Когато срещнеш приятел на пътя или на тържището, остави духа ти да движи устните и да води езика ти.
Нека гласът в твоя глас говори на ухото в неговото ухо.
Защото душата му ще съхрани правдата на сърцето ти, така както остава споменът за вкуса на хубавото вино, когато цветът му отдавна е забравен и от съда му няма и помен.
ЗА ВРЕМЕТО
ТОГАВА ЗВЕЗДОБРОЕЦЪТ помоли:
- Учителю, кажи за Времето.
А той отвърна:
- Искате да мерите безпределното безмерно време.
Искате да си гласите стъпките и даже да насочвате духа си по часове и по годишни времена.
Искате да направите от времето поток и да седите на брега да гледате течението.
Но онова у вас, което е над времето, съзнава вечността на битието и знае, че вашето вчера е само днешният ви спомен, вашето утре – днешната мечта.
И онова, което пее или е в съзерцание у вас, още витае в оня първи миг, разпръснал звездите из пространството.
Кой от вас не чувства, че в него силата на любовта е безгранична?
И все пак кой не чувства как същата тая безкрайна любов е уловена в духа му и не тече от любовна мисъл към любовна мисъл, от любовно дело към любовно дело?
И времето не е ли като любовта - безкрайно, неделимо?
Щом в мисълта си трябва да размервате времето на пролети и есени и на лета и зими, то всяко годишно време нека обема останалите в себе си и нека днешният ви ден обгърне миналото в спомен, а бъдещето - в блян.
ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО
ТОГАЗ ЕДИН ОТ ГРАДСКИТЕ СТАРЕИ продума и му рече:
- Кажи ни за Доброто и за Злото.
А той отвърна:
- Мога да ви говоря за доброто във вас, ала за злото - не.
Какво е злото, ако не добро, измъчено до смърт от глад и жажда?
Истина ви казвам, когато доброто във вас изгладнее, то дири храна и в най-тъмните пещери, а когато зажаднее, пие даже от застоялата вода.
Вие сте добри, когато сте едно със себе си.
Ала когато не сте едно със себе си, не казвам, че сте зли.
Дом, запуснат, още не е свърталище - той е само запуснат дом.
И кораб без кормило може да плава без посока между опасни рифове и пак да не потъне.
Добри сте, когато гледате да дадете от себе си.
Ала не сте зли, когато дирите за себе си печалба.
Понеже, когато дирите печалба, вие сте като корен, който се впива в майката-земя и суче от гръдта и.
Нима може плодът да каже на корена: "Бъди като мен, зрял, пълен със сладост, пращящ от изобилие!"
Защото нужда на плода е да раздава, тъй както е потребност на корена да получава.
Добри сте, когато сте напълно будни в свойта реч.
Ала не сте зли, когато сте в унес летаргичен, а езикът ви пелтечи.
Защото дори спънатата реч укрепва слабия език.
Добри сте, когато крачите непоколебимо към целта си, ала не сте зли, когато кретате към нея.
Понеже дори хромите не кретат заднишком.
Но вие, здравите и правите, гледайте да не куцате пред хромите от зле разбрана милост.
Добри сте в най-различни свои битности и не сте зли, ако не сте добри, само сте мудни и лениви.
Жалко, сръндакът не ще научи костенурката на бързина.
В копнежа по исполинската ви същност е вашето добро, а тоз копнеж е жив у всинца ви.
Ала у някои тоз копнеж е порой, потекъл мощно към морето, повлякъл тайните на хълмове и дивни горски песни, докато у други е река, загубила се в лъкатушни разливи и застояла, още недостигнала брега.
Но нека устремения не пита бавния: "Защо така едва-едва се мъкнеш?"
Понеже истински добрия не пита голия: "Къде е дрехата ти?", нито бездомния: " Какво е сполетяло твойта къща?"
ЗА МОЛИТВАТА
ТОГАВА ЖРИЦАТА му рече:
- Кажи ни за Молитвата.
А той отвърна с думите:
- Молите се в нужда и униние; желал бих щото също да се молехте в преизобилието на радостта си и в дните си на сита благодат.
Какво е молитвата, ако не разтварянето ви в живия ефир?
Ако вам е утеха да изливате тъмата си в безкрая, не би ли ви било радост да излеете и зарите на сърцето си?
И ако можете само да ридаете, когато душата ви позове за молитва, тя трябва да ви подтиква отново и отново, докато накрая, през сълзи се засмеете.
Когато се молите, се извисявате в небесата, за да срещнете там молещите се в същия час, които не бихте срещнали инак освен в молитва.
Нека вашето възлизане в храма на незримото бъде екстаз и сладостно общение.
Защото, ако влезете в храма без друга цел, освен да просите, не ще получите;
и ако влезете в него и паднете ничком само за да се смирите, не ще бъдете възвисени;
нито дори ако влезете да просите за благото на други, молбата ви ще бъде чута.
Достатъчно е туй, че сте възлезли в храма на незримото.
Не мога да ви уча на слова молитвени.
Бог не чува думите ви, освен когато сам говори с вашата уста.
Нито мога да ви науча на молитвата на планините, лесовете и морята.
Но вие, техни синове и дъщери, ще намерите молитвата им в своите сърца и вслушате ли се в покоя на нощта, ще чуете как мълком те се молят:
"Господи, който си ни същина крилата, волята в нас е волята твоя, пожеланието ни е желанието твое, в нас подбудата ти нощите твои превръща в дни, едносъщо твои.
Не можем да молим за нищо, понеже ти знаеш нуждите ни, преди още да са се зародили в нас. Ти си нуждата ни, и ако ни даваш повече от себе си, даваш ни всичко."
ЗА НАСЛАЖДЕНИЕТО
ТОГАВА ЕДИН ОТШЕЛНИК, който слизаше в града веднъж в годината, излезе и помоли:
- Кажи за Наслаждението!
А той в отговор му рече:
- Наслаждението е химн на свободата, ала не е самата свобода.
То е разцъфтелите желания, ала никак не е техен плод.
То е глъб, зовяща висинето, ала нито е дълбина, ни вис.
То е птица, уловена в клетка, както се възземва на криле, ала не е празното пространство оградено в клетката от тел.
Свята истина изричам вам - наслаждението е химн на свободата!
И аз с радост бих ви го изпял, с препълнено сърце, ала не бих желал да погубите сърцата си в упоението на този химн.
Някои от вашите младежи търсят наслаждението, сякаш то е всичко, и си навличат осъждане и упрек.
Но аз не ги упреквам и осъждам; желал бих щото още да го търсят.
Защото ще намерят насладата, ала не само нея;
седем са сестрите и дори най-малката сред тях е по-красива от насладата.
Чували ли сте за оногова, който ровел в земята за корени, а изровил съкровище?
А някои от вашите стареи си спомнят наслажденията на младостта си със съжаление - като злини, извършени в пиянство.
Но съжалението е мъгла за ума, не очищение за него.
По бих желал да си припомняха за наслажденията с благодарност, както се помни жътвата на лято.
Но ако съжалението е утеха тям, нека съжаляват.
А има и такива между вас, които нито са млади, за да търсят, нито стари, за да си припомнят и в своя страх те си отказват всички наслаждения, за да не оскърбят духа и да не го пренебрегнат.
Но и във въздържанието има наслаждение.
Така и те изравят съкровище, макар с треперещи ръце да рият за корени земята.
Ала кажете, кой би могъл да оскърби духа?
Нима славеят оскърбява тишината на нощта или светулката - звездите?
И нима вашият пламък или вашият дим обременяват вятъра?
Какво си мислите - че духът е зеленясал вир, който ще размътите с тояга?
Често пъти, отказвайки си наслаждение, вие само сбирате желанието в подмолите на съществото си.
Кой знае - ами ако онова, което днес ви се струва пропуснато, изчаква утрото?
Дори тялото ви знае своето наследство и права и не се оставя да го мамите.
А вашето тяло е арфата на душата ви - от вас зависи да произведете сладкоструен глас или скрибуцане.
Ала сега се питате в сърцата си: "Как да различим доброто наслаждение от лошото?"
Идете на полето и в градините и научете, че наслаждение за пчелата е да събира мед от цветето, но и че наслаждение за цветето е да отдава на пчелата своя мед.
Защото за пчелата цветето е извор на живот, за цветето пчелата е вестител на любов,
ала и за двете, за пчелата и за цветето, да дават и да получават наслаждение, е нужда и екстаз.
О, люде орфалезки, бъдете в наслаждението си като цветята и пчелите.
ЗА КРАСОТАТА
ЕДИН ПОЕТ му рече:
- Кажи за Красотата.
А той отвърна:
- Къде ще търсите красота и де ще я намерите, ако самата тя не е ваш път и ваш водач?
И как ще заговорите за нея, ако самата тя не изтъче речта ви?
Печалните и оскърбените ще кажат: " Красотата е мила и нежна.
Тя ходи помежду ни като млада майка, полусвенлива в свойта дивна слава."
А силните в сърдечна страст ще кажат: "Не, красотата е могъщо нещо - внушава страх.
Тя като ураган тресе земята под нозете ни и свода над главите ни."
Някои с изнурен и морен дух ще кажат: "Красотата е тих мек шепот и мълви в духа ни.
Гласът и гасне в нашите мълчания подобно блед светлик, затрепкал в страх от сянката."
А неспокойните по дух ще кажат: "Тя викаше към нас от планините -
гласът и бе тропот на копита, плющене на крила и лъвски рев."
А стражата към полунощ ще каже: "На изток зазорява красотата."
По пладне пътникът и труженикът казват: "Видяхме я - надвесила се бе над земята от чардаците на залеза."
Затрупаните в сняг ще кажат зиме: "Тя иде с пролетта, подрипвайки от хълм на хълм."
Жетварките през зноен ден ще кажат: "Видяхме как танцува с листопада със скрежна диадема в косата."
Всичко това сте казвали за красотата, ала на дело сте говорили за свои незадоволени нужди.
Но красотата е не нужда, а екстаз.
Не е уста, пресъхнала от жажда, ни празна длан, протегната за залък, а е сърце възпламнало и тръпно, обаян дух, когато тъне в нега.
Тя не е образ, който ще видите, нито песен, която ще чуете - а по-скоро е образ, който виждате, даже и със затворени очи, и песен, която чувате, даже и със запушени уши.
Тя не е мъзгата в набраздената кора, нито крилото, сраснало се с нокът, по скоро е вечно цъфтяща градина и вечният полет на ангелски рояк.
О, люде орфалезки, красотата е животът, разбулил святия си лик...
Но вие сте и животът, и воалът.
Красотата е вечността, съзерцаваща се в огледало...
Но вие сте и вечността, и огледалото.
ЗА РЕЛИГИЯТА
И ЕДИН СТАР ЖРЕЦ помоли:
- Кажи ни за Религията.
А той в отговор му рече:
- Нима днес говоря за нещо друго?
Не е ли религията всяко дело и всеки помисъл - а и онова, което не е нито дело, нито помисъл, а чудо и удива - и те бликат в душата дори когато ръцете дялат камък или тъкат платно.
Кой може да отдели вярата си от работата си и своето упование от своето призвание?
Кой може да просне пред себе си часовете и да ги раздели с думите: "Това е за Бог, това е за мен; това е за душата ми, а онова - за тялото ми"?
