Казвала ли съм ти...
/oт... преди/
Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
... И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...
понеделник, 31 октомври 2011 г.
Бяхте ли в банката?
Представете си, че има банка, която всеки ден зарежда по сметката ви 86 400 долара. Остатъкът не се прехвърля за следващия ден. Всяка вечер служителите изтриват онова, което не сте похарчили. Какво ще направите? Ще използвате всичко до последния цент, разбира се!
Всеки от нас разполага с такава банка. Нейното име е ВРЕМЕ. Всяка сутрин имате в наличност 86 400 секунди. Всяка нощ онова, което не сте успели да инвестирате за добри дела, бива заличено безследно. Всеки ден за вас се отваря нова сметка. И всяка вечер тя се закрива.
Ако не успеете да използвате депозита от деня, загубата е за ваша сметка. Няма шанс да си върнете изгубеното. Няма начин да го прехвърлите за утрешния ден. Трябва да живееете в настоящето с това, което ви е дадено днес.
Инвестирайте го така че да се радвате на здраве щастие и успех.
Часовникът тикта. Направете деня си възможно най-добър.
За да разберете колко стрував една година, попитайте студент, който трябва да повтаря годината.
За да разберете колко струвва един месец, попитайте майка, родила бебето си преждевременно.
За да разберете колко струва една седмица, попитайте редактора на седмичен вестник.
За да разберете колко струва един час, попитайте двама влюбени, които очакват да се видят.
За да разберете колко струва една минута, попитайте някой, който е изпуснал влака.
За да разберете колко струва една секунда, попитайте някой, който който е преживял катастрофа.
За да разберете колко струва една стотна от секундата, попитайте носител на сребърен медал от олимпийски игри.
Ценете всеки миг от живота си. Ценете го още повече, ако го прекарвате с някой важен човек, достатъчно важен, за да му отделите част от времето си.
ЗАПОМНЕТЕ: времето не чака никого.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е мистерия.
Днешният ден е дар.
Всеки от нас разполага с такава банка. Нейното име е ВРЕМЕ. Всяка сутрин имате в наличност 86 400 секунди. Всяка нощ онова, което не сте успели да инвестирате за добри дела, бива заличено безследно. Всеки ден за вас се отваря нова сметка. И всяка вечер тя се закрива.
Ако не успеете да използвате депозита от деня, загубата е за ваша сметка. Няма шанс да си върнете изгубеното. Няма начин да го прехвърлите за утрешния ден. Трябва да живееете в настоящето с това, което ви е дадено днес.
Инвестирайте го така че да се радвате на здраве щастие и успех.
Часовникът тикта. Направете деня си възможно най-добър.
За да разберете колко стрував една година, попитайте студент, който трябва да повтаря годината.
За да разберете колко струвва един месец, попитайте майка, родила бебето си преждевременно.
За да разберете колко струва една седмица, попитайте редактора на седмичен вестник.
За да разберете колко струва един час, попитайте двама влюбени, които очакват да се видят.
За да разберете колко струва една минута, попитайте някой, който е изпуснал влака.
За да разберете колко струва една секунда, попитайте някой, който който е преживял катастрофа.
За да разберете колко струва една стотна от секундата, попитайте носител на сребърен медал от олимпийски игри.
Ценете всеки миг от живота си. Ценете го още повече, ако го прекарвате с някой важен човек, достатъчно важен, за да му отделите част от времето си.
ЗАПОМНЕТЕ: времето не чака никого.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е мистерия.
Днешният ден е дар.
неделя, 23 октомври 2011 г.
Нека ти разкажа, Хорхе Букай, Въпроси
Сеансът започна зле, по онзи гаден начин, както когато идвах в кабинета, без да знам за какво искам да говоря, и мълчах. Или знаех за какво искам да говоря, но не го правех. Или си давах сметка, че би било по-добре да не идвам, но вече бях там. Или когато и Дебелия нямаше желание да говори и не ми помагаше. Или му се искаше да помогне, но мълчеше…
Това бяха мълчаливите сеанси.
Напрегнати сеанси.
Досадни сеанси.
— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.
— Така ли?…
„Кратък отговор“, помислих си.
— Да — отвърнах още по-кратко.
— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.
— Казва се Въпроси, но не са въпроси.
— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?
— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.
— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.
Трудно, нали?
Почти невъзможно?
Или може би… съвсем невъзможно?
Как да живееш, когато си различен?
Има ли смисъл от това терзание?
А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?
Иначе защо да работя над себе си?
Защо да ходя на терапия?
Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?
И каква е моята роля в това лутане?
Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?
Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?
Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?
Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?
Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?
Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?
Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?
Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?
Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?
И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?
Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?
Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?
Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?
Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?
Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?
Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?
И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?
Нима някой е длъжен да ме разбира?
Нима е длъжен да ме приема?
Нима е длъжен да ме слуша?
Нима е длъжен да ме харесва?
Нима е длъжен да не ме лъже?
Нима е длъжен да се съобразява с мен?
Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?
Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?
Нима някой е длъжен да ме обича?
Нима е длъжен да ме уважава?
Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?
А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?
И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?
… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?