Всичките ви часове са крила, размахани в простора, и всеки мах е по една от същностите ви.
Който носи добродетелта си като празнична дреха, по-добре гол да ходи.
Вятърът и слънцето няма да пробият дупки в кожата му.
А който се води по общото понятие за нравственост, затваря потайната си птичка в клетка.
Но волната песен не излиза от решетки.
И тоя, за когото поклонението е прозорец - да го отвориш и пак да го затвориш - той още не е бивал в обиталището на душата си, чиито прозорци са разтворени от зори до зори.
Дневните ви творения са ваш храм и ваша религия.
Затова, когато влизаш в храма, вземи всичко свое със себе си.
Вземи плуга си и наковалнята си, вземи млата и лютнята си - нещата, които си създал от нужда или за разтуха.
Защото в упоението си не можеш да се вдигнеш над постигнатото, нито да паднеш под загубеното.
И вземи със себе си останалите люде: защото в поклонението не можеш да полетиш по-високо от надеждите им, нито да се смириш под отчаянието им.
И ако искаш да познаеш Бог, не почвай да гадаеш.
По-добре се огледай наоколо и ще видиш как той си играе с децата ти.
Огледай се и ще видиш как той върви по облака и как посяга с ярката светкавица или се спуска с рукналия дъжд.
И ще го видиш как се усмихва с цветята и как се вдига и маха с ръка в дърветата.
ЗА СМЪРТТА
ТОГАВА АЛ-МИТРА проговори с думите:
- Сега искаме да попитаме и за Смъртта.
А той в отговор и рече:
- Искате да узнаете тайната на смъртта.
Но как ще я откриете, освен ако потърсите в сърцето на живота?
Очите на бухала, свикнали с тъмата, са слепи за дневна светлина и той не може да разбули тайната и.
И ако наистина желаете да видите духа на смъртта, широко отворете сърце, за да усетите живота.
Защото животът и смъртта са едно, като реката и морето.
В дълбините на вашето упование е тихото знание за отвъдното;
и както семенцето под снега сънува, така и вашите сърца бленуват пролетта.
Вярвайте на сънищата си, защото в тях са дверите на вечността.
Страхът ви от смъртта е трепетът на овчаря, застанал пред владетеля, който ще положи ръка на рамото му в знак на почит.
Нима в боязънта си овчарят не се радва, че ще го почете самия цар?
И все пак в трепета не е на себе си.
Какво е да умреш, освен да се възправиш гол на вятъра и да се разтопиш в изгряващото слънце?
И какво е да спреш да дишаш, ако не да пуснеш своя дух на свобода от вечните му приливи и отливи, за да се въздигне, да се пръсне вредом и да дири, невъзпрепятстван, своя Господ - Бог?
Само когато пиеш от реката на мълчанието, ще можеш истински да пееш.
Когато стигнеш на върха на планината, тогава почва дивното изкачване.
И истинският танец се захваща, когато твойте кости потънат в прегръдките на вечната земя.
ЗА ПРОЩАВАНЕТО
И ЕТО ЧЕ настана вечерта.
А ал-Митра, пророчицата, каза:
- Благословени да са този ден, това място и духът ти, който ни говори.
А той в отговор и рече:
- Нима съм ви говорил?
Не бях ли аз слушател като вас?
После той слезе по стъпалата на храма, а людете го следваха. И стигна кораба си и застана на палубата.
И като се обърна с лице към множеството, извиси глас и каза:
- Люде орфалезки, вятърът ме зове на път.
Аз не съм припрян като него и все пак трябва да потеглям.
Ние, скиталците, залутани в самотни пътища, никога не осъмваме, където сме замръкнали, и никой изгрев ни не сварва, където сме оставени от залеза.
Дори когато земята е заспала, ние сме на път.
Ние сме семена на живото растение и стигнем ли до зрелост и сърдечна пълнота, оставяме се вятърът да ни разпръсне.
Кратки бяха дните ми сред вас, по-кратки са изречените думи.
Но ако слухът ви забрави моя глас и споменът за моята любов се изличи от паметта ви, то аз ще дойда пак - да ви говоря от преливащо сърце и с устни, подвластни на духа.
Да, аз ще се завърна с прилива и дори смъртта да ме е скрила и великото мълчание да ме е обвило навеки, аз пак ще търся път към вас.
И няма да го търся всуе.
А ако нещо от това, което ви казах, е истина, то тази истина ще се открие с още по-ясен глас и със слова, по-сродни на мисълта ви.
Аз заминавам с вятъра, о, люде орфалезки, но не за да потъна в пустота;
и ако тоя ден не засити вашата жад и моята любов, то нека той остане обещание за други, бъдни дни.
Всяка жад е преходна, но не и любовта човешка, нито желанието любовта да засити тая жад.
Знайте, че ще се върна от великото мълчание.
Мъглата, която се стеле призори, като искри в роса по нивите, се вдига в облак - после пада в дъжд.
И може би аз бях като мъглата.
В нощната тишина бродех из улиците и духом посещавах домовете ви -
вашите сърца биеха с моето сърце, вашият дъх бе върху моето лице и аз познавах всинца ви.
Да, аз познах радостта и болката ви, вашите съновидения бяха и мои съновидения.
Но често бях сред вас като езеро сред планински грамади.
Оглеждах върховете ви и склоновете ви, дори летящите ята на мислите ви и вашите приоблачни желания.
До моето мълчание достигаше смехът на вашите деца - с потоците, и въжделението на юношите ви - с реките.
Ала и влели се в дълбините ми, реките и потоците не спираха да пеят.
И в мен се лееха води, по-сладки и от смях, по-силни и от въжделение.
то бе безкрайното във вас: огромното човешко същество, в което сте само клетчици и фибри. В неговото пение всичките ви песни са глух туптеж на закопняла гръд.
В този огромен човек и вие сте огромни - когато видях него, тогава видях вас и ви възлюбих.
Ала какви далечини може да стигне любовта извън това вселеношарие?
Какви видения, ожидания и помисли могат да надхвърлят полета и като дъб-великан, обсипан с ябълков цвят, е огромният човек във вас.
Неговата мощ ви свързва със земята, неговото ухание ви понася в простора, с неговата дълговечност сте безсмъртни.
Чули сте да се казва, че сте като верига, слаба като най-слабата си брънка.
Ала това е само половината истина. Вие сте и яки като най-яката си брънка.
Да ви претегляме чрез най-малкото от делата ви, е все едно да мерим мощта на океана с мимолетността на пяната му.
И да ви съдим по недостатъците ви, е все едно да обвиним годишните времена, че са непостоянни.
Да, вие сте като океана и макар тежко заседнали кораби да чакат прилива край бреговете ви, и вие като океана не можете да ускорите свойте приливи.
Вие сте и като годишните времена и макар в зимата си да се отричате от пролетта, пак дремещата у вас пролет се усмихва насън великодушно.
Не мислете, че ви говоря тез неща, за да можете да си казвате един другиму:"Той ни похвали - вижда само доброто у нас."
Аз само изразявам с думи това, което сами вие знаете в сърцата си.
А какво е словесният израз, ако не само сянка на безмълвното познание?
Вашите мисли и моите думи са вълни от запечатаната памет, която съхранява спомена за нашето вчера и за древните дни, когато земята не е познавала нито нас, нито себе си, и за нощите, когато земята се е тресяла и гърчела в смут.
При вас са идвали и мъдреци, за да ви дадат от мъдростта си. Аз дойдох, за да получа от вашата мъдрост и ето, намерих нещо повече от мъдрост.
Това е пламенният дух у вас, който все повече се разпалва и нараства,
докато вие, неусетили растежа, се вайкате, че дните ви угасвали.
Това е животът, дирещ живот в тела, уплашени от гроба.
Тук гробове няма.
Тез планини и равнини са люлка и стъпало.
Като минавате край полето, където почиват прадедите ви, вгледайте се и ще видите себе си и децата си, наловени за ръце във весел танц.
Истина ви казвам, често сте блажени, без дори сами да го съзнавате.
При вас са идвали и люде, които със златни обещания към вярата ви са се домогвали до богатства, власт и слава.
А аз не съм ви обещавал нищо, ала към мене бяхте и по-щедри.
Научихте ме силно да жадувам за живот и наистина, има ли по-голям дар за човека от това да превърнеш всичките му стремления в жадни попукани устни и целия му живот - в бликнал водоскок?
И в това е отдадената ми почест и награда, че когато идвам при водоскока да пия, виждам в живата вода, че тя сама е жадна: тя пие мене, докато я пия.
А някои ме вземаха за горд или пък плах, понеже не приемах нищо в дар.
Наистина от гордост аз не вземах, но само плата; дарът беше друго.
И макар да се хранех с диви плодове по хълмовете, когато вие ми предлагахте трапези,
и макар да спях в преддверието на храма, когато вие с благост ми предлагахте подслон, нима не вашата любезна грижа за дните ми и нощите ми услаждаше залъка и загръщаше съня ми във видения?
Най-вече за това ви благославям, че давате много, а сами не знаете, че давате.
Истина ви казвам, и милост, ако се огледа в огледало, става камък,
и добро дело, почне ли да се краси с гальовни имена, ражда и клетва, и анатема.
Други пък ме мислеха за надменен, опит от своята надменност.
Понеже казвахте:"Общува с дървесата на леса, но не и с людете.
Усамотява се по върховете и гледа на града отвисоко."
Истина е, че аз се качвах по високите места и ходех из усоите самичък.
Ала как инак можех да ви видя освен от вис или от далнина?
И как бих могъл да се доближа, освен като отида по-далеко?
А трети между вас ме питаха, макар безмълвно , с думите:
"Страннико, страннико, влюбен в недостъпни висоти, защо живееш в планините, където орлите вият гнезда?
Стремиш се към недостижимото!
Какви бури улавяш в мрежата си, какви безплътни птици търсиш да улучиш в небесата?
Ела, бъди един от нас.
Слез, засити глада си с хляба ни и утоли жаждата си с виното ни."
В уединението на душите си изричаха те тез неща, ала да бе уединението им истинско вглъбяване, те щяха да узнаят, че търсех само тайната на радостта ви и на болката ви
и дирех - същ ловец - да уловя голямото и истинското ваше аз, което броди в небесата.
Но бидейки ловец, аз бях и дивеч; гончията самият бе подгонен.
Защото много от стрелите ми излитаха от тетивата, но политаха към собствената гръд.
Летежът ми във висините бе пълзене.
Понеже, като разперех крилата си под слънцето, сянката им по земята биваше костенурка.
А вярата ми беше и съмнение и често сам си слагах пръста в раната, за да усиля вярата във вас и да добия знание за вас.
И с тази вяра и това познание сега ви казвам: не сте затворени в телата си, нито привързани към къщи и към ниви.
Вашата истинска същност витае в планините и скита с ветрите.
Тя не е нещо, което изпълзява на слънце да се грее или пък се зарива в земята да се крие, а волен дух, обвил земята, заплавал из просторите.
Ако тези думи са ви мъгляви, не се мъчете да ги проясните.
Началото на всичко е смътно и мъгляво, но не и краят му, а аз по бих желал да ме запомните като начало.
Животът и всичко, което е живо, се зачева в мъгла, а не в кристал.
А откъде да знаем - може кристалът да е само разсяла се мъгла?
Едно желая да запомните от мене: това, което ви се струва най-немощното и най-смутеното във вас, на дело е най-силното и най-решителното.
Нали тъкмо дъхът ви е издигнал и втвърдил костите ви?
И нали тъкмо сънят, който никой от вас не помни да е сънувал, съгради вашия град и всичко в него?
Ако можехте да видите приливите и отливите на дъха, друго вече нямаше да виждате,
и ако можехте да чуете шепота на съня, друго вече нямаше да чувате.
Но вие нито виждате, нито чувате, и това е добре.
Булото, което замрежва погледа ви, ще го вдигнат ръцете, които са го тъкали,
а глината, която запушва ушите ви, ще се продупчи от пръстите, които са я месили.
И ще прогледате, ушите ви ще се отворят.
И няма да жалите, че сте били слепи, нито ще се вайкате за прежната си глухота.
Понеже в оня ден ще познаете скритата цел във всички неща и ще благословите тъмнината, както благославяте и виделината.
И като каза всичко това, той се огледа и видя, че кормчията на кораба му стои с ръце въз руля и хвърля поглед ту към белите опънати платна, ту към далечината на безкрая.
- О, търпелив и многотърпелив е капитанът на кораба ми.
Вятърът духа и платната се издуват в ожидание.
Дори кормилото се моли да бъде завъртяно.
Но моят капитан безмълвно чака да завърша.
И моите моряци, които са чували рева на многогласните вълни, сега и мене слушат търпеливо.
Но няма повече да чакат. Аз съм готов.
Поточето достигна до морето - великата ни майка пак ще притисне чедо до гръдта си.
Сбогом, люде орфалезки! Денят изтече.
Той се затваря пред нас като водна лилия пред утрешния ден.
Което ни се даде тук, ще съхраним, и ако то не стигне, тогава пак ще трябва да се съберем и да протегнем заедно ръце към благодетеля.
Помнете, че ще дойда пак при вас.
Още малко, и моето копнение ще събере прашинките и пяната за новото ми тяло.
Още малко, след миг покой във вятъра, и аз ще се родя от друго лоно.
Сбогом вам, люде, и на младостта прекарана сред вас.
Едва вчера се срещнахме насъне.
Вие ми пяхте в мойта самота и от копнението ви аз кула до небето съградих.
Ала сънят ни отлетя, видението свърши и вече не е утро и зора.
Дневният прилив се надига, нашата полубудна сънна нега се раздени до ярко знойно пладне и ние трябва да се разделим.
Ако привечер, в здрача на паметта, се срещнем пак, ще побеседваме, вие ще ми изпеете по-силна и проникновена песен.
А ако ръцете ни се срещнат в друго съновидение, ще вдигнем нова кула до небето.
И с тия думи даде знак на моряците и те веднага вдигнаха котва, отвързаха кораба от пристана и се понесоха на изток.
И вик се вдигна от народа, като че из едно сърце, понесе се в сумрака над морето и се разля подобно тръбен звук.
Само ал-Митра се бе смълчала и гледаше унесено след кораба, докато той изчезна в маранята.
Дори когато множеството се беше разотишло, тя още бе сама на вълнолома и спомняше в сърцето си словата:
"Още малко, след миг покой във вятъра, и аз ще се родя от друго лоно."
АЛ-МУСТАФА, избраният, възлюбленият, зората на своя ден, бе чакал дванадесет години в град Орфалез кораба, отреден да го отведе на острова на отците му.
И в дванадесетата година, в седмия ден на Йелул , месеца на жътвата, той възкачи хълма извън градските стени и се взря в морската шир. И ето, корабът се зададе в маранята.
Тогава дверите на сърцето му се разтвориха и радостта му се зарея над морето. И той затвори очи и се помоли в безмълвието на душата си.
Но като слезе от хълма, налегна го мъка и той си рече:
"Нима мога да си тръгна в мир и без тъга? Не ще напусна тоя град без рана във сърцето.
Дълги дни на болка съм прекарал зад стените му и дълги нощи на самота. А кой напуска своите болки и уединение, без да изпита горест?
Твърде много духовни тежнения съм посял из тия улици и твърде много рожби на копнежите ми се скитат голи между тези хълми - как мога да се отделя без болка и покруса?
Не дреха ще захвърля в този ден, а жива кожа, отдрана със собствените ми ръце.
Не мисъл ще оставя зад гърба си, а своето сърце, смирено с глад и жажда, изпълнено с благост.
Ала не мога да се бавя тук.
Морската шир, която събира всички живи твари, зове и мен - и корабът ме чака.
Ако остана, дори часовете на нощта да са огън, аз ще замръзна, ще се вледеня, ще се скова.
Бих взел със себе си всичко тукашно. Но как?
Гласът не отнася със себе си езика и устните, които са го окрилили. Самичък търси той ефира.
Самичък, без гнездото си, литва и орелът към слънцето..."
И като стигна подножието на хълма, извърна се пак към морето и видя как корабът му навлиза в пристана и как на носа са се събрали всички моряци, чада на родната земя...
И душата му изплака към тях:
- О, синове на древната ни майка, ездачи на вълните, как често съм съзирал платната ви насъне! А идете сега да ме изтръгнете от най-дълбокия ми блян.
Готов съм за път и нетърпението ми, опънало платна, очаква вятъра.
Само още веднъж ще си поема дъх в този смълчан въздух, само един любещ поглед ще хвърля назад и после ще застана посред вас, мореплавател сред мореплаватели.
И ти, шир морска, спяща майко, коя едничка си покой на ручей и река, още един път само ще излъкатуши ручеят, още един път само ще бълбукане в долината,
и аз ще се влея в теб, безбрежна капчица в безбрежния океан.
И като си тръгна, той отдалеч видя мъже и жени, оставили нивята и лозята си, забързани към градските порти.
И чу как гласовете им го зоват по име, от нива на нива, за да известят, че корабът му е дошъл.
И си рече:
- Ще бъде ли тоя ден на раздяла и ден на завръщане? Ще кажат ли, че моят залез е бил моя зора? И какво ще дам на оногова, който е оставил плуга си в браздата, или на оногова, който е престанал да върти винарската преса? Ще стане ли сърцето ми дръвче, отрупано с плод, да мога да откъсна и да им дам? И ще избликне ли в мен желанието като водоскок, та да напълня чашите им? Ще бъда ли арфа, та да ме докосне ръката на Всемогъщия, или флейта, та дъхът му да премине през мен?
Търсач на безмълвия съм аз, но какво ли съкровище съм намерил в безмълвията, та с уверен дух да го раздам?
Ако това е денят на жътвата ми, то в какви нивя съм сял семето, през кои незапомнени сеитби?
Ако това наистина е часът, в който издигам фенера си, не моят пламък ще възпламне в него.
Тъмен и празен фенер ще издигна, ала Пазителят на нощта ще му налее масло и ще го запали.
Тия неща издума, но много в неговата гръд остана неизказано, че сам не би могъл да изрече дълбоката си тайна.
Когато влезе той в града, народът наизлезе да го посрещне - и всички викнаха в един глас.
И градските стареи се изправиха и рекоха:
- Не си отивай още изсред нас. Ти само едно пладне беше прилив наш в тъмата, ала чрез младостта ти вече блянове бленуваме. Ти вече не си странник между нас, ни гост, а свиден наш възлюбен син. Не обричай очите ни на глад за твоя лик.
А жреците и жриците му рекоха:
- Недей оставя морските вълни да ни разделят и годините, които прекара сред нас, да се превърнат в спомен.
Ти броди между нас подобно дух и сянката ти бе светлик върху лицата ни.
Обикнахме те много. Ала безмълвна беше любовта ни, забулена бе в було многокато.
Но тя сега вопие къмто теб и се откри.
Отвека е било, че любовта не знае свойта глъб, додето не настъпи час на разлъка.
И други надойдоха и го молеха, но той не отговори нито дума. Бе свел глава безмълвно, ала тия около него видяха сълзите да капят на гърдите му.
И той, и людете отидоха тогава на градския площад, пред храма.
И от светилището излезе жена на име ал-Митра, пророчицата.
И той я погледна с нежна обич, тъй като тя първа го бе потърсила и бе повярвала в него когато не бе прекарал и ден в града им.
А тя му въздаде поздрав с думите:
- Пророче Божи, броднико в извечното, очите си изгледа за тоз кораб.
И ето, корабът дойде и трябва да отплаваш.
Дълбоко е копнението ти по земята на твоите спомени, по обителта на висшите ти пориви; не ще те обвърже нашата любов, ни нуждите ни ще те задържат.
Но за едно те молим на раздяла - да ни говориш и да ни дариш с твоята истина.
А ние ще я завещаем на чадата си, те ще я предадат на своите чада - така тя няма да загине. В своята самота ти бдеше над душите ни, а в бдението си чуваше от нас и вопли, и смехове насъне. Открий ни прочее какви сме, кажи ни всичко, разбули тайната на битието от раждането до смъртта.
А той в отговор им рече:
- Люде орфалезки, за какво да ви говоря, ако не за онова, което вълнува душите ви сега?
ЗА ЛЮБОВТА
И РЕЧЕ МУ АЛ-МИТРА :
- Кажи ни за Любовта .
А той повдигна глава, огледа множеството и велика тишина настана. Тогава със силен глас им заговори:
- Когато Любовта ви позове, последвайте я, макар пътеките и да са стръмни и сурови.
И когато крилете и се разперят върху вас, отдайте и се, макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.
И когато тя ви проговори, повярвайте и, макар гласът и да руши мечтите ви, тъй както севернякът градините ви попарва.
Защото любовта както е корона, тъй е и тежък кръст.
Както е ластарът на лозницата, така е и резитба.
Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки, затрептели в слънчевия сяй, така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги, макар и впити в почвата.
Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.
На хармана си после ви вършее, да се оголи зърното у вас.
Отвява ви от сламки и от плява.
Премила ви до бяла същина.
Омесва ви до податлива мекост.
И ви предава на святия си огън, за святи хлябове на Божието свято пиршество.
Всичко това ще ви стори любовта, за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.
Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада,
тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовта в свят, който не познава сезони и в който ще се смеете, но не от сърце, и ще ридаете, но не от дън душа.
Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.
Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят.
Защото на любовта и стига любовта.
Любовта няма друго желание, освен да се изпълни.
Но ако вие любите и храните желания, нека бъдат тези:
да се стопите и да се леете като поток, запял звънката си песен на нощта;
да познаете болката на твърде много нежност;
да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;
и да кървите драговолно, с радост;
да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;
да почивате по пладне в размишления за любовната нега;
вечер да се връщате у дома си, пълни с благодарност;
и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.
ЗА БРАКА
ТОГАВА АЛ-МИТРА проговори пак и рече :
- Учителю, кажи ни за Брака.
И той отвърна с думите:
- Съчетани сте родени и съчетани ще бъдете навеки.
Съчетани ще бъдете и когато белите крила на смъртта разпилеят дните ви.
Да, съчетани ще бъдете дори в безмълвната Божия памет.
Ала прегръдката ви нека охлабее - да можете да дишате.
И нека ветрите небесни волно духат между двама ви.
Бъдете влюбени, но не с любов окови - а развълнувано море помежду двата бряга на душите ви.