Дебелия се прокашля…
— Ама че нощ е била снощи, а?
— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.
Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.
Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…
И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…
Това бяха мълчаливите сеанси.
Напрегнати сеанси.
Досадни сеанси.
— Вчера написах нещо — казах най-сетне на Дебелия.
— Така ли?…
„Кратък отговор“, помислих си.
— Да — отвърнах още по-кратко.
— И какво?… — запита той. „Пак ще ме ядоса“, помислих си.
— Казва се Въпроси, но не са въпроси.
— И какво ще правиш с твоите въпроси, които не са въпроси?
— Иска ми се да ти ги прочета. Не съм ги погледнал, откакто ги написах снощи. И знам, че не търся отговорите, така че няма нужда да ми отговаряш. Искам само да ги чуеш. Искам да кажа, че са само идеи, не са въпроси.
— Разбирам… — отвърна Дебелия. И се приготви да слуша.
Трудно, нали?
Почти невъзможно?
Или може би… съвсем невъзможно?
Как да живееш, когато си различен?
Има ли смисъл от това терзание?
А можеш ли да живееш по друг начин, когато разбираш нещата или поне са ти ясни?
Иначе защо да работя над себе си?
Защо да ходя на терапия?
Каква е ролята на един терапевт? Да мъти главите на хората, които сигурно ще го разберат, защото страдат?
И каква е моята роля в това лутане?
Нима не заменям едно страдание с друго, в което нямам дори утехата, че мога да го споделя с повече хора?
Какво е психотерапията? Огромна машина за разочарованията на „избраниците“?
Нещо като секта на садисти, измислящи ексцентрични начини за мъчение, изтънчени и уникални?
Нима не е по-добре да изстрадаш нещо реално, отколкото да се радваш на един измислен, безметежен свят?
Има ли смисъл да съзнаваш напълно самотата и житейския компромис със самия себе си?
Каква е ползата, моля, каква е ползата да не очакваш нищо от никого?
Ако материалният свят е гаден, ако реалните хора са отрепки, ако истинските случки в живота ни са кошмари, нима да оздравееш значи да потънеш в лайната и да заплуваш в човешката мръсотия?
Не са ли прави религиите, които в замяна на непостижимото тук предлагат утеха в отвъдното?
Не са ли прави и като оставят всичко в ръцете на всемогъщия Бог, който ще се погрижи за нас, ако се държим добре?
И не е ли много по-лесно да се държа добре, отколкото да съм самият аз?
Не е ли много по-просто и полезно да приемеш идеята за доброто и злото, която всички смятат за вярна?
Или поне да си като всички, които живеят така, сякаш вярват напълно в нея?
Не са ли прави магьосниците, маговете, лечителите и чудотворците, като искат да ни изцерят с магията на вярата ни?
Не са ли прави онези, които залагат на безкрайната способност на ума ни да контролира всяко събитие и ситуация?
Не е ли вярно, че всъщност всичко е вътре в мен и че животът ми е само малък кошмар от вещи, хора и случки, създадени от въображението ми?
Кой може да повярва, че това, което става, е единствената възможност?
И ако е така, каква полза има да знаеш повече за тази възможност?
Нима някой е длъжен да ме разбира?
Нима е длъжен да ме приема?
Нима е длъжен да ме слуша?
Нима е длъжен да ме харесва?
Нима е длъжен да не ме лъже?
Нима е длъжен да се съобразява с мен?
Нима е длъжен да ме обича, както аз бих искал?
Нима е длъжен да ме обича колкото аз бих искал?
Нима някой е длъжен да ме обича?
Нима е длъжен да ме уважава?
Нима някой е длъжен да знае, че съществувам?
А ако никой не знае, че съществувам, защо живея?
И ако животът ми няма смисъл без човека до мен, как да не пожертвам всичко, да, ВСИЧКО, за да стигна до този смисъл?
… И ако пътят от раждането до ковчега е самотата, защо да се залъгваме и преструваме, че можем да намерим приятел?
Дебелия се прокашля…
— Ама че нощ е била снощи, а?
— Да… — отвърнах. — Черна, много черна.
Моят терапевт протегна ръце и ме подкани да седна в скута му.
Направих го, а Хорхе ме прегърна, както се прегръща дете, предполагам…
И аз усетих топлината и любовта на Дебелия и останах така до края на сеанса, стихнал, замислен…
понеделник, 3 октомври 2011 г.
МАЛКИЯТ ПРИНЦ http://malkiqtprinc.atspace.com/index.htm
*21*
Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.
И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.
Тъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата...
Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...
На другия ден малкият принц се върна.
- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването:
- Ах! - каза лисицата. - Ще заплача.
- Ти си виновна - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя...
- Разбира се - каза лисицата.
- Но ще плачеш! - рече малкият принц.
- Разбира се - каза лисицата.
- Тогава не печелиш нищо!
- Печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света. После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.
И се върна при лисицата.
- Сбогом... - каза той.
- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза... - каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина - рече лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза...
- Аз съм отговорен за моята роза... - повтори малкият принц, за да го запомни.
Абонамент за:
Публикации (Atom)