Пълнете си един на друг бокала, ала не пийте от един бокал;
Давайте един на друг от хляба си, но всеки да си знае своя къшей.
Пейте, танцувайте и се радвайте, ала бъдете всеки себе си самият, тъй както струните на лютнята са поотделно, макар и да трептят в един напев.
Бъдете предани, но не отдавайте сърцата си един на друг, защото само ръката на Живота може да ги съхрани.
Живейте в близост, ала не и в преголяма близост, защото и колоните на храма се издигат поотделно и нито кипарис вирее в сянката на дъб, ни дъб пониква в сянка на кипарис.
ЗА ДЕЦАТА
А една жена с детенце на ръце продума:
- Кажи ни нещо за Децата.
А той и рече:
- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост, защото както Той обича литналата стрела;
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.
ЗА БЛАГОДЕЯНИЯТА
А ЕДИН БОГАТАШ помоли:
- Кажи ни слово за Благодеянията.
И той отвърна:
- Когато давате от имането си, малко давате.
Но когато давате от себе си, давате истински.
Защото какво е имането ви освен неща, които пазите и вардите от страх, че утре може би ще са ви нужни ?
О, утре! Какво ще донесе това утре на прекалено предвидливото куче, което заравя кокала в неизбродните пясъци, а после припва подир кервана на поклонниците, поели към Светия град?
И какво е страхът от недоимък, ако не същински недоимък?
Когато кладенецът ти е пълен, страхът от жажда не е ли най-неутолимата жажда ?
Има такива, които дават малко от многото си - но те дават, за да се прославят като милостиви и щедри - и от тези нечисти помисли благодеянието им бива осквернено.
А има и такива, които имат малко, но всичкото го дават.
Те вярват в живота и в неговата щедрост и тяхното ковчеже никога не се остава празно.
Има и такива, които дават с радост - и тази радост е тяхната награда.
Има и такива, които дават с болка - и тази болка е тяхното кръщение.
А има и такива, които дават и нито чувстват болка, нито търсят радост, нито пък дават с мисъл, че правят благодеяние;
те дават така, както отвъд, в долината, миртата изпълва въздуха с ухание.
Чрез ръцете на такива Бог говори и през техните очи се усмихва на земята.
Добре е да даваш, ако те помолят, но дваж по-добре е да даваш сам, разбрал нуждата на ближния.
За щедрия търсенето на някой, комуто да даде, е радост по-голяма от самото благодеяние.
Нима има нещо, което можеш да задържиш?
Всичко, което имаш, един ден ще оставиш;
затова давай днес, та времето на благодеянието да е твое, не на наследниците ти.
Често казвате:
- Бих дал, но на когото заслужава.
Овошките в градината ти не го казват, нито стадата на пасбището ти.
Те дават, за да живеят - да пазят своето, то значи да загинат.
Достойният да получава дните си и нощите си не е ли достоен да получи и от теб?
И онзи, който заслужава да пие от океана на живота, не заслужава ли да пълни чашата си и от твоето поточе?
И каква по-голяма заслуга има от достойнството, вярата и смелостта - дори милостта! - на този, който получава?
А кой си ти, та хората да раздират гърдите си, та да можеш ти да видиш достойнството им голо и гордостта им несмутена?
Първо гледай ти да си достоен да дадеш, да си ръка на милосърдието.
Защото животът дава на живота - и ти, който се мислиш за благодетел, си само свидетел на благодеянието.
А вие, които получавате - а всички получаваме - не си слагайте на сърце товара на голяма благодарност, за да не стане тя хомот и вам, и на тогова, който ви е дал.
По-добре се понесете заедно с него на крилата на благодеянието му;
защото, ако много мислите за дълговете си, значи се съмнявате в щедростта на благодетеля, комуто щедрата земя е майка, а Бог - баща.
ЗА ЯДЕНЕТО И ПИЕНЕТО
А ЕДИН СТАР ХАНДЖИЯ СЕ ОБАДИ :
- Кажи ни за Яденето и Пиенето.
А той отвърна с думите:
- Желал бих щото да живеехте от дъха на земята и както разлистения злак да се храните със светлина.
Но след като трябва да убивате, за да ядете, и да крадете от кърмата на новороденото, за да си утолите жаждата, правете го благолепно.
Нека трапезата ви е олтар, на който чистото и невинното от полето и леса се принася в жертва на онова, което е още по-чисто и още по-невинно във вас.
Когато колите добичето, казвайте в сърцето си:
"От силата, която те убива, и аз бивам убит; и аз като тебе ще бъда изяден.
Защото законът, който те предава в ръката ми, ще предаде и мен в друга, още по-мощна десница.
Твоята кръв и моята кръв са мъзгата, която храни небесното дърво."
И когато захапвате ябълката,казвайте в сърцето си:
"Твоите семки ще живеят в моето тяло и пъпките на твоето утре ще цъфтят в моето сърце, уханието ти ще ми е дъх и заедно ще възликуваме във времената."
А наесен, когато сте на гроздобер в лозята и пълните винарския си лин, казвайте в сърцето си:
"И аз съм лозе, и моят плод ще бъде събран в лина и като младо вино ще ме налеят във вечни съдове."
А зиме, като точите от виното, в сърцето ви да има за всяка чаша и песен;
и нека песента ви пази спомена за есенния гроздобер, за лозето и пълния ви лин.
ЗА ТРУДА
ТОГАВА ЕДИН ОРАЧ помоли :
- Кажи ни за Труда.
А той в отговор им рече:
- Трудете се, за да сте в крак със земята и с нейната душа.
Защото за годишните времена безделникът е чужденец, който напуска шествието на живота, потеглило величествено, с гордо смирение, към вечността.
Когато се трудиш, ти си флейта, през сърцето на която шепотът на часовете се превръща в музика.
Кой от вас би бил глухоняма тръстика, когато всички гласове се сливат в хор?
Чували сте да се казва, че работата е проклятие и всеки труд - злощастен.
Но аз ви казвам, че като работите, правите най-далечния блян по-земен, обречен вам, когато той едва е бил роден,
и че като се трудите, вие наистина почитате живота, а да почитате живота чрез труда, е да си узнал най-съкровената му тайна.
Но ако в теготата си помислите, че раждането е нещастие, а поддържането на плътта - проклятие, написано върху челата ви, то аз ви казвам: само с пот на чело ще измиете написаното.
Чували сте да се казва, че животът е тъма - и в своето изнурено униние повтаряте казаното от изнурените.
Но аз ви казвам, че животът е тъма, освен когато има порив,
а всеки порив е сляп, освен когато има знание,
а всяко знание е суета, освен когато има труд,
а всеки труд е напразен, освен когато има любов - защото когато се трудите с любов, обвързвате себе си със себе си, и един с другиго, и с Бога.
А какво е да се трудиш с любов?
То е да тъчеш платното с нишки, изтръгнати от сърцето, сякаш сама любимата ти ще се облече с това платно.
То е да зидаш къщата с обич, сякаш сама любимата ти ще влезе да живее в нея.
То е да сееш семето с нежност и да жънеш класовете с радост, сякаш сама любимата ти ще яде плода на твоя труд.
То е да вдъхваш на всичко, което вършиш, малко от своя дух
и да помниш, че блажените покойници стоят наоколо и бдят.
Често съм ви чувал да казвате, като в бълнуване насън: "Който дяла мрамор, за да извае душата си в камъка, е по-възвишен от оня, който оре земята.
И който улови небесната дъга и я втъче в платното в подобие на лик човешки, е по-голям от оня, който прави сандали за нозете ни."
Но аз ви казвам, и не насън, а в дневно бдение, че вятърът не говори по-нежно на исполинския дъб, отколкото на най-малката от земните тревици
и само оня е възвишен и голям, който превърне гласа на вятъра в песен, пречистена с любов.
Трудът е любов, добила видим образ.
И ако работиш не с любов, а с неприязън, по-добре остави работата си, седни при дверите на храма и проси милостиня от ония, що вършат работата си с любов.
Защото, ако печеш хляб, но равнодушно, то той горчив ще бъде и ще засища глада на човека едва наполовина.
И ако мачкането на гроздето в лина ти е омразно, тук омерзение ще влее във виното отрова.
И ако пееш като ангелите, ала не влагаш обич в песента си, ще правиш хорските уши глухи за гласовете на деня и на нощта.
ЗА РАДОСТТА И СКРЪБТА
ТОГАВА ЕДНА ЖЕНА помоли:
- Кажи ни за Радостта и за Скръбта.
А той в отговор и рече:
- Вашата радост е вашата скръб, само че без маска.
Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи.
И как ли би могло да бъде инак?
Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ?
И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож?
Когато се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост.
Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували.
Чули сте да казват: "Радостта е по-велика от скръбта", а от други сте чували: "Не, скръбта е по-велика."
Но аз ви казвам, че двете са неделими.
Те идат заедно, и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала на леглото ви.
Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си.
Само когато сте празни, сте в покой, в равновесие.
Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго се надигат или спадат.
ЗА КЪЩИТЕ
ТОГАВА ИЗЛЕЗЕ НАПРЕД ЕДИН ЗИДАР и го помоли:
- Кажи ни за къщите.
А той в отговор им рече:
- Преди да си градите дом от вар и камък зад градските стени, постройте си от блянове убежище в пущинака.
Защото не само вие имате нужда да се завръщате на свечеряване в жилището си - това е потребно и на странника във вас, далечния, навек уединения.
Вашата къща е ваше по-голямо тяло.
Тя расте на слънцето и спи в нощната тишина, но нейният сън не е без сънища. Нима къщата ви не сънува? И нима насъне не напуска града, за да отиде до дъбравата и хълма?
Желал бих щото да можех да сбера къщите ви в шепа и като сеяч да можех да ги пръсна из полето и леса.
Желал бих щото долините да са улици, а зелените лъки - алеи, та да се търсите един друг из лозята и дрехата ви да се пропие със земното ухание.
Но всичко това сега не ще се изпълни.
Дедите ви са се били събрали на едно място от страх. И този страх ще трае още малко. Още малко градските стени ще отделят огнищата от полята.
Ала кажете, люде Орфалезки, какво имате в къщите си? Какво пазите толкова, та ги заключвате и залоствате?
Имате ли мир - ведрия порив, който би разкрил силата ви?
Имате ли спомени - светещите сводове от връх до връх в ума?
Имате ли красотата, която води сърцето от вещите, правени с дърво и камък, към свещената планина?
Кажете, имате ли в къщите си това?
Или имате само разкош и жажда за разкош - този натрапник, който крадливо се вмъква в дома ви и първо е гост, после домакин, а ней-сетне господар?
Да, той става укротител и с примамка и камшик усмирява по-висшите ви желания и ги кара да играят по волята му.
Макар ръцете му да са коприна, сърцето му е от желязо.
Той ви приспива, а после застава до леглото ви и се гаври с достойнството на плътта.
Той се подиграва със здравия ви разум и естествените ви сетива и ги полага в сено, като чупливи грънци.
Наистина жаждата за удобства и разкош убива страстта на душата и после ехидна върви с погребалното и шествие.
Но вас, чада на простора, безпокойни и в покоя, вас не ще ви уловят в капан и не ще ви опитомят.
Вашата къща ще бъде не котва, а мачта.
Тя ще бъде не ципицата слуз, покрила раната, а клепачът, който пази окото.
Не ще прибирате крилете си, за да преминете през портата, не ще навеждате глава, за да не я ударите в тавана, не ще се боите да дишате, за да не се напукат и срутят стените.
Не ще живеете в гробници, строени от мъртвите за живите.
И макар да е величествена и великолепна, къщата ви не ще скрива тайната ви, нито ще сдържа копнежа ви.
Защото безграничното у вас обитава в дом, чийто покрив е небосводът, чиято врата е утринната мараня и чиито прозорци са песните и покоя на нощта.
ЗА ДРЕХИТЕ
ТОГАВА ТЪКАЧЪТ помоли:
- Кажи ни за Дрехите.
А той отвърна:
- Дрехите скриват много красота, ала не скриват грозотата.
И макар да търсите в одеждите свободата да сте насаме, може да намерите в тях верига и ярем.
Желал бих щото да можехте да срещате слънцето и вятъра повече с плът и по-малко с дреха.
Защото дъхът на живота е в слънцето, а ръката му - във вятъра.
Чул съм ви да казвате: "Дрехите, които носим, ги е тъкал северния вятър."
А аз ви казвам: да, северният вятър,
но стан му е бил срамът, а вътък и основа - слабостта.
И когато той е свършил работата си, се изсмял в гората.
Едно помнете - свянът е щит срещу нечестивото око.
Ала когато вече няма да има нечестивост, свянът не би ли бил окови и омърсяване на мисълта?
И друго запомнете - сладост е за земята да я галят босите ви нозе, а мечтата на ветрите е да си играят с косите ви.
ЗА КУПУВАНЕТО И ПРОДАВАНЕТО
ТОГАВА ЕДИН ТЪРГОВЕЦ се обади:
- Кажи ни за Купуването и Продаването.
А той му рече:
- Земята ви дава плодовете си и вие нямаше да сте в нужда, ако само знаехте как да си напълните шепите.
В размяната на даровете земни ще намерите доволство и обилие.
Ала ако размяната не е извършена с любов и блага справедливост, тя би отвела едного до лакомия, а другиго до глад.
Когато на тържището вие, труженици на морето, на нивите и лозята се срещнете с тъкачите, грънчарите и билкарите, то заедно призовете духа на земята, да дойде сред вас и да освети теглилките ви и сметките, които отмерват ценност за ценност.
И не оставяйте яловоръките да ви се месят в сделките, защото те ви дават голи думи срещу труд.
На такива люде казвайте:
- Елате с нас на нивата или излезте с братята ни в морето и хвърлете мрежите.
Земята и водите ще бъдат щедри и към вас, както са към нас.
Но ако дойдат певците, танцувачките и музикантите - купувайте си и от техния дар.
Защото те също са събирачи на плод и благовония и онова, което ви поднасят, макар и изтъкано от блянове и сън, е дреха и храна за душите ви.
И преди да си тръгнете от тържището, погрижете се никой да не си отива с празни ръце.
Защото духът на земята няма да спи в мир върху ветровете, докато нуждата и на най-низшия сред вас не бъде удовлетворена.
ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО И НАКАЗАНИЕТО
И ТОГАВА ЕДИН ОТ ГРАДСКИТЕ СЪДИИ излезе напред и помоли:
- Кажи за Престъплението и Наказанието.
А той отвърна с думите:
- Когато вашият дух се отдели и тръгне да броди с вятъра, тогава вие, сами и неозаптени, правите зло на другите, а така и на себе си.
И поради това извършено зло ще трябва доста време да хлопате нечути на портата на блажените.
Божественото ви Аз е като океана -извечно и неомърсено.
То като въздуха извисява крилатите.
Божественото ви Аз е като самото слънце - не пълзи в къртичините и не търси змийските дупки.
Но Божественото ви Аз не обитава във вас само.
Във вас има още много от човека и много във вас още не е човек, а незрящо джудже, което върви насън в мъглата и дири пробуда.
Но да ви кажа за човека във вас.
Защото не Божественото ви Аз и не пигмеят в мъглата, а човекът във вас е този, който познава престъплението и наказанието за него.
Чувал съм ви да говорите за някой съгрешил така, сякаш той не е един от вас, а е чужд вам и натрапник във вашия свят.
Но аз ви казвам, че както святите и праведните не могат да се издигнат над най-висшето, което е във всеки от вас, така и грешниците и слабите не могат да паднат по-ниско от най-низкото, което също е във вас.
И както листът не пожълтява самичък, а с мълчаливото знание на цялото дърво, тъй и злосторникът не върши зло без тайното съгласие на всинца ви.
И вие вървите заедно в шествие към своето Божествено Аз.
Вие сте пътят, вие сте и пътниците.
И ако някой от вас се препъне и падне, той пада като предупреждение за онези, които идат след него, че има камък.
Да, той пада и поради това, че вървящите отпреде му, които, макар и по-бързи и по-уверени в нозете, не са отместили камъка от пътя.
И това помнете, макар то да ляга тежко на сърцата ви:
убитият също ще дава сметка за убийството, ограбеният не е без вина за постигналия го грабеж.
Праведният не е невинен за делата на кръвника, неопетненият не е чист от деянията на злия.
Да, нерядко виновния е жертва на пострадалия и много често осъденият мъкне бреме вместо безукорния и непокварения.
Не можете да разделите правите от кривите и злите от добрите, защото те стоят наедно пред лика на слънцето, тъй както бялата и черната нишка са втъкани в едно.
И когато се скъса черната нишка, тъкачът трябва да огледа цялото кросно, дори да види дали станът му не къса.
И ако някой иска да осъди невярната съпруга,то нека той постави на везните и сърцето на съпруга и да премери душата му с всякакви мерилки.
И който иска да нашиба с камшици сквернословника, то нека той се вгледа и в сърцето на обидения.
И ако някой иска да накаже в името на благочестието и замахне с брадвата по хилавото дърво, то нека той погледне корените;
истина ви казвам, той ще намери корените и на доброто, и на злото, на плодното и на безплодното, сплетени в едно в безмълвната гръд на земята.
А вие, съдии, които искате да съдите право,
каква присъда ще издадете на тогова, който, макар и честен по плът, е крадец по дух?
И с каква казън ще накажете оногова, който убива плътта, но сам е убит духом?
И как ще съдите тогова, който постъпва като измамник и подтисник, ала сам е подтиснат и ограбен от живота?
И как ще накажете ония, чиито угризения надвишават тяхното злотворство?
Понеже не е ли съдът на съвестта най-висшата проява на закона, на който драговолно служите?
Ала вие не можете нито да докарате угризения на невинния, нито да облекчите с тях сърцето на виновния.
Съвестта иде неканена посред нощ и буди хората, за да се вгледат в себе си.
А вие, които търсите да разберете правдата, как бихте го постигнали, ако не огледате всички дела на ярка светлина?
Само тогава ще узнаете, че правият и падналият са един и същ човек, застанал в здрача помежду нощта на пигмейското си Аз и деня на божественото си Аз.
И че камъкът, който увенчава фронтона на храма, не е по-високо от най-ниско положения камък в основите на храма.
ЗА ЗАКОНИТЕ
ТОГАВА СТАНА ПРАВНИКЪТ и рече:
- Кажи ни за Законите, учителю.
А той отвърна:
- Обичате да правите закони,
но още повече обичате да ги престъпвате.
Като децата на брега на океана вдигате замъци от пясък със старание, та после да ги сринете със смях.
Ала докато градите пясъчните си кули, океана докарва още пясък на брега и когато после ги рушите, той се смее с вас.
Истина ви казвам, океанът винаги се смее с невинните.
Ала какво да кажем за ония, за които животът не е океан и човешките закони не са пясъчни кули,но за които животът е скала, а законът - длето, с което искат да я издялат по свой образ и подобие?
Какво да кажем за хромия, комуто танцувачът е омразен?
Какво да кажем и за вола, комуто яремът е мил и комуто лосът и горският елен се струват диви скитници?
Какво да кажем и за старата змия, която вече не може хвърля кожата си и вика на всички по-млади "голи безсрамници"?
И какво да кажем за оногова, който пръв пристига на сватбено пиршество, но когато си тръгне, преял и препил, говори, че гуляите са скверни и всеки гуляйджия тъне в грях?
Какво да кажем за всички тях? - Само това, че те също стоят в светлината на слънцето, но са му обърнали гръб?
Те виждат само сенките си и сенките им са закон за тях.
А какво е за тях слънцето? - Нищо друго освен този, който хвърля сенките.
Каква полза, ако признаваш законите, но само лазиш и търсиш сенките им по земята?
Ако вие ходите с взор към слънцето, нима ще ви възпрат някакви си сенки по земята?
Вие, които се носите с крилете на вятъра, нима някакъв си ветропоказател ще ви сочи пътя?
Какъв човешки закон ще ви възпре, ако строшите ярема си? - Стига да не го строшите о вратата на нечий затвор.
От какви закони ще се боите, ако танцувате? - Стига да не се препъвате о нечии вериги.
И кой ли би ви повел на съд, ако разкъсате дрехата си? - Стига да не я захвърлите на пътеката на някого.
О, люде орфалезки, можете да заглушите тъпана и можете да скъсате струните на лирата, но кой може да каже на чучулигата: "Не пей!"?
ЗА СВОБОДАТА
ТОГАВА ОРАТОРЪТ му рече:
- Кажи ни за свободата.
А той отвърна:
- На градските порти и край вашите огнища съм ви виждал да се изтягате и да се кланяте на волността си, както роби се кланят пред тирана и го прославят, макар да ги затрива.
Да, дори в сумрака на храма и в сянката на крепостта съм виждал и най-волните сред вас да носят свободата си като ярем и пранги.
И моето сърце кървеше в мен; защото можете да бъдете свободни само когато дори желанието ви да сте на воля стане за вас хомот и когато престанете да говорите за свободата си като за цел и крайно достижение.
Защото ще сте истински свободни не когато в дните ви липсва грижа, а в нощите ви - нужда или скръб,но когато всички те опасват живота ви и въпреки това вие се издигате над тях, голи и необвързани.
Но как ще се издигнете над дните и нощите си, ако не строшите веригите, с които в утрото на своето съзнание сте оковали часа на своето пладне?
И наистина, това, което наричате свобода, не е ли най-яката от веригите ви, макар брънките и да сияят на слънцето и да ви заслепяват?
И какво ще трябва да захвърлите, за да станете свободни, ако не част от себе си?
И ако тогава трябва да отхвърлите несправедлив закон, то този закон е бил написан със собствената ви ръка на вашето чело.
Не ще можете да го изличите, дори да изгоряхте всички кодекси или да умиете челата на съдиите си с всичката вода на морето.
И ако трябва да свалите от трона някой деспот, първо разрушете трона му, издигнат вътре в самите вас. Защото как би могъл тиранът да владее над гордите и свободните, освен ако в собствената им свобода няма тирания и в собствената им гордост - срам?
И ако трябва да отхвърлите грижа, тази грижа сте си я избрали вие, никой не ви я е стоварвал на гърба.
И ако трябва да се отървете от някакъв страх, този страх е заседнал в сърцето ви, не е в ръката на оногова, от когото се боите.
Истина ви казвам, всички тия неща се спотайват във вас в постоянно единение - желаното и страховитото, отблъскващото и лелеяното, преследваното дълго и със страст и онова, което не можеш да избегнеш.
Тия неща са вътре във вас като светлини и сенки, сдвоени, слети.
И когато сянката избледнее и престане да е сянка, светликът, който е останал, става сянка на друга светлина.
Така и вашата свобода - отърси ли веригите си, самата се превръща във вериги на друга, по-голяма свобода.
ЗА СТРАСТТА И РАЗУМА
ТОГАВА ЖРИЦАТА отново се обади и му рече:
- Кажи ни за Страстта и Разума.
А той отвърна с думите:
- Душата ви често бива бойно поле, на което разумът и разсъдъкът ви се сражават със страстта и охотата ви.
Желал бих щото аз да бъда миротворецът на разногласията в душата ви, за да превърна дрязги и вражди в единство и съзвучие.
Но как бих могъл сам да сторя туй, ако самите вие не поискате да станете такива миротворци и не възлюбите естеството си?
Защото разумът и страстта са кормилото и платната на вечната странница - душата.
Ако се скъсат платната ви, ако се строши кормилото ви, вие можете само да се носите по вълните без посока или да заседнете насред море.
Защото разумът ви, станал самовластен, смразява само полета, а пък бушуващата страст, оставена на себе си, е пламък, който изтлява скоро.
Затова оставете душата си да издигне разума до висините на страстта, за да запее; и нека оттам направлява страстта ви с мъдрост, та страстта да преживее свойто катадневно възкресение и като феникс да се въздигне изсред пепелта.
Желал бих щото да приемете разсъдъка си и охотата си, тъй както бихте приели с любов двамина драги гости у дома си.
Нали не бихте почели единия гост повече от другия? - Защото, който тачи повече единия, изгубва вярата и любовта и на двоицата.
И всред хълмите, когато сядате на сянка и хлад под белите тополи и вдъхвате ведрия мир на далечните ливади и поля, нека сърцето ви си каже мълком: "Бог пребъдва в разума."
Ала когато дойде буря и грозен вятър разтресе гората, а мълнии и гръмотевици прогласят величието на небето, тогава позволете на сърцето си да изговори с трепетна боязън: "Бог радее в страстите."
И тъй като сте полъх в Божиите селения и трепетен листец в божия лес, и вие трябва да пребъдвате в разум и да радеете в страст.
ЗА БОЛКАТА
ТОГАВА ЕДНА ЖЕНА проговори и му рече:
- Кажи ни за Болката.
А той отвърна:
- Вашата болка е строшаването на черупката, която сковава вашето прозрение.
и както плодната костилка се пропуква, за да може сърцето и да види слънцето, така и вие трябва да познаете болката.
А ако можете да се дивите в сърцето си пред чудесата на битието, то болката ви ще е не по-малко дивна от радостта ви.
Тогава ще приемете в сърцето си слънцето и леда, росата и сланата, така както приемате годишните времена, които преминават над нивята ви.
И ще имате бодрост и утеха през зимите на вашата скръб.
Защото голяма част от болката си вие си избирате сами.
Тя е горчива отвара, с която лечителят във вас цери от болести духа ви.
Затова имайте вяра на лечителя и пийте неговия лек безропотно и кротко, защото ръката му, макар и тежка, и корава, е в нежната десница на Незримия и чашата, която ви поднася, макар да гори устните ви, е направена от глината, която Грънчарят е размеквал със свойте свети сълзи.
А СЕБЕПОЗНАВАНЕТО
А ЕДИН МЪЖ се обърна към него с думите:
- Кажи за Себепознанието.
А той в отговор му рече:
- Сърцата ви узнават в тишината потайното на дните и на нощите, ала ушите ви жадуват да познаят наученото от сърцата ви.
Не бихте ли научили в слова това, което в мислите си винаги сте знаели?
Нима не бихте пипнали с ръка оголената плът на свойте сънища?
И е добре, че бихте го направили.
Скритото изворче в душата ви се мъчи да избликне и да забълбука към морето.
Съкровището, закопано в дълбините, копнее да се изяви, да заблести пред вашите очи.
Ала не искайте кантар да претеглите незнайното имане.
Не се мъчете да измерите дълбоко ли е вашето познание ни с прът, нито пък с връв-отвес. Защото същността ви е море безкрайно и неизмеримо.
Не казвайте, че сте открили истината, а казвайте: "Открил съм истина една."
Не казвайте, че сте открили пътеката на душата, а казвайте: "Срещнах душата - тя вървеше по моята пътека."
Защото душата върви по всички пътеки.
Душата не върви по права линия, нито се източва като тръстика.
Душата се разлиства като лотосов цвят с неизброими венчелистчета.
ЗА УЧЕНИЕТО
ТОГАВА ЕДИН УЧИТЕЛ го помоли:
- Кажи ни за Учението.
А той изрече:
- Никой човек не може да ви открие нищо освен това, което дреме в полусън, заложено във вас.
Учителят, който се разхожда в сянката на храма, сподирян от учениците си, не им дава толкова от мъдростта си, колкото от своята вяра и любов.
И ако той наистина е мъдър, не те поканва в сградата на своето познание, а те отвежда до преддверието на твоя собствен ум.
Звездоброецът ще ти разкрие колко знае за небесните простори, ала не може да ти предаде познанието си.
И музикантът може да ти пее в ритъма, който изпълва пространството, ала не може да ти предаде нито ухо, което улавя ритъма, нито пък глас, в който да отекне.
А този, който познава науката за числата, може да ти разкаже за мерките и теглилките, ала не може да те посвети в тях.
Виденията на едного не дават крилата си другиму.
И както всеки от вас застава сам пред Божието познание, така и всеки от вас трябва да е сам в познанието си за Бога и в разбирането си за земята.
ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО
ЕДИН МЛАДЕЖ помоли:
- Кажи ни за Приятелството.
А той отвърна с думите:
- Приятелят ти е отговор на нуждата ти.
Той е твоята нива, където сееш с любов и жънеш с благодарност.
Той ти е трапеза и огнище,ти идеш при него да се заситиш и да намериш мир.
Когато приятелят ти говори от сърце, не се боиш да изразиш както твоето съгласие, така и твоето несъгласие.
Но ако приятелят ти мълчи, ти непрестанно се вслушваш в сърцето му;защото в приятелството всички мисли, всички желания, всички надежди се раждат и споделят с безмълвна радост.
Когато се отделяш от приятеля си, не скърбиш;защото онова, което най-много харесваш в него, бива по-ясно в отсъствието му, както планината се вижда на катерача по-ясна откъм полето.
И нека в приятелството няма друга цел освен вглъбяването на духа.
Понеже любовта, която търси друго освен разкриване на собственото си тайнство, не е любов, а хвърлена напразно рибарска мрежа.
Най-доброто у теб да бъде за приятеля ти.
Ако той иска да познае водите на прилива ти, нека познае и отлива ти.
Какво ти е сторил приятелят ти, та го търсиш да убиете времето?
Търси го да изживеете времето.
Нему е дадено да удовлетвори нуждата ти, не да запълни празнотата ти.
И в сладостта на приятелството нека има смях и споделена радост.
Защото в росата на дребните радости сърцето намира утрото си и с нея то се ободрява.
ЗА ГОВОРЕНЕТО
А ЕДИН УЧЕН се обади:
- Кажи ни за Говоренето.
А той отвърна с думите:
- Когато говорите, преставате да бъдете в мир с мислите си;
и когато не можете да понасяте самотата на сърцето си, живеете с устата си и звукът на устните ви е разтуха и развлечение.
Ала говоренето често убива наполовина мисълта.
Защото мисълта е птица във висинето, но хваната в клетката на думите, тя може да разпери криле, но не може да литне.
Има и такива между вас, които търсят бъбривия, понеже ги е страх да останат насаме със себе си.
Тишината на самотното съзерцание разголва същността им, а те искат да избягнат тази гледка.
Има хора, които, като говорят, непреднамерено, без умисъл, разкриват истина, която те самите не съзнават.
Има и такива, които носят истината в себе си, ала не я изричат с думи.
В гърдите на такива люде духът обитава в хармония и тишина.
Когато срещнеш приятел на пътя или на тържището, остави духа ти да движи устните и да води езика ти.
Нека гласът в твоя глас говори на ухото в неговото ухо.
Защото душата му ще съхрани правдата на сърцето ти, така както остава споменът за вкуса на хубавото вино, когато цветът му отдавна е забравен и от съда му няма и помен.
ЗА ВРЕМЕТО
ТОГАВА ЗВЕЗДОБРОЕЦЪТ помоли:
- Учителю, кажи за Времето.
А той отвърна:
- Искате да мерите безпределното безмерно време.
Искате да си гласите стъпките и даже да насочвате духа си по часове и по годишни времена.
Искате да направите от времето поток и да седите на брега да гледате течението.
Но онова у вас, което е над времето, съзнава вечността на битието и знае, че вашето вчера е само днешният ви спомен, вашето утре – днешната мечта.
И онова, което пее или е в съзерцание у вас, още витае в оня първи миг, разпръснал звездите из пространството.
Кой от вас не чувства, че в него силата на любовта е безгранична?
И все пак кой не чувства как същата тая безкрайна любов е уловена в духа му и не тече от любовна мисъл към любовна мисъл, от любовно дело към любовно дело?
И времето не е ли като любовта - безкрайно, неделимо?
Щом в мисълта си трябва да размервате времето на пролети и есени и на лета и зими, то всяко годишно време нека обема останалите в себе си и нека днешният ви ден обгърне миналото в спомен, а бъдещето - в блян.
ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО
ТОГАЗ ЕДИН ОТ ГРАДСКИТЕ СТАРЕИ продума и му рече:
- Кажи ни за Доброто и за Злото.
А той отвърна:
- Мога да ви говоря за доброто във вас, ала за злото - не.
Какво е злото, ако не добро, измъчено до смърт от глад и жажда?
Истина ви казвам, когато доброто във вас изгладнее, то дири храна и в най-тъмните пещери, а когато зажаднее, пие даже от застоялата вода.
Вие сте добри, когато сте едно със себе си.
Ала когато не сте едно със себе си, не казвам, че сте зли.
Дом, запуснат, още не е свърталище - той е само запуснат дом.
И кораб без кормило може да плава без посока между опасни рифове и пак да не потъне.
Добри сте, когато гледате да дадете от себе си.
Ала не сте зли, когато дирите за себе си печалба.
Понеже, когато дирите печалба, вие сте като корен, който се впива в майката-земя и суче от гръдта и.
Нима може плодът да каже на корена: "Бъди като мен, зрял, пълен със сладост, пращящ от изобилие!"
Защото нужда на плода е да раздава, тъй както е потребност на корена да получава.
Добри сте, когато сте напълно будни в свойта реч.
Ала не сте зли, когато сте в унес летаргичен, а езикът ви пелтечи.
Защото дори спънатата реч укрепва слабия език.
Добри сте, когато крачите непоколебимо към целта си, ала не сте зли, когато кретате към нея.
Понеже дори хромите не кретат заднишком.
Но вие, здравите и правите, гледайте да не куцате пред хромите от зле разбрана милост.
Добри сте в най-различни свои битности и не сте зли, ако не сте добри, само сте мудни и лениви.
Жалко, сръндакът не ще научи костенурката на бързина.
В копнежа по исполинската ви същност е вашето добро, а тоз копнеж е жив у всинца ви.
Ала у някои тоз копнеж е порой, потекъл мощно към морето, повлякъл тайните на хълмове и дивни горски песни, докато у други е река, загубила се в лъкатушни разливи и застояла, още недостигнала брега.
Но нека устремения не пита бавния: "Защо така едва-едва се мъкнеш?"
Понеже истински добрия не пита голия: "Къде е дрехата ти?", нито бездомния: " Какво е сполетяло твойта къща?"
ЗА МОЛИТВАТА
ТОГАВА ЖРИЦАТА му рече:
- Кажи ни за Молитвата.
А той отвърна с думите:
- Молите се в нужда и униние; желал бих щото също да се молехте в преизобилието на радостта си и в дните си на сита благодат.
Какво е молитвата, ако не разтварянето ви в живия ефир?
Ако вам е утеха да изливате тъмата си в безкрая, не би ли ви било радост да излеете и зарите на сърцето си?
И ако можете само да ридаете, когато душата ви позове за молитва, тя трябва да ви подтиква отново и отново, докато накрая, през сълзи се засмеете.
Когато се молите, се извисявате в небесата, за да срещнете там молещите се в същия час, които не бихте срещнали инак освен в молитва.
Нека вашето възлизане в храма на незримото бъде екстаз и сладостно общение.
Защото, ако влезете в храма без друга цел, освен да просите, не ще получите;
и ако влезете в него и паднете ничком само за да се смирите, не ще бъдете възвисени;
нито дори ако влезете да просите за благото на други, молбата ви ще бъде чута.
Достатъчно е туй, че сте възлезли в храма на незримото.
Не мога да ви уча на слова молитвени.
Бог не чува думите ви, освен когато сам говори с вашата уста.
Нито мога да ви науча на молитвата на планините, лесовете и морята.
Но вие, техни синове и дъщери, ще намерите молитвата им в своите сърца и вслушате ли се в покоя на нощта, ще чуете как мълком те се молят:
"Господи, който си ни същина крилата, волята в нас е волята твоя, пожеланието ни е желанието твое, в нас подбудата ти нощите твои превръща в дни, едносъщо твои.
Не можем да молим за нищо, понеже ти знаеш нуждите ни, преди още да са се зародили в нас. Ти си нуждата ни, и ако ни даваш повече от себе си, даваш ни всичко."
ЗА НАСЛАЖДЕНИЕТО
ТОГАВА ЕДИН ОТШЕЛНИК, който слизаше в града веднъж в годината, излезе и помоли:
- Кажи за Наслаждението!
А той в отговор му рече:
- Наслаждението е химн на свободата, ала не е самата свобода.
То е разцъфтелите желания, ала никак не е техен плод.
То е глъб, зовяща висинето, ала нито е дълбина, ни вис.
То е птица, уловена в клетка, както се възземва на криле, ала не е празното пространство оградено в клетката от тел.
Свята истина изричам вам - наслаждението е химн на свободата!
И аз с радост бих ви го изпял, с препълнено сърце, ала не бих желал да погубите сърцата си в упоението на този химн.
Някои от вашите младежи търсят наслаждението, сякаш то е всичко, и си навличат осъждане и упрек.
Но аз не ги упреквам и осъждам; желал бих щото още да го търсят.
Защото ще намерят насладата, ала не само нея;
седем са сестрите и дори най-малката сред тях е по-красива от насладата.
Чували ли сте за оногова, който ровел в земята за корени, а изровил съкровище?
А някои от вашите стареи си спомнят наслажденията на младостта си със съжаление - като злини, извършени в пиянство.
Но съжалението е мъгла за ума, не очищение за него.
По бих желал да си припомняха за наслажденията с благодарност, както се помни жътвата на лято.
Но ако съжалението е утеха тям, нека съжаляват.
А има и такива между вас, които нито са млади, за да търсят, нито стари, за да си припомнят и в своя страх те си отказват всички наслаждения, за да не оскърбят духа и да не го пренебрегнат.
Но и във въздържанието има наслаждение.
Така и те изравят съкровище, макар с треперещи ръце да рият за корени земята.
Ала кажете, кой би могъл да оскърби духа?
Нима славеят оскърбява тишината на нощта или светулката - звездите?
И нима вашият пламък или вашият дим обременяват вятъра?
Какво си мислите - че духът е зеленясал вир, който ще размътите с тояга?
Често пъти, отказвайки си наслаждение, вие само сбирате желанието в подмолите на съществото си.
Кой знае - ами ако онова, което днес ви се струва пропуснато, изчаква утрото?
Дори тялото ви знае своето наследство и права и не се оставя да го мамите.
А вашето тяло е арфата на душата ви - от вас зависи да произведете сладкоструен глас или скрибуцане.
Ала сега се питате в сърцата си: "Как да различим доброто наслаждение от лошото?"
Идете на полето и в градините и научете, че наслаждение за пчелата е да събира мед от цветето, но и че наслаждение за цветето е да отдава на пчелата своя мед.
Защото за пчелата цветето е извор на живот, за цветето пчелата е вестител на любов,
ала и за двете, за пчелата и за цветето, да дават и да получават наслаждение, е нужда и екстаз.
О, люде орфалезки, бъдете в наслаждението си като цветята и пчелите.
ЗА КРАСОТАТА
ЕДИН ПОЕТ му рече:
- Кажи за Красотата.
А той отвърна:
- Къде ще търсите красота и де ще я намерите, ако самата тя не е ваш път и ваш водач?
И как ще заговорите за нея, ако самата тя не изтъче речта ви?
Печалните и оскърбените ще кажат: " Красотата е мила и нежна.
Тя ходи помежду ни като млада майка, полусвенлива в свойта дивна слава."
А силните в сърдечна страст ще кажат: "Не, красотата е могъщо нещо - внушава страх.
Тя като ураган тресе земята под нозете ни и свода над главите ни."
Някои с изнурен и морен дух ще кажат: "Красотата е тих мек шепот и мълви в духа ни.
Гласът и гасне в нашите мълчания подобно блед светлик, затрепкал в страх от сянката."
А неспокойните по дух ще кажат: "Тя викаше към нас от планините -
гласът и бе тропот на копита, плющене на крила и лъвски рев."
А стражата към полунощ ще каже: "На изток зазорява красотата."
По пладне пътникът и труженикът казват: "Видяхме я - надвесила се бе над земята от чардаците на залеза."
Затрупаните в сняг ще кажат зиме: "Тя иде с пролетта, подрипвайки от хълм на хълм."
Жетварките през зноен ден ще кажат: "Видяхме как танцува с листопада със скрежна диадема в косата."
Всичко това сте казвали за красотата, ала на дело сте говорили за свои незадоволени нужди.
Но красотата е не нужда, а екстаз.
Не е уста, пресъхнала от жажда, ни празна длан, протегната за залък, а е сърце възпламнало и тръпно, обаян дух, когато тъне в нега.
Тя не е образ, който ще видите, нито песен, която ще чуете - а по-скоро е образ, който виждате, даже и със затворени очи, и песен, която чувате, даже и със запушени уши.
Тя не е мъзгата в набраздената кора, нито крилото, сраснало се с нокът, по скоро е вечно цъфтяща градина и вечният полет на ангелски рояк.
О, люде орфалезки, красотата е животът, разбулил святия си лик...
Но вие сте и животът, и воалът.
Красотата е вечността, съзерцаваща се в огледало...
Но вие сте и вечността, и огледалото.
ЗА РЕЛИГИЯТА
И ЕДИН СТАР ЖРЕЦ помоли:
- Кажи ни за Религията.
А той в отговор му рече:
- Нима днес говоря за нещо друго?
Не е ли религията всяко дело и всеки помисъл - а и онова, което не е нито дело, нито помисъл, а чудо и удива - и те бликат в душата дори когато ръцете дялат камък или тъкат платно.
Кой може да отдели вярата си от работата си и своето упование от своето призвание?
Кой може да просне пред себе си часовете и да ги раздели с думите: "Това е за Бог, това е за мен; това е за душата ми, а онова - за тялото ми"?
Всичките ви часове са крила, размахани в простора, и всеки мах е по една от същностите ви.
Който носи добродетелта си като празнична дреха, по-добре гол да ходи.
Вятърът и слънцето няма да пробият дупки в кожата му.
А който се води по общото понятие за нравственост, затваря потайната си птичка в клетка.
Но волната песен не излиза от решетки.
И тоя, за когото поклонението е прозорец - да го отвориш и пак да го затвориш - той още не е бивал в обиталището на душата си, чиито прозорци са разтворени от зори до зори.
Дневните ви творения са ваш храм и ваша религия.
Затова, когато влизаш в храма, вземи всичко свое със себе си.
Вземи плуга си и наковалнята си, вземи млата и лютнята си - нещата, които си създал от нужда или за разтуха.
Защото в упоението си не можеш да се вдигнеш над постигнатото, нито да паднеш под загубеното.
И вземи със себе си останалите люде: защото в поклонението не можеш да полетиш по-високо от надеждите им, нито да се смириш под отчаянието им.
И ако искаш да познаеш Бог, не почвай да гадаеш.
По-добре се огледай наоколо и ще видиш как той си играе с децата ти.
Огледай се и ще видиш как той върви по облака и как посяга с ярката светкавица или се спуска с рукналия дъжд.
И ще го видиш как се усмихва с цветята и как се вдига и маха с ръка в дърветата.
ЗА СМЪРТТА
ТОГАВА АЛ-МИТРА проговори с думите:
- Сега искаме да попитаме и за Смъртта.
А той в отговор и рече:
- Искате да узнаете тайната на смъртта.
Но как ще я откриете, освен ако потърсите в сърцето на живота?
Очите на бухала, свикнали с тъмата, са слепи за дневна светлина и той не може да разбули тайната и.
И ако наистина желаете да видите духа на смъртта, широко отворете сърце, за да усетите живота.
Защото животът и смъртта са едно, като реката и морето.
В дълбините на вашето упование е тихото знание за отвъдното;
и както семенцето под снега сънува, така и вашите сърца бленуват пролетта.
Вярвайте на сънищата си, защото в тях са дверите на вечността.
Страхът ви от смъртта е трепетът на овчаря, застанал пред владетеля, който ще положи ръка на рамото му в знак на почит.
Нима в боязънта си овчарят не се радва, че ще го почете самия цар?
И все пак в трепета не е на себе си.
Какво е да умреш, освен да се възправиш гол на вятъра и да се разтопиш в изгряващото слънце?
И какво е да спреш да дишаш, ако не да пуснеш своя дух на свобода от вечните му приливи и отливи, за да се въздигне, да се пръсне вредом и да дири, невъзпрепятстван, своя Господ - Бог?
Само когато пиеш от реката на мълчанието, ще можеш истински да пееш.
Когато стигнеш на върха на планината, тогава почва дивното изкачване.
И истинският танец се захваща, когато твойте кости потънат в прегръдките на вечната земя.
ЗА ПРОЩАВАНЕТО
И ЕТО ЧЕ настана вечерта.
А ал-Митра, пророчицата, каза:
- Благословени да са този ден, това място и духът ти, който ни говори.
А той в отговор и рече:
- Нима съм ви говорил?
Не бях ли аз слушател като вас?
После той слезе по стъпалата на храма, а людете го следваха. И стигна кораба си и застана на палубата.
И като се обърна с лице към множеството, извиси глас и каза:
- Люде орфалезки, вятърът ме зове на път.
Аз не съм припрян като него и все пак трябва да потеглям.
Ние, скиталците, залутани в самотни пътища, никога не осъмваме, където сме замръкнали, и никой изгрев ни не сварва, където сме оставени от залеза.
Дори когато земята е заспала, ние сме на път.
Ние сме семена на живото растение и стигнем ли до зрелост и сърдечна пълнота, оставяме се вятърът да ни разпръсне.
Кратки бяха дните ми сред вас, по-кратки са изречените думи.
Но ако слухът ви забрави моя глас и споменът за моята любов се изличи от паметта ви, то аз ще дойда пак - да ви говоря от преливащо сърце и с устни, подвластни на духа.
Да, аз ще се завърна с прилива и дори смъртта да ме е скрила и великото мълчание да ме е обвило навеки, аз пак ще търся път към вас.
И няма да го търся всуе.
А ако нещо от това, което ви казах, е истина, то тази истина ще се открие с още по-ясен глас и със слова, по-сродни на мисълта ви.
Аз заминавам с вятъра, о, люде орфалезки, но не за да потъна в пустота;
и ако тоя ден не засити вашата жад и моята любов, то нека той остане обещание за други, бъдни дни.
Всяка жад е преходна, но не и любовта човешка, нито желанието любовта да засити тая жад.
Знайте, че ще се върна от великото мълчание.
Мъглата, която се стеле призори, като искри в роса по нивите, се вдига в облак - после пада в дъжд.
И може би аз бях като мъглата.
В нощната тишина бродех из улиците и духом посещавах домовете ви -
вашите сърца биеха с моето сърце, вашият дъх бе върху моето лице и аз познавах всинца ви.
Да, аз познах радостта и болката ви, вашите съновидения бяха и мои съновидения.
Но често бях сред вас като езеро сред планински грамади.
Оглеждах върховете ви и склоновете ви, дори летящите ята на мислите ви и вашите приоблачни желания.
До моето мълчание достигаше смехът на вашите деца - с потоците, и въжделението на юношите ви - с реките.
Ала и влели се в дълбините ми, реките и потоците не спираха да пеят.
И в мен се лееха води, по-сладки и от смях, по-силни и от въжделение.
то бе безкрайното във вас: огромното човешко същество, в което сте само клетчици и фибри. В неговото пение всичките ви песни са глух туптеж на закопняла гръд.
В този огромен човек и вие сте огромни - когато видях него, тогава видях вас и ви възлюбих.
Ала какви далечини може да стигне любовта извън това вселеношарие?
Какви видения, ожидания и помисли могат да надхвърлят полета и като дъб-великан, обсипан с ябълков цвят, е огромният човек във вас.
Неговата мощ ви свързва със земята, неговото ухание ви понася в простора, с неговата дълговечност сте безсмъртни.
Чули сте да се казва, че сте като верига, слаба като най-слабата си брънка.
Ала това е само половината истина. Вие сте и яки като най-яката си брънка.
Да ви претегляме чрез най-малкото от делата ви, е все едно да мерим мощта на океана с мимолетността на пяната му.
И да ви съдим по недостатъците ви, е все едно да обвиним годишните времена, че са непостоянни.
Да, вие сте като океана и макар тежко заседнали кораби да чакат прилива край бреговете ви, и вие като океана не можете да ускорите свойте приливи.
Вие сте и като годишните времена и макар в зимата си да се отричате от пролетта, пак дремещата у вас пролет се усмихва насън великодушно.
Не мислете, че ви говоря тез неща, за да можете да си казвате един другиму:"Той ни похвали - вижда само доброто у нас."
Аз само изразявам с думи това, което сами вие знаете в сърцата си.
А какво е словесният израз, ако не само сянка на безмълвното познание?
Вашите мисли и моите думи са вълни от запечатаната памет, която съхранява спомена за нашето вчера и за древните дни, когато земята не е познавала нито нас, нито себе си, и за нощите, когато земята се е тресяла и гърчела в смут.
При вас са идвали и мъдреци, за да ви дадат от мъдростта си. Аз дойдох, за да получа от вашата мъдрост и ето, намерих нещо повече от мъдрост.
Това е пламенният дух у вас, който все повече се разпалва и нараства,
докато вие, неусетили растежа, се вайкате, че дните ви угасвали.
Това е животът, дирещ живот в тела, уплашени от гроба.
Тук гробове няма.
Тез планини и равнини са люлка и стъпало.
Като минавате край полето, където почиват прадедите ви, вгледайте се и ще видите себе си и децата си, наловени за ръце във весел танц.
Истина ви казвам, често сте блажени, без дори сами да го съзнавате.
При вас са идвали и люде, които със златни обещания към вярата ви са се домогвали до богатства, власт и слава.
А аз не съм ви обещавал нищо, ала към мене бяхте и по-щедри.
Научихте ме силно да жадувам за живот и наистина, има ли по-голям дар за човека от това да превърнеш всичките му стремления в жадни попукани устни и целия му живот - в бликнал водоскок?
И в това е отдадената ми почест и награда, че когато идвам при водоскока да пия, виждам в живата вода, че тя сама е жадна: тя пие мене, докато я пия.
А някои ме вземаха за горд или пък плах, понеже не приемах нищо в дар.
Наистина от гордост аз не вземах, но само плата; дарът беше друго.
И макар да се хранех с диви плодове по хълмовете, когато вие ми предлагахте трапези,
и макар да спях в преддверието на храма, когато вие с благост ми предлагахте подслон, нима не вашата любезна грижа за дните ми и нощите ми услаждаше залъка и загръщаше съня ми във видения?
Най-вече за това ви благославям, че давате много, а сами не знаете, че давате.
Истина ви казвам, и милост, ако се огледа в огледало, става камък,
и добро дело, почне ли да се краси с гальовни имена, ражда и клетва, и анатема.
Други пък ме мислеха за надменен, опит от своята надменност.
Понеже казвахте:"Общува с дървесата на леса, но не и с людете.
Усамотява се по върховете и гледа на града отвисоко."
Истина е, че аз се качвах по високите места и ходех из усоите самичък.
Ала как инак можех да ви видя освен от вис или от далнина?
И как бих могъл да се доближа, освен като отида по-далеко?
А трети между вас ме питаха, макар безмълвно , с думите:
"Страннико, страннико, влюбен в недостъпни висоти, защо живееш в планините, където орлите вият гнезда?
Стремиш се към недостижимото!
Какви бури улавяш в мрежата си, какви безплътни птици търсиш да улучиш в небесата?
Ела, бъди един от нас.
Слез, засити глада си с хляба ни и утоли жаждата си с виното ни."
В уединението на душите си изричаха те тез неща, ала да бе уединението им истинско вглъбяване, те щяха да узнаят, че търсех само тайната на радостта ви и на болката ви
и дирех - същ ловец - да уловя голямото и истинското ваше аз, което броди в небесата.
Но бидейки ловец, аз бях и дивеч; гончията самият бе подгонен.
Защото много от стрелите ми излитаха от тетивата, но политаха към собствената гръд.
Летежът ми във висините бе пълзене.
Понеже, като разперех крилата си под слънцето, сянката им по земята биваше костенурка.
А вярата ми беше и съмнение и често сам си слагах пръста в раната, за да усиля вярата във вас и да добия знание за вас.
И с тази вяра и това познание сега ви казвам: не сте затворени в телата си, нито привързани към къщи и към ниви.
Вашата истинска същност витае в планините и скита с ветрите.
Тя не е нещо, което изпълзява на слънце да се грее или пък се зарива в земята да се крие, а волен дух, обвил земята, заплавал из просторите.
Ако тези думи са ви мъгляви, не се мъчете да ги проясните.
Началото на всичко е смътно и мъгляво, но не и краят му, а аз по бих желал да ме запомните като начало.
Животът и всичко, което е живо, се зачева в мъгла, а не в кристал.
А откъде да знаем - може кристалът да е само разсяла се мъгла?
Едно желая да запомните от мене: това, което ви се струва най-немощното и най-смутеното във вас, на дело е най-силното и най-решителното.
Нали тъкмо дъхът ви е издигнал и втвърдил костите ви?
И нали тъкмо сънят, който никой от вас не помни да е сънувал, съгради вашия град и всичко в него?
Ако можехте да видите приливите и отливите на дъха, друго вече нямаше да виждате,
и ако можехте да чуете шепота на съня, друго вече нямаше да чувате.
Но вие нито виждате, нито чувате, и това е добре.
Булото, което замрежва погледа ви, ще го вдигнат ръцете, които са го тъкали,
а глината, която запушва ушите ви, ще се продупчи от пръстите, които са я месили.
И ще прогледате, ушите ви ще се отворят.
И няма да жалите, че сте били слепи, нито ще се вайкате за прежната си глухота.
Понеже в оня ден ще познаете скритата цел във всички неща и ще благословите тъмнината, както благославяте и виделината.
И като каза всичко това, той се огледа и видя, че кормчията на кораба му стои с ръце въз руля и хвърля поглед ту към белите опънати платна, ту към далечината на безкрая.
- О, търпелив и многотърпелив е капитанът на кораба ми.
Вятърът духа и платната се издуват в ожидание.
Дори кормилото се моли да бъде завъртяно.
Но моят капитан безмълвно чака да завърша.
И моите моряци, които са чували рева на многогласните вълни, сега и мене слушат търпеливо.
Но няма повече да чакат. Аз съм готов.
Поточето достигна до морето - великата ни майка пак ще притисне чедо до гръдта си.
Сбогом, люде орфалезки! Денят изтече.
Той се затваря пред нас като водна лилия пред утрешния ден.
Което ни се даде тук, ще съхраним, и ако то не стигне, тогава пак ще трябва да се съберем и да протегнем заедно ръце към благодетеля.
Помнете, че ще дойда пак при вас.
Още малко, и моето копнение ще събере прашинките и пяната за новото ми тяло.
Още малко, след миг покой във вятъра, и аз ще се родя от друго лоно.
Сбогом вам, люде, и на младостта прекарана сред вас.
Едва вчера се срещнахме насъне.
Вие ми пяхте в мойта самота и от копнението ви аз кула до небето съградих.
Ала сънят ни отлетя, видението свърши и вече не е утро и зора.
Дневният прилив се надига, нашата полубудна сънна нега се раздени до ярко знойно пладне и ние трябва да се разделим.
Ако привечер, в здрача на паметта, се срещнем пак, ще побеседваме, вие ще ми изпеете по-силна и проникновена песен.
А ако ръцете ни се срещнат в друго съновидение, ще вдигнем нова кула до небето.
И с тия думи даде знак на моряците и те веднага вдигнаха котва, отвързаха кораба от пристана и се понесоха на изток.
И вик се вдигна от народа, като че из едно сърце, понесе се в сумрака над морето и се разля подобно тръбен звук.
Само ал-Митра се бе смълчала и гледаше унесено след кораба, докато той изчезна в маранята.
Дори когато множеството се беше разотишло, тя още бе сама на вълнолома и спомняше в сърцето си словата:
"Още малко, след миг покой във вятъра, и аз ще се родя от друго лоно."
Абонамент за:
Публикации (Atom